Доц. инж. Цанка Дикова, с бащино село Момин сбор, е родена във Велико Търново, където завършва средно образование. После следва в Техническия университет във Варна и след завършването му работи последователно във великотърновските предприятия ВРЗ “Терем – Ивайло” и СД “Металексперт Пеев и Сие” като конструктор – технолог и главен конструктор. През 2004 г. защитава дисертация в Техническия университет във Варна. След три години става доцент по “Материалознание и технология на материалите” във Факултета по дентална медицина при Варненския медицински университет, на който сега е заместник-декан.
Доц. Дикова има две спечелени стипендии – “Мацумае” и “Фулбрайт”, за специализации в Япония и САЩ. През 2012 г. за високи резултати в науката и техниката й е присъдена златна значка “Проф. Асен Златаров” на Федерацията на научно-техническите съюзи в България. От миналата година доц. Дикова е национален експерт по инженерно материалознание и термична обработка на материалите към НТС по машиностроене. Тя има над 60 публикации на различни езици и е участвала в над 60 национални и международни конгреси и конференции. Посетила е и Индия, Бахрейн, Малайзия и др. и своите впечатления от науката, културата и бита в тези държави е отразила в сборника си с пътеписи “От Момин сбор през Япония и Индия до Чикаго и назад”.
– Доц. Дикова, как спечелихте стипендия “Мацумае” за специализация в Япония, която е много престижна награда за всеки учен?
– След като защитих доктората си в Техническия университет във Варна през 2004 г., кандидатствах в Министерството на образованието за стипендията “Мацумае”, осигурена от университета Токай, който се намира в мегаполиса на Токио – Йокахама. Успях да я спечеля и есента на 2005 г. заминах за шест месеца за Япония.
Тръгнах с едно приповдигнато настроение, но не на страх и безпокойство от неизвестността, а по-скоро от любопитство към една нова култура, различна от славянската. Най-ме учуди защо автобусът от летището до Токио се движи в насрещното движение. После разбрах, че в Япония движението е обратно на нашето. Не крия, че бях малко притеснена заради английския език, дали ще се справя. Все пак трябваше да живея в тази непозната страна 6 месеца. Наистина бях прочела пътеписите на Марко Семов и Атанас Сейков за Япония, но те бяха от 80-те години на миналия век.
За да се опише животът в Япония, не стигат две седмици, ако човек отиде на екскурзия, например. По време на специализацията ми по темата за лазерните обработки на стомани, на когото кажех, че съм от България, японците възкликваха: “А-а, Котоошу, а жените добавяха “йогурто” (кисело мляко). Това са двете основни неща, с които японците свързват България. И не се учудвам, тъй като дори във всеки малък квартален магазин има над 13 вида българско кисело мляко. Всичките са в оригинални опаковки, на които пише “България”, а и вкусът е много по-добър от нашия. И за да се поддържа високо качество, производителят на всеки две седмици внася от България бактерията лактобацилус булгарикус. По-възрастните японци си спомнят и за играта на футболист № 1 Христо Стоичков в отбора на Нагоя и за моя изненада негов плакат стои все още в една от лабораториите на университета Токай.
Известността на състезателя по сумо Калоян Махлянов – Котоошу, е свързана с реклами по японската телевизия, където една майка казва на детето си : “Яж, за да станеш като Котоошу!”. Японците обожават българина, защото е спокоен, честен, уравновесен и симпатичен, държанието ме у като на истински японец и поражда уважение. А когато аз кажа, че съм от града на Котоошу, за японците е голяма чест и те започват да се кланят. Японски семейства искат да дойдат в България само заради Котоошу и го правят. Дори моят професор от университета Токай дойде със съпругата у нас и бяха тук три месеца.
Отношението на японците към чужденците е много толерантно, те са възпитани и не е вярно, че си крият емоциите.
– Казахте, че сте била притеснена дали ще се справите с английски език?
– О, във връзка с това имам и комични случки, макар че на шестия месец аз започнах да разбирам японски и бях много горда. На мястото, където се храних в университета, менютата са на японски с йероглифи, същото се отнася за информацията на гарите, метрото, магазините. Добре че всяка храна в стола има снимка как изглежда, за да се ориентирам какво да поискам, защото за японците е трудно да учат чужди езици, особено английския. Много ми хареса японското суши и се научих да го приготвям. Интересното е, че след 20,00 часа в магазините има много намаления и човек може да си купи повече неща. Веднъж и аз си взех един пакет с полуфабрикат, но нали е написано на японски, не разбрах точно какъв е продуктът, макар да имаше картина на опаковката. Приготвих вечерята в квартирата, не беше лошо. И докато се храня, гледам по телевизията една реклама на същия продукт. Оказа се, че това е храна за лебеди. Отидох тогава при моята руска колежка, дошла също за специализация, и й разказвам. А тя ми отговаря: “Радвай се, Цанка, защото си разбрала за лебедовата храна още в началото. А аз изядох целия пакет”.
– А как ви посрещнаха в университета?
– Дружески, топло и с уважение и нескрит интерес към нашата работа. Не усетих пренебрежение или отношение на превъзходство. Силно впечатление им направи връзката на разработките на нашата лаборатория с промишлеността, използването на софтуер от най-ново поколение при конструиране и широкия кръг от познания, които дават учебните програми за инженерно образование. Японците се удивиха от многото решения на нашите проблеми, както и от многофункционалността на специалистите от колектива на лабораторията. Оказа се, че по компетентност, знания и работа, българските учени не отстъпваме на японците. Те самите го оценяват и канят известни български професори да изнасят лекции в японски университети, а за повечето български студенти, завършили при тях, не е трудно да започнат работа в японски компании. Не е ли време нашият труд да бъде признат и оценен по достойнство не само в Япония? Не е ли време да получим нужното внимание и уважение и в собствената си държава. Защо трябваше да отида чак в Япония, за да добия самочувствие, че съм българка? И след като България е толкова известна в Япония, не е ли време вече тя да придобие популярност и в собствените си предели?
За съжаление, благодарение на политиката на правителствата от 1990 г. насам моето семейство е международно дислоцирано по света и у нас. Единият ми син работи в Лас Вегас, другият – в Пловдив. Съпругът ми е в Германия втора година, а аз съм във Варна. Събираме се на Коледа и Великден. Доволна съм, че съпругът ми работи за немска фирма и ще получи немска пенсия един ден. Болно ми е да го кажа, но е факт.
– А не ви ли липсва семейството?
– Когато отидох в Япония и видях какво значи уважение и грижа за човека, как всичко е подредено и как се спазват законите, си казах: по-добре моите деца да са извън България и аз ще бъда по-спокойна, отколкото да са тук. Моята майка непрекъснато ми повтаряше да не си гоня децата от България, но когато и тя посети Япония, направо каза: “нито един от внуците ми да не остава тук”. Аз също бях в Щатите, където е големият ми син, той работи в Лас Вегас. Не е лесно в Америка, но има законност.
И така започнах да записвам своите впечатления от специализациите и конгресите, от бита и културата по света през 2006 – 2012 г. Започнах още в Япония, където видях много нови неща и исках да ги разкажа на хората. И продължих при всяка специализация, конгрес и конференция в чужбина. Накрая се стигна до сборника с пътеписи. Идеята за книгата е на моите научни ръководители проф. Димитър Ставрев и проф. Виктор Анчев от София и Варна.
– А как се озовахте в Хюстън в един от най-престижните университети “Райс”?
– Моята изследователска дейност в университета “Райс” в Америка се дължи на стипендията “Фулбрайт”, която спечелих. Отидох там по научен проект в областта на нанотехнологиите. Университетът е частен и през 2010 г. е класиран на първо място в света за изследвания по материалознание, а на следващата година – заема 17-о място сред университетите в САЩ. Интересното е, че 20 % от всички обучаващи в “Райс” са чужденци от около 100 страни и региони. Към тях се прибавят 683 чуждестранни лектори и изследователи. С изненада открих, че в университета има 9 български студенти.
По време на престоя си в “Райс” като фулбрайтер, освен научната работа, участвах и в различни събития, организирани от Отдела за чуждестранни студенти. На една от срещите между чужденците аз показвах на жени от различни националности какво е мартеница и как се прави. Беше невероятно да видиш как с китайки, индийки, мексиканки и европейки усуквахме бели и червени пискюли на “Пижо и Пенда”. Накрая всяка си запази това малко късче от България за своя дом. Бях много изненадана, когато на 1 март, по стара българска традиция, офисът на чуждестранния отдел беше окичен с мартеници.
Но най-вълнуващото събитие за моя престой в САЩ беше семинарът за Фулбрайтовите стипендианти в Бирмингам, посветен на правата на човека. Събрахме се повече от 75 специалисти от целия свят, работещи в различните американски университети. Посетихме музеи, исторически места, училища и домове на обикновени американци, слушахме лекции на сенатори, конгресмени и борци за правата на човека. Участието ни в семинара ни накара нас, фулбрайтерите от цял свят, да разберем, че ако искаме децата ни да живеят в по-добро бъдеще, с обединени усилия трябва да се борим от сега.
– Как мина срещата с ваши роднини от Момин сбор, изселили се в Америка през 1922 г.?
– Това беше най-вълнуващото от всички мои преживявания. Просълзих се, когато техните деца, родени в Америка, ме посрещнаха в Индианаполис на чист български език с думите “Ние сме българи”. Запознахме се в навечерието на Великден. На летището аз сложих табела с името си, защото не бяхме се виждали. След това не можехме да се наприказваме – на български, на английски. Гостувах на Джони и съпругата му Бети, които вече бяха идвали в България, и започнаха да разказват спомени. И аз, за да се отблагодаря, омесих една вита българска погача, каквато не бяха виждали. Джони, който е потомствен майстор – хлебар, беше във възторг, а Бети направи снимки на цялата технология на погачата.
Но и те ме изненадаха с българска кухня – пиле със зеле и баница със спанак, дърпана от Бети. Тези рецепти са предавани от майка на дъщеря цели 90 години, тъй като бабата е тръгнала за Америка през 1922 г. Срещнах се и с потомци от Момин сбор във Финикс и Детройт. А в Лос Анжелес ни посрещна българка от Долна Оряховица.
В Индианаполис посетих и пистата за надбягвания с коли, а след това музея на компанията Форд в Детройт, където е показана цялата гама на производството на коли от нейното създаване до наши дни. Отидох и в центъра на космонавтиката и галерията на астронавтите НАСА, който се намира на 30 км от Хюстън. Имаше интересна демонстрация как изглежда животът на космонавтите в космоса. Купихме си дори космическа храна – ягоди със сладолед, но лиофилизирани.
– От всички места по света, където сте ходила, кое ви хареса най-много?
– На научни форуми и като гост-лектор бях още в Бахрейн, Малайзия, Тайван, Хавай, Италия, Москва, Истанбул, Охрид, Индия, Париж, Щутгарт, после при казината в Лас Вегас и Финикс и околосветското ми пътешествие завърши на брега на Тихия океан в Лос Анжелес. Но най ми хареса в Япония. Сега през ноември заминавам за Дубай. Навсякъде по света имам приятели, дори на 50-годишния ми юбилей във Варна пристигнаха професори от Япония, Индия и Москва, при които специализирах. Годишнината съвпадна и с научен конгрес във Варна.
Вася ТЕРЗИЕВА, сн. Пламен КАРАИВАНОВ