Търновката Мария Стоянова е първата и единствена българка, която се пребори да стане част от мащабния проект “Непал” на Свободния университет в Берлин. Заедно с екип от изявени млади антрополози тя е участвала в изследване, посветено на Фестивала на мъртвите Гайджатра, който се провежда ежегодно в градчето Бактапур. Повече от две седмици е продължила експедицията, а студентите са описвали чрез методите на антропологията някои от етнографските феномени, които съпътстват пищния празник. Мария е носител на наградата “24 май” на Община Велико Търново за 2011 г. Възпитаничка е на Езикова гимназия “Проф. д-р Асен Златаров”, където завърши с пълно отличие, а сега следва “Социална и културна антропология” и “Публицистика” в германската столица. Няма други българи, приети в престижната специалност по антропология. Тя е сред петимата европейци, избрани да следват с пълна стипендия. Изследователската работа в далечна Азия Мария е съчетала с пътешествие в Индия. Неин спътник в едномесечното приключение е била Гинка Нешкова – приятелка и съученичка от гимназията, която сега е студентка във Виена.
Проектът “Непал” има повече от 15-годишна история, а на него е посветил живота си един от любимите професори на Мария. “Това беше голяма възможност за мен, защото експедицията се организираше за последна година”, усмихва се момичето. Проектът е част от обучението по антропология, а 15-те участници в групата са избрани сред студентите с най-висок успех в университета. “Един семестър преди пътуването имахме подготвителен семинар, по време на който ни запознаха с традициите и културата на тази далечна страна. Както и с чисто практически неща, като например как да не хванем малария, какви ваксини да си направим, какво да не ядем и пием, какво да не пипаме”, споделя тя.
“Непал е един необикновен свят на простор, на вечни снегове и древни храмове, омагьосваща земя, където времето сякаш е спряло. Няма да забравя срещите със засмените непалци, които се радват на светлината всеки божи ден и не кроят далечни планове за бъдещето. Толкова гостоприемни и лъчезарни хора не бях срещала. Всяко разминаване с тях е съпроводено от усмихнатия поздрав “Намасте”. И целият този позитивизъм на фона на крайната бедност, в която живеят. Аз не съм разглезено градско момиче и съм виждала какво ли не в българските ромски гета, но такава бедност може да стресне всеки. Нормалните белези на цивилизацията като жилища, питейна вода, тоалетни, а понякога и електричество, там липсват. Тези хора живеят буквално на улицата, но се чувстват щастливи с това, което имат”, разказва впечатленията си Мария.
Град Бактапур, където е настанен за около 10 дена германският екип, се намира близо до столицата Катманду. Тъй като по-голяма част от местните хора са хиндуисти и будисти, вярващи в прераждането, Фестивалът на мъртвите за тях е грандиозен празник. Според техните вярвания след смъртта човек отива на едно по-добро място, затова през цялата седмица всички се забавляват по улиците. “Тогава се наблюдават някои интересни феномени, защото само през тази седмица хората имат необичайни права. В Непал, както и в Индия, съществува кастова система, която например не позволява на хората от по-ниска каста да заговарят някой от по-висока. Освен това са забранени браковете между представители на различни социални прослойки. През тази щура седмица много от тези правила отпадат, а това позволява да се случват много необичайни неща. Тогава хората имат право дори да стачкуват и да си кажат това, което обикновено не могат да изрекат на глас. Нашата задача беше да проучим и опишем едно от тези явления, което ни е впечатлило най-силно”. Екипът, в който попада Мария, е избрал да се посвети на специален вид политическа сатира, която представят група местни танцьори единствено по време на фестивала. Чрез езика на традиционните фолклорни танци те отправят провокиращи послания към управляващите. По улиците те разиграват стари притчи и непалски истории, но преработени по такъв начин, че да добият съвременно звучене.
Едно от най-вълнуващите преживявания за чаровната търновка е гостуването й в обикновен непалски дом. “Най-хубавото, което те могат и искат да ти подарят, когато им отидеш на гости, е храната. В началото ни благословиха, като поставиха червени точки върху челата ни. Така, като на техен гост, те ти дават част от късмета на къщата. След това върху вестник, застлан направо върху глинения под, ни гостиха с шепичка ориз, малко грах, картофи и чесън, нарязан на ситно. Върху купчинката на всеки от нас имаше по една малка рибка и цветенце. Няма съдове, няма прибори, ядеш с ръце направо от вестника, но се чувстват щастлив, защото усещаш, че тези хора искат наистина да ти доставят радост”, обяснява момичето. По думите на Мария непалците са големи мечтатели и обичат да разказват невероятни, често пъти измислени истории. При една от разходките до връх в планината студентката се е запознала с непалец, който иска да построи копие на Айфеловата кула върху един от хълмовете. При пътуване до Париж, синът му донесъл снимка на символа на френската столица и много я харесал. Със заведението, което отворил в полите на Хималаите, събира пари за градежа на кулата. А понятието време за хората в Непал не съществува. “Аз си мислех, че ние, българите, имаме проблеми с точността, но сравнение с непалците може да се каже, че сме перфектни. Местните студенти, които бяха наши гидове, идваха с 6 часа закъснение на уговорената среща, а германците бяха много възмутени. Но пък иначе са много услужливи, чак подвеждат. Ако ги попиташ за пътя и те не знаят, ще ти отговорят само за да не те обидят, но така те изпращат за зелен хайвер, а ти се чудиш как да се оправиш. Те никога не казват “не”, това е голяма обида за тях. Ако искат нещо да ти откажат, просто се усмихват, мълчат си или пък отговарят уклончиво с “може би”. С пътуване с влак или върху покривите на автобусите Мария и нейната приятелка Гинка са успели да обиколят за две седмици забележителностите на съседна Индия. Още с пристигането в столицата Делхи смелите момичета са шокирани от безкрайната мизерия, която ги посреща по улиците на 15-милионния град. След 16-часов полет от Европа до Индия те хващат автобус от летището до Делхи. Движат се по магистрала с красиви палми от двете страни. “Оказа се, че е единственото от т.нар. култивирана екзотика, което успяхме да видим. С влизането в града сякаш попаднахме във филм на ужасите. Там нямаше къщи, само бараки, а хората, налягали по улицата, изглеждаха като тези, които сме виждали по телевизионните репортажи от Сомалия – само кожа и кости. Миризмата по улиците трудно може да бъде описана”, разказва Мария. Още по-голям става шокът за двете момичета, когато вечерта хотелската им стая се изпълва с мириса на изгорели трупове. Оказва се, че всяка вечер представители на една от държавните служби минава по улиците, за да провери кои от бездомниците са оцелели, а мъртвите ги поливат с бензин и ги запалват на място.
“Така завърши нашият първи ден в Делхи, но постепенно свикнахме с мизерията и миризмата, които ни съпътстваха по време на цялото пътуване из Индия. Но красотите, които видяхме, и богата култура, до която се докоснахме, компенсираха всички негативни впечатления”, с усмивка се връща към вълнуващото пътешествие младата дама. В следващите дни двете момичета са в прочутия мавзолей Тадж Махал в Агра и пищните будистки храмове в Северна Индия. По време на пътуването те са успели да почувстват контраста между бедни и богати в далечната страна. “Видяхме цели квартали, които по нищо не се различават от нашите европейски затворени вип селища. Както и търговски центрове, в които дори не ни пуснаха, защото трябваше да оставим депозит от 100 долара на входа, за да влезем”, споделя Мария.
Златина ДИМИТРОВА, сн. личен архив