Килими на 200 и повече години показва в залите на хана “Хаджи Николи” колекционерът Якоб ван Бейлен. Нидерландецът се занимава с проучване и събиране на български килими от над 18 години и досега има в сбирката впечатляващите 850 експоната. За седмата си изложба той е избрал около 50 от най-интересните и уникалните от тях. Изложбата е подредена тематично в пет зали на стария възрожденски хан на Самоводската чаршия. А акцентът ѝ е върху някои от най-старите и непоказвани досега експонати от изключително богатата му колекция.
Първата зала е посветена на т.нар. шаркьой килими. Те са от района на Пиротско, който в миналото е бил в състава на българското етническо землище и част от българските територии. “Тъй като днес в Турция има населено място с името Шаркьой, много хора по света си мислят, че тези килими са турски. Други пък смятат, че са сръбски, тъй като днес Пирот се намира в Сърбия. А те са си изцяло български”, обяснява ван Бейлен. По времето на Османската империя през XVIII и XIX век пиротските килими са определяни за най-красивите и с най-качествената изработка от Иран на изток до Виена на запад. Отличават се с ярките си наситени цветове, сред които преобладават червеното в различните му нюанси, бялото, черното и жълтото. Орнаментите са предимно геометрични. На някои от килимите е изобразено дървото на живота, което обаче доста странно е обградено с ислямския молитвен символ, изобразяван в джамиите. Според Якоб това показва как българите са използвали османската орнаментировка като са я побългарили. Освен това в някои от килимите има изображения и на животни и птички, най-често срещани, от които са жабите. Освен Пирот, северозападната българска килимарска група, за която е типичен килимът шаркьой, включва още Чипровци и Самоков.
Втората зала е посветена на образци на килимарското изкуство от Котел и Сливен. Основните цветове, характерни за прочутите котленски килими, са червено, синьо и зелено. Орнаментите са доста богато представени, като освен анималистични има още и геометрични фигури, а също и къдрави звезди, динени кори, фучила (хвърчила) и др. Любопитното за този тип килими е, че те са тъкани за персонален подарък, а не за продажба на пазара. Поради тази причина в повечето случаи те са и надписани. В единия край на килима е извезано името на тъкача, името на този, за когото е предназначен подаръкът, както и годината на създаването му. Някои от килимите са доста дълги и широки и като се има предвид, че са били предназначени за постилане на стаите и коридорите на богатите котленски къщи, може да се направи изводът за богатството на местните чорбаджии и размерът на техните “скромни” възрожденски палати. За сливенските килими пък е характерно шахматното разположение на цветовете и ярките и наситени цветове. Преобладават червеният и зеленият цвят.
В третата зала на хана “Хаджи Николи” са показани килими от райони, които по принцип не са толкова известни с килимарството си, като Тетевен, Калофер, Трявна, Елена, Якоруда, Родопите. Сред интересните експонати тук е молитвено килимче от Якоруда, върху което са изобразени мюсюлмански молитвени домове тип джамии или текета и в тях женски фигури. Това е интересно като се има предвид, че в ислямската култура е забранено изобразяването на лица. В тази зала са експонирани и две халища от Родопите, които впечатляват с огнените си цветове.
Четвъртата зала е отделена за т.нар. бакамски килими. Те са едни от най-старите по българските земи. Характерни са основно за чипровския край, но наред с това се срещат и в някои населени места на север от Странджа. Няма точна датировка за появата на бакамските килими. Според някои тъкането им започва в края на XVIII век, но според други те са се появили още през XV-XVI век. Знае се, че тъкането им продължава чак до 30-те години на ХХ век. Старото име на тези килими е “а ла турка”, което според ван Бейлен показва, че са били правени от християни тъкачи за молитвените нужди на мюсюлманското население не само в българските земи, но и в цялата Османска имвперия. Бакамските килими са били толкова популярни, че има запазен документ за поръчката, която османски генерал прави за 8000 килима, които да бъдат изтъкани за нуждите на неговата армия по време на поход. След освобождението на българските земи използването на тези килими в Лудогорието продължава по един доста по-необичаен начин. В тях са загъвали телата на покойниците мюсюлмани при спускането им в гроба. След освобождаването от тялото, килимът се е дарявал от близките на покойника на джамията. По този начин в продължение на години в местните селски джамии са се насъбирали десетки ненужни килими. В годините на демокрацията, а и преди това по време на Възродителния процес, много от тези килими са изнасяни от България и продавани за жълти стотинки, по 100 марки, а след това са препродавани на колекционери от цял свят за 4-5 хиляди долара или евро. Самият Якоб ван Бейлен споделя, че е успял да върне отново в България 70 такива килима, изнесени от страната през годините.
В последната зала на хана “Хаджи Николи” са показани няколко килима “манастър”. Това са малки молитвени килимчета, тъкани от български мюсюлмани предимно в Лудогорието. Те са слабо познати дори и на самите колекционери, тъй като предназначението им е било в областта на религиозните традиции и поради това те не са се изнасяли извън дома. Основните им цветове са жълто и розово. Орнаментите по тях са доста интересни, тъй като се смесват чисто езически с християнски и ислямски мотиви. Сред изобразените фигури има човешки, хванати за ръце, мъжки полови органи, окръжаващи подобие на женски полов орган. Според ван Бейлен това най-вероятно символизира плодородието и създаването на живота на земята. На един от килимите пък има поредица от изображения, напомнящи покриви на къщи или огнени езици. Според нидерландеца в случая може би става дума за схематично представяне на отминалите назад във времето поколения, на които съвременниците трябва да се поклонят в молитвите си.
Колекционерът споделя, че макар да се увлича от килимарство повече от 18 години, основната част от колекцията му е събирана през последните десетина години. Една част от килимите той купува в България. С други обаче се сдобива в Германия, Франция, САЩ и дори от далечната Австралия. Якоб признава също, че сред предлаганите експонати често се случва да попаднат и фалшификати. Самият той, преди да се научи да различива оригинала от ментето, си е купил 10 фалшификата. Нидерландецът обяснява и кога и как се заражда страстта му към българските килими. Това се случва, след като преди 18 години си купува стара възрожденска къща в Котел. “В съседство с къщата имаше музей и ТПК “Котленски край”, в който по онова време все още продължаваха да се тъкат килими. Реших да си купя по един килим за всяка от осемте си стаи. И когато хората започнаха да вадят от скриновете си, за да ми ги показват, бях толкова впечатлен от красотата им, че в крайна сметка накрая във всяка стая имаше по 5-6, че и повече килими. И така оттам тръгна всичко”, споделя ван Бейлен. Освен по българските килими чужденецът си пада и по българския фолклор. Най-много харесва ръченицата, която играе като истински професионалист. Освен нея обича граовското хоро, хорото “Трите пъти” и някои не чак толкова български народни танци като кючека.
Нидерландецът споделя, че иска в България да бъде създаден Музей на килимарството, на който той да даде колекцията си. Досега е говорил по този въпрос с някои родни политици. Един от тях му обещал да осигури и сграда в центъра на София. След това обаче този политик паднал от власт и така реализирането на идеята пропаднало. “Българите имат толкова красиви черги и килими. Не бива те да бъдат оставяни да се похабяват или да се изнасят за без пари в чужбина. Това си е част от вашето културно богатство, което трябва да пазите като зеницата на окото си”, споделя Якоб ван Бейлен.
Иван ГЕОРГИЕВ
