Как флорентинският синдром ме покоси в 7,30 сутринта

Пътуването до Флоренция е стара моя мечта и хубав подарък за годишнината ми преди броени дни. Пътувам със самолет до Мюнхен и от там с удобен луксозен автобус до столицата на Тоскана. Цената на двупосочния автобусен билет е 36 евро и това се оказва най-изгодният вариант за придвижване. Избираме настаняване с все по-набиращия популярност сайт airbnb, в който хора от цял свят предлагат различни по вид жилища за гости и туристи. Избираме малко студио до Понте Векио (Старият мост) и водим подробна кореспонденция с нашия хазяин Джулиемо. За наша радост, в нощта преди пристигането ни апартаментът е празен и можем да се настаним рано сутринта, тъй като пътуваме през нощта и пристигаме около 6 часа в града. Възможност, която нито един хотел не може да предложи, защото по стандарт настаняването навсякъде е след 14 часа.
Когато автобусът спира пред гарата, е още тъмно. Имаме уговорка с Джулиемо да ни чака към 8, така че пием кафе в едно от малкото отворени заведения на гарата. През това време навън започва да просветва и ние поемаме към нашата цел. Първата забележителност, която виждаме, е църквата “Санта Мария Новела”, която се намира непосредствено до транспортния възел. Чрез огромна карта на една от автобусните спирки бързо се ориентираме за посоката. След две пресечки попадаме в типичната флорентинска атмосфера – тесни улички с високи сгради. Докато завиваме наляво и надясно, изведнъж се оказваме на площад, а пред нас изниква нещо огромно. Трябва доста да извием главите си назад, за да обхванем цялата мащабност на уникалната сграда. Оказваме се на гърба на централната катедрала на Флоренция – “Санта Мария дел Фиоре”. На площада почти не се срещат хора. Тъкмо започват да отварят и да изнасят масите на съседните кафенета и ресторанти, търговците от павильоните за сувенири все още не са подредили календарите, картичките и магнитите. Изведнъж се чува звън на камбана. Той се усилва, към него се присъединяват и други камбани. Свежият и чист въздух започва да трепти. Стоим като изтукани с куфарите и не смеем да дишаме. Толкова е сюрреалистично цялото усещане, че наистина не ни стига въздух. Фиренци, както я наричат италианците, ни приветства по своя си начин. Бях чела, че тук хората често изпитват т.нар. флорентински синдром – толкова се пренасищаш с красота, изкуство и атмосфера, че не можеш да възприемеш повече. Е, синдромът нас ни отнесе още в първия ден, в 7,30 сутринта. И то далеч преди да сме видели и една хилядна от цялото богатство на тосканската столица. За капак на цялата нереална картинка съзираме в подножието на катедралата булка, която позира за фотосесия…
Отърсваме се от вцепенението и поемаме към нашия дом за следващите три дена. За да стигнем, прекосяваме Понте Векио. Всички дюкяни и магазини са още затворени, тук-там някой от местните прави сутрешния си крос или разхожда домашния си любимец. Колко по-различно ще е това място само няколко часа по-късно!
Джулиемо ни чака – бъбрив, енергичен, любезен, младият италианец ни връчва ключовете и ни обяснява кое къде е в студиото. А то си има всичко – широк разтегателен диван, малка масичка с два стола, керамични котлони, микровълнова, пълно домакинско оборудване. И бутилка прекрасно кианти, дар от собственика. Междувременно Джулиемо ни обяснява, че е потомствен флорентинец, че може да го търсим по всяко време с всякакви въпроси, че не бива да се притесняваме от нищо. Препоръчва ни да закусим в близкото бистро и ние не се колебаем. Още с първата глътка истинско италианско силно кафе ни удря и истината за цените. Два сандвича и две кафета – 15 евро. Колкото да се мъчим да се абстрахираме и да не обръщаме в български лева, ни става ясно, че удоволствието да хапнеш и пийнеш навън във Флоренция е скъпичко удоволствие. Минималната цена за една скромна вечеря от две порции спагети или две пици и две чаши от най-евтиното вино по 4,50 евро чашата излиза около 40 евро. Като се допълни изкушението джелато – по 2,50 евро за една топка, или кафето – 2-3 евро, сметката показва че 100 евро на ден за ядене навън не стигат за двама човека. Затова откриваме съкровището – близък супермаркет, където същите неща могат да бъдат купени в пъти по-евтино. Поставям си за цел едно от следващите ми пътувания в Тоскана да бъдат посветени изцяло на кулинарния туризъм, за да усетя напълно нюансите на тази превъзходна кухня.
В крайна сметка Флоренция е изкуство, затова бързаме към първия обект от нашата програма – комплексът Дуомо. Той включва Катедралата, Баптистерия, Кулата на Джото (Камбанарията), Купола на Брунелески, Музей дел’Опера дел Дуомо. Входът е 15 евро за целия комплекс, единствено катедралата “Санта Мария дел Фиоре” е без вход. Тук има една подробност, която, ако обикаляте сами, няма кой да ви каже. Когато купувате билета, трябва задължително да отидете на някой от автоматите до касите, за да резервирате час за качването на кулата и купола. Иначе рискувате да чакате на някоя дълга опашка и чак като стигнете до проверяващия, да разберете, че сте се прецакали. Едва ли има смисъл да разказвам за историята на “Санта Мария Дел Фиоре” и съпътстващите я сгради. За тях има предостатъчно информация, а и рискувам да си навлека гнева на изкуствоведите с някоя неточност. За мен по-важно е въздействието на тези шедьоври на архитектурната и строителната мисъл. Факт е, че когато застанах пред фасадата на църквата, дъхът ми буквално спря от изяществото и пищността на детайлите. С интерес разглеждаме големия часовник, разположен над централния вход. Създаден е през 1443 г., той работи обратно на часовниковата стрелка и някога е отбелязвал края на денонощието, което според тогавашните вярвания е настъпвал със залеза на Слънцето.
Посещаваме “Санта Репарата” – църква в църквата, в която са надгробните плочи на Джовани де Медичи, папа Николай II и гробницата на Филипо Брунелески – гения, сътворил световноизвестния купол. Той има 463 стъпала и 92 метра височина. Съставен е от две полусфери – външна, олекотена, дебела около 1 м стена и вътрешна с дебелина около 4 м. Няма лифт, нито асансьор. Първоначално се изкачваме по витите стълби в тесен коридор, след което се озоваваме точно в самия купол, където можем да се насладим на фреските. Отново предстои тясно стълбище и сме на върха… Отгоре се разкрива фантастична гледка към целия град с неговите характерни червени покриви.
Влизаме и в Баптистерията, където навремето кръщавали всички флорентинци – и бедни, и богати. Изключително впечатляващ е интериорът ѝ, който представлява пиршество от материали, цветове и изработка.
Кулата на Джото се разполага непосредствено до фасадата на “Санта Мария дел Фиоре”. Четвъртита, богато украсена и извисяваща снага на 82 м кулата всъщност е катедралната камбанария, дело на Джото – най-талантливият за времето си художник. Украсена с барелефи и статуи на изтъкнати ренесансови скулптори.
Особено интересна за нас е залата с експозицията, свързана с Брунелески и строителството на купола. Наредена е богата експозиция, представяща оригинални чертежи, инструменти и подемни машини, съпътствали строителството му. Кратко филмче разказва за това в детайли.
Вторият ден от нашата екскурзия посвещаваме само на галерията “Уфици”. Това е мястото, в което се съхраняват творби на Леонардо да Винчи, Микеланджело, Тициан, Рафаело и други , и е грях да посетиш града, а да не влезеш в галерията. Историята ѝ накратко е следната. През 1559 г., тогавашният херцог на Флоренция Козимо I Медичи решава да събере в една сграда всички административни служби, наречени уфици. Медичи възлага задачата на Вазари, учил при Микеланджело.
Наследникът на Козимо – Франческо I Медичи отваря сградата за посетители, превръщайки я в галерия. Основната колекция е на Медичите, която била събирана през вековете. През 1993 г. бомба експлодира в галерията, като разрушава част от двореца, а покушението се приписва на мафията. През 2007 г. след тежка буря галерията е наводнена отчасти, за щастие по-голямата част от щетите са възстановени.
Мисля тук да спра с описанията, защото да се опитвам да пресъздам въздействието на картини като “Раждането на Венера” , “Светото семейство” или “Пролетта”, е глупаво. Прекарваме в залите почти пет часа, като признавам си, някой минавахме по бързата процедура. Иначе рискуваме да усетим пренасищането с багри, форми и композиции. А и умората си казва думата.
Следобедните часове и вечерта прекарваме в разходки из тесните, живописни улички в старата част. Тълпи от туристи са окупирали калдаръмените пресечки. Абсолютно непонятно за мен остава как по тях минават коли и дори малки автобусчета. За да си пробиват път през навалицата, всички таксита във Флоренция са снабдени с нещо като миниаларми, които пищят непрекъснато. Не че това им помага особено сред групите от снимащи, зяпащи и ядящи хора от всички народности. Истинската романтика настъпва вечерта, когато отварят врати малките и големи тратории, пицарии, ресторантчета и барове. Привечер блясват в цялата си светлина и красивите витрини на разнообразните магазини. Всеки детайл в интериора и витрините е за да привлича дискретно вниманието.
Третият ни ден във Флоренция е за катедралата “Санта Кроче” (Църква на Светия Кръст), известна с фреските на Джото и това, че е гробница на много известни личности на Италия. Легендата гласи, че църквата е основана от самия свети Франциск от Асизи. Строителството се финансира от състоятелните фамилии на Флоренция. За италианците “Санта Кроче” е много, много близка до сърцето. Защото в нея говорят безсмъртните. Там са намерили покой останките на Данте Алигиери, Галилео Галией, Микеланжело Буонароти, Джоакино Росини, Николо Макиавели, на повече от 300 поети, художници, скулптори, композитори, философи, свързани с Тоскана и Флоренция… Там са възпоменателните плочи от честванията на Леонардо да Винчи, в далечното минало, до нобелистите Гулелмо Маркони и Енрико Ферми през 20-и век. Фреските и скулптурните композиции са на равните с тях във вечността Джото, Брунелески и Вазари. И на мнозина други, познати ни от енциклопедиите и дебелите томове за история на изкуството.
Пътуването ни приключва и за наше съжаление не успяваме да видим и една трета от заплануваното. За следващите пъти остават площад “Микеланджело”, откъдето се разкриват вълшебните залези над града, музея на Леонардо да Винчи, “Капела Медичи” и още десетки, десетки обекти и забележителности. Тръгвайки си, осъзнавам, че за този град отдавна всичко е казано, написано и показано, но то не е достатъчно да се осмисли и възприеме, ако не се пречупи през призмата на собствената ни представа за историчност, непреходност и еволюция на модерната цивилизация. Отнасяме частичка от чара на Флоренция, скрит колкото в шедьоврите на Ренесанса, толкова и в криволичещите тесни улички, в уютните кафенета и ресторантчета, галерии, антиквариати и бутици. Един модерен малък Вавилон, обединен от усмивки, любопитство, пиетет към историчността и местната кухня.
Според статистиката, в Италия се намират около 60 % от паметниците на европейското културно наследство, а над 30 % от тях са във Флоренция. И как да не свали шапка човек на Медичите, които въпреки властолюбието и коварството си, с което управлявали града векове наред, са дали най-големия урок за меценатство, за разбирането, че миналото трябва да бъде съхранено, защото животът е преходен, но идващите поколения трябва да имат върху какво да стъпят.
Мила МИЛЧЕВА, сн. авторката