Иван Гранитски е поет, критик, публицист, издател и обществен деец. Роден е на 24 декември 1953 г. в София. Завършва журналистика в Софийския университет. Бил е главен и зам.-главен редактор на редица издания, сред които в. “Литературен фронт”, “Пулс”, сп. “Везни” и др., както и генерален директор на БНТ в периода 1995-1996 г. Основател и собственик на издателство “Захарий Стоянов”. Автор на над 25 книги поезия, критика и публицистика.
Иван Гранитски беше във Велико Търново, за да участва в среща разговор на тема: “Поуките от историята” с ученици и преподаватели от Старопрестолна гимназия по икономика. Техен домакин беше Регионална библиотека “П. Р. Славейков”. В дискусията участваха още историкът акд. Георги Марков и литературоведът Панко Анчев. Заедно с младите хора те разискваха как трябва да се интерпретират фактите от историята, както и въпроси, свързани с националната ни идентичност.
– Г-н Гранитски, докога държавата ще е мащеха за българската култура?
– Още дълго, ако не се събуди цялото българско общество. Виждаме, че всеки ден се появяват знаци, които са предупреждение за катастрофа. Те са най-тревожни в областта на духовната сфера. Разбира се, че е страшно да падне осветителното тяло в един тунел и да убие човек или пък да се срути покривът на библиотека, но по-трагично е духовното подивяване, вторичната неграмотност, опростачването на нацията. Затова смятам, че вече настъпва 12 без 1 минута. Цялото ни общество трябва да се събуди, да се върне към своите корени, към примерите на нашите възрожденци. Само така можем да спрем тези крамоли, тази омраза, истерия, разделение на обществото ни. Не стига, че сме най-бедната държава в ЕС, но сме и най-мразещата се отвътре, а това убива поривите, духа, перспективите за развитие.
– Как се отразява това политическо безвремие на културата?
– Катастрофално. За съжаление, в т.нар. политически живот през последните години се самовъзпроизвеждат, с много малки изключения, неподготвени, неграмотни, алчни, суетни и зли хора, които не обичат собствената си родина. Те даже я наричат “тази страна”, а не отечество, родина, татковина.
– Каква трябва да бъде националната политика в подкрепа на българската книга?
– Повече от 20 г. редица издатели говорим за национална доктрина в сферата на културата и образованието. Сменят се министри и парламенти, тази доктрина не се приема. И не само – дори опитите през последните години на БАН, която изготви поредица от такива умни и дългосрочни стратегии, бяха отхвърлени от депутатите. За съжаление нашите народни избраници мислят само в рамките на един мандат. Нямат усещането за стратегическа важност и не чертаят планове за повече от 4 г., както е в останалите страни. Ние сме единствената страна на Балканите, която няма стратегия за книгата. В това отношение отдавна са ни изпреварили и Сърбия, и Гърция, и Турция, и Румъния, даже и Македония. Положението при нас е направо трагично. На нашите вопли – на творците, на библиотеките, на издателите, силните на деня отвръщат с пренебрежение и хладен цинизъм.
– Какви стъпки трябва да бъдат предприети час по-скоро, за да се помогне на българската книга?
– Трябва най-сетне в комисиите по култура и по образование в Парламента да се появят хора, които са чели повече от една книга, както и министрите и техните екипи да бъдат хора, които милеят за българската култура, а не гледат само да се подмажат на Брюксел или на поредния силен посланик на велика държава у нас. По-важно от защита на националната идентичност няма. Българските политици трябва да разберат, че народът ги избира, за да защитават действителните каузи, цели и перспективи на нацията, а не за да получават високи заплати.
– Не ви ли казаха, че сте луд, когато преди години решихте да започнете бизнес с книги?
– И тогава, и сега ми казват, че съм луд, но пък словото е моето оръжие. С авторите на издателство “Захарий Стоянов” – големите наши учени акад. Георги Марков, акад. Васил Гюзелев, акад. Константин Косев, акад. Благовест Сендов, акад. Михаил Виденов, писателят Антон Дончев, философи като Панко Анчев, проф. Васил Проданов, проф. Иван Маразов, пътуваме много из цялата страна. Издаваме техните книги и имаме стотици, хиляди срещи с ученици и граждани от различни възрасти, пол и занятие. Виждаме, че има вопиюща нужда от едно духовно събуждане, от ново възраждане. Затова вършим и тази дейност, а нашето оръжие за съпротива срещу опростачването и полуграмотността е словото.
– Защо не умеем да извличаме поуките от историята?
– Потвърждават се думите на великия Хегел – “Историята учи, че хората не се учат от историята”. Наистина, поразително е как години наред повтаряме едни и същи грешки и не се учим от тях. Дори има елемент на лудост в цялата тази работа и не можем да си обясним защо е така. Приемаме, че българското общество е доведено до състояние на нихилизъм, лотофогия, съзнателна забрава на своето минало, дори на възрожденските ни светли страници. Това е необходимо на някого, особено на тези сили, които ни налагат глобализацията, и то по силов начин, с желанието да се откажем от националната си идентичност. Но една древна нация, като нашата, с богата история и култура, ако се откаже от собствената си идентичност, за нея настъпва краят. Затова не бива на позволяваме на тези фондации, от типа на “Сорос” и “Америка за България”, да извършват, необезпокоявани, своята подривна дейност, тъй като тя е насочена срещу основите на държавността.
– А това, че не помним историята си и не се учим от нея, само наш български феномен ли е?
– Такъв тип заплахи от глобализацията има в Европа и цял свят, но другите европейски страни, които са съпоставими с нас, като Унгария, Чехия, Словакия, да не говорим за Сърбия, Гърция и Румъния, имат по-адекватно отношение. Те излъчиха по-националноотговорни политици. Въпреки че също са членове на Европейския съюз, страни като Унгария например и техният Орбан и други чешки, полски и словашки политици, защитават фундаменталните свои национални интереси. Би трябвало да се поучим от тях. Ето, въпреки че сме в Обединена Европа и до някъде сме се отказали от своя национален суверенитет, не трябва да се отказваме от националната си идентичност, от собствената си култура и от собствената си история.
– В същото време обаче продължаваме “лова на вещици”, обвинявайки за всичко комунизма и неговите съвременни наследници?
– Така е. И това е една подмяна, която източва безценна национална енергия. Тази подмяна е необходима на хората, които искат да превърнат нации, като българската, в безмозъчна маса, която лесно се управлява и няма национални цели и идеали, няма чест и достойнство. Тези вещици, които непрекъснато се вадят от гардеробите, са удобния претекст да се извърши манипулацията. Практически няма никаква сериозна идеологическа или друг вид борба срещу това наследство, което е било отречено. Очевидно е, че онази система е несполучлива и затова беше отречена и отхвърлена от историята. Но това не е аргумент срещу добрите личности, творчество и съзидание, които са се извършвали в онази епоха. Не може да се отхвърлят постиженията на българската култура и изкуство, сътворени между 1945 и 1990 г., заради това, че обществото е било тоталитарно. Това е несериозен и контрапродуктивен подход.
– Но прави впечатление и друго – че в художествената литература през последните години авторите все по-често се връщат към годините на тоталитаризма. Това е предпочитана тема от съвременните ни писатели. Защо?
– Много малки са историческите отрязъци от време за по-задълбочен анализ. В историята очевидно са необходими по-дълги периоди, за да се преосмислят поуките от този период. Виждаме, че са минали повече от 200 г. от Великата френска революция, но продължават да излизат все нови и нови анализи, които вече са далеч от това пристрастно отразяване на историята. В нашия случай трябва да минат поне 50 години, за да има по-обективен анализ и оценка на т.нар. тоталитарен период.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
