Свещник във формата на кръст, собственост на Колю Фичето, вече повече от век и половина се пази във великотърновската църква “Св. св. Кирил и Методий” в кв. “Варуша”. Той е бил дарен на храма лично от майстора, след като го построява. Това, което го прави особено ценен, е подписът на легендарния строител. На едното хоризонтално рамо на кръста е изписано “Колю”, а на другото “Фичи” и годината “1861”. Друг запазен предмет, собственост на строителя, е позлатен пръстен печат с релефно изображение на птица върху него. Оказва се, че птицата е символ на майстора и от нея произлиза и прозвището му.
Острият профил на Колю с орловия нос и тънките устни наподобявал профила на птица с голям клюн. Това било причината още като младеж бъдещият строител да получи прякора “Фтичето” (от “фтичка” – “птичка”). Постепенно “Фтичето” за улеснение при изговора станал на “Фичето”, откъдето идва и родовата фамилия на майстора.

Никола Иванов Фичев е роден през 1800 г. в Дряново, но животът и професията му го свързват трайно с Търново, където той изгражда голям брой частни, обществени и религиозни сгради. Едва тригодишен малкият Никола остава без баща, а на 10 години е изпратен да усвоява тежкия дюлгерски занаят като чирак при тревненските майстори. През следващите години Никола се учи от известните по онова време корчански и брациговски майстори каменоделци. На 23 години Никола вече е калфа, а на 36 години става майстор. Още тогава старите майстори са категорични, че младият им колега скоро ще ги засенчи с уменията и новаторските си виждания.

През почти половинвековната си “кариера” като строител Никола Фичев изгражда десетки сгради, повечето от които и днес продължават да стоят здраво върху основите си, без да мръднат. Най-голям е броят на неговите архитектурни шедьоври във Велико Търново, над 12. Сред тях най-голям е броят на църковните храмове. Негово дело са църквите: “Св. Атанас” (днес “Св. св. Кирил и Методий”), “Св. Богородица”, “Св. Марина”, “Св. Спас”, “Св. Троица”, “Св. св. Константин и Елена”, и “Св. Никола”. Изграждането на последната от тези църкви се превръща в “дипломната работа” на младия майстор, заради което получава майсторския колан и тапия от дюлгерския еснаф. Освен църковни сгради в Търново, той построява още: “Къщата с маймунката”, собственост на Никола Коюв, изгорялата и възстановена сграда на конака, ханът на Хаджи Никола Минчоолу на Самоводската чаршия, фабриката за коприна на предприемача Стефан Карагьозов. В околностите на старата столица изпод ръцете на Уста Колю са излезли още църквите “Св. Преображение Господне” в Преображенския манастир, “Св. Пророк Илия” в Плаковския манастир, “Св. Димитър” в Килифаревския манастир, “Св. Никола” в Г. Оряховица. Сред шедьоврите на Колю Фичето са още Покритият мост над река Осъм в Ловеч, мостът над Янтра при Бяла, Русенско, мостовете над река Росица при Севлиево и над Дряновската река, камбанарията в Пчелище, чешмата в двора на Соколския манастир и много други архитектурни шедьоври, повечето от които надживяли с век и половина създателя си. С пълно основание може да се каже, че Колю Фичето създава модерната възрожденска българска архитектура. А конакът в старо Търново се смята за най-представителната и красива българска обществена сграда от онзи период. За всеки един от строежите на Фичето има създадени местни легенди. Някои от тях са запазени през годините, други за съжаление са потънали в забравата на времето. Една от тях, отнасяща се до строежа на Беленския мост над Янтра, обаче е достигнала до наши дни.

След назначаването му за управител на Румелийския вилает новият валия Мидхат паша решава да издигне мост над Янтра на това място. Той вика при себе си полския инженер Людмил Рола и го пита колко ще му струва този строеж. Инженерът казва на пашата, че за по-малко 3 млн. гроша мостът не може да бъде издигнат, като строежът ще отнеме най-малко 4 години. Този срок и високата цена обаче не устройват османския управител. Той влиза в контакт с французи, които му дават цена от 2 млн. гроша. Но и тази сума се вижда бая голяма за пашата. Колю Фичето удря в земята европейските строители като сериозно подбива цената им. “Паша ефенди, ако не вдигна моста на Бяла за 700 хиляди гроша и не го направя по теркя си, вземи ми главата”, заявява той дръзко в очите на турския големец. Цената устройва пашата и той решава да повярва и да даде възможност на самоуверения български дюлгерин да покаже какво може. За по-малко от две години мостът над буйните води на Янтра е построен. При откриването на моста Фичето застава под него и заявява на пашата, че няма да помръдне оттам, докато отгоре по моста не минат всички тежки топове “Круп”. За стореното от Фичето пътешественикът Феликс Каниц казва: “А този скромен човек в потури и абичка дори не знае, че е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканите извън столицата на империята Цариград.”

За Колю Фичето съществува още легенда, за която историците и днес спорят дали е истина, или е измислена от народа. Според нея, малко след като Фичето завършил Беленския мост, той отново бил повикан при Мидхат паша. Пашата решил да му постави една отговорна задача. Френската катедрала “Нотр дам”, построена само 6 години по-рано, започнала да се руши. Като френски възпитаник, Мидхат имал приятели сред френските управляващи и когато разбрал за това, казал, че ще се опита да помогне. “Можеш ли да оправиш френската църква”, обърнал се той към Уста Колю. Българинът приел, без да се колебае, и веднага си стегнал багажа за Париж. Няколко дни той извършвал огледи на катедралата и накрая открил, че проблемът е в подпочвени води, които подкопават основите и са причина за възникналата корозия. Фичето извел водата навън в каптаж и така прочутата катедрала била спасена от разрушаване. А за спомен от българина останала една малка чешмичка, която той вдигнал в двора на “Нотр дам”. Някои твърдят, че тази чешмичка съществува и днес и от нея тече бистра изворна вода.

През целия си живот Колю Фичето е бил дълбоко религиозен. Никога не работел на църковни празници и всяка седмица ходел на църква. Дори когато си създал име и натрупал пари, никога не забравял откъде е тръгнал. Когато скъсал поредния чифт цървули, той не ги хвърлял, а ги прибирал грижливо в една стаичка. “Все ще потрябват някога”, казвал той на домочадието си.

В личния си живот през 1830 г. Никола Фичев се жени за Маринка от дряновското село Крънча, от която има 3 сина и 4 дъщери. Една от дъщерите му обаче умира твърде рано.
Колю Фичето напуска този свят през 1881 г. на 71-годишна възраст. Погребан е в Търново. Малко преди смъртта си той оставя своя завет за потомците си. “Каквото можах направих. Мостове градих, дето да събират човек с човека. И манастири, дето да го събират с Бога. И чешми, дето утоляват жаждата на тялото. И кули за часовници, че хората все искат да уловят времето. Над 15 черкви съм вдигнал в годините, като деца са ми. И хубави станаха, за прослава на майстора си и на господа. Че то моженето ни е от Бога, а неможенето ние сами си го правим. Викат самоук съм бил, че то кой не е самоук на този свят? Цялото училище е пред очите ти, ако имаш очи да го видиш, научаваш го. Който иска да научи нещо, научава го.” А своето и бъдните поколения съветва: “Помежду си не градете толкова дувари, дето да ви делят, а повече мостове да ви събират.”

През 90-те години на ХХ в. е взето решение да се отвори гроба на Колю Фичето и да се направи по неговия череп лицева възстановка от антрополога проф. Йордан Йорданов. Гробът е отворен, но се оказва, че през годините тежката каменна плоча е строшила ковчега и е смазала целия скелет и черепа на майстора строител. Няколко години по-късно тленните останки на Фичето са препогребани в търновския парк “Дружба”.

Иван ГЕОРГИЕВ