Новият почетен гражданин на В. Търново проф. дин Иван Тютюнджиев: “Управленци трябва да стават само тези, които имат за цел добруването на обществото ни”

– Проф. Тютюнджиев, през годините сте носител на много отличия. Какво означава за Вас наградата “Почетен гражданин на В. Търново”?
– Вярно е, че имам много награди и по стечение на обстоятелствата повечето май съм получил в чужбина. Но почетното гражданство на В. Търново за мен е най-голямото признание за приноса ми в изучаването и популяризирането на историята и културата на този град. В това бездуховно време отличието е огромно признание за българската хуманитаристика и за академичната общност на ВТУ, която единодушно ме номинира за званието. Така търновската община, в лицето на нейното ръководство, показа на цяла България, че достиженията в областта на хуманитаристиката трябва да бъдат уважавани. А кметът Даниел Панов не за първи път проявява разбиране към проблемите на научната общност. През м.г. с подкрепата на Общината и лично на кмета организирахме най-големия научен форум в България за последните 20 г. Визирам международната конференция, посветена на великите Асеневци. Отношение към тази награда има и председателят на ОбС Венцислав Спирдонов, който е и наш възпитаник.
– Как стана така, че посветихте живота си на проучвания на историята на българския народ през XV-XIX век и, в частност, на Търновската църква, Търновската община и старата столица в същия период като цяло?
– Това, че ще уча история и ще се развивам професионално в тази посока, при мен беше решено още в детска възраст. Имах възможност да уча и право, но категорично отказах, макар че цялото ми семейство са юристи. Започнах като асистент по средновековна българска история, като известно време преподавах средновековна обща история и история на Византия, но още в началото ми бяха интересни проблемите на историята през XV-XIX век. Едно голямо бяло петно в този период беше свързан с историята на църквата и, в частност, на търновската.
Заради изключителната ѝ ролята в живота на Балканите и в гръкоправославния свят, не случайно я наричаме Майка на българските църкви. Търновските духовници още от времето на патриарх Йоаким наричат себе си “стълб на Православието”. Особено след Леонската уния, когато византийската църква прави опити да влезе в някакви съглашателски отношения със западната. Именно търновската църква е тази, която се превръща в стожер на Православието, а авторитетът на нейните представители е изключителен. В средата на XIV век търновският патриарх е ръкополагал сръбския. 1375 г. е знаменателна, тъй като трима търновци оглавяват три православни църкви – в Търново патриарх Евтимий, в Сърбия – патриарх Ефрем, а в Русия – митрополит Киприян. Това говори за изключителния авторитет на търновските духовници.
Тази традиция продължава и през XV век. Начело на Цариградската патриашия е патриарх Йосиф Втори, който е незаконно роден син на Шишман. Заедно с византийския император той ръководи източната делегация и най-активно участва в събора от 1439 г. във Флоренция, на който се решават съдбините на източното православие и папството, както и отношението към турската опасност. По-късно – през периода XV-XVII век, търновската църква също има изключително място и роля в лицето на свои предстоятели. Признаването на царското достойнство на руския владетел става с участието на търновския патриарх Йоаким. По-късно, за издигането на руската църква в ранг на патриаршия и включването ѝ в източната пентархия на мястото на българската църква, заслуга има Търновският митрополит Дионисий.
– Ваша е заслугата за пренасяне на част от тленните останки на генерал Гурко от руския град Твер във В. Търново, а сега търновци и гостите на града могат да им се поклонят в храма “Възкресение Христово”. Защо се ангажирахте с тази мисия?
– Това е много романтична и мила за мен история. От българска страна оглавявам една съвместна магистратура с Тверския държавен университет. При едно от поредните си посещения в Твер бях поканен да посетя имението на фамилията Гурко. Там местният свещеник Вячеслав ми каза, че вече има известна договореност с Търновската община в лицето на нейния кмет и управата на Твер за пренасяне на част от останките на генерала в Търново. С тази мисия бях натоварен аз, като поисках и съответните сертификати, за да мога безпрепятствено да придружавам тези реликви през границата. Те ми бяха предадени в специално ковчеже, но на летището възникна проблем, защото нямах всички необходими разрешения от руски всякакви власти – санитарно-хигиенни, по културно-историческото наследство и др. Но управата на летището прояви разбиране, като обясних, че става дума за два побратимени града, че генерал Гурко е освободителят на Търново и че се почита изключително много в нашия град.
– Защо различните историци тълкуват по различен начин историята, професоре?
– Историята е нещо, което вече се е случило с целия калейдоскоп от личности и събития. Онова, което ние се мъчим да направим като професионални изследователи, е да се доближим максимално до фактите, т.е. истинският, честният историк се стреми на основата на изворови данни и предходни историографски проучвания да създаде близка представа за процесите от миналото. Това че някой използва историческото минало за манипулация, свързана с определени цели, но най-вече политически, си остава за негова сметка и винаги е оценявано от историята.
Затова до 1989 г. имаше друга представа за българската история, която се насаждаше по различни идеологически ограничения и обременености. След това историческите изследвания се разкрепостиха. Търновският колектив в лицето на моите колеги проф. Пламен Павлов, проф. Милко Палангурски, доц. Иван Лазаров и моя милост написахме първата история на България след 1989 г., първите учебни помагала за кандидат-студенти, първите учебници за учениците. Те дадоха наистина нов поглед към събитията от нашето минало. Смея да твърдя, че всичко онова, което се написа след тов,а следваше схемата, която ние вече бяхме установили. Неслучайно нашият труд стана нарицателен като “търновския учебник”.
– Има ли според Вас героични и негероични периоди в историята?
– Има и те се появяват, когато хората имат нужда от тях. Народът ни проявява изключителен героизъм, граничещ дори със саможертва, в известните ни събития, свързани с борбите за национално освобождение. Преди това, в епохата на Средновековието, със завоеванията на онези територии с български етнически елементи, в които основаването на българска държавна власт е абсолютно необходимо. Удивителни са и примерите от новата ни история. През Балканската война страната ни може да се похвали със степен на мобилизация, непозната за Европа – може би единствено Франция има по-висока степен на мобилизираност. Когато следосвобожденското ни общество е подчинило своите външнополитически цели и има свой политически идеал, свързан със свободата на Македония, всичко се пренася в жертва, включително и животът. Но войниците отиват на фронта, изпращани като на сватба. Съдбата на Македония бележи най-героичния, но и най-трагичния период от нашата история, защото за нейната свобода май загинаха повече българи, отколкото днес живеят там.
Е, има и негероични периоди, но те не са съществена черта на българската етнопсихология. А тя е много интересна – в нея са се отложили характеристики, които никой друг народ не носи. Затова виждаме и някои странни проявления. Например Хаджи Иванчо Пенчович, който подписва смъртната присъда на Левски, след Освобождението дари средства за паметник на Апостола. Може би като изкупление на този свой вътрешен грях или осъзнаването, че е свършил нещо дълбоко нередно за народността.
– Но май българският политически елит не помни поуките от историята?
– Винаги съм смятал, че хората, които управляват, трябва да се посветят на това дело, след като са превъзмогнали личното си его и вече са се доказали в определена област. Само такъв успешен човек може да се заеме със съдбините на другите. Гражданското ни общество трябва да създава и отглежда политици от нов тип – доказали се хора професионалисти, които са в състояние да управляват обществото ни честно и с мисъл за всички, а не за себе си. При нас като че ли процесите след 1989 г. се случиха много бързо, сякаш нищо не достигна до своята зрялост. Това ускорено развитие и стремежът към бързо забогатяване изтощават потенциала на нацията, вкарват ни в едни обороти, които не движат обществото напред. Искрено се надявам законодателно да бъде уредено и политически да се подходи по друг начин, за да може управленци да станат тези, които имат за мерило собственото си кариерно развитие, а за цел – доброто на обществото ни.
Златина ДИМИТРОВА
сн. архив