Великотърновският актьор пази незабравими спомени с колегите си Стефан Гецов, Любо Кабакчиев, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова…
40 години на театралната сцена, от които 34 са отдадени на Музикално-драматичен театър “Константин Кисимов” и любимата публика във Велико Търново. Над 150 роли и участие в много от знаковите постановки на търновския Храм на Мелпомена. Така накратко може да бъде представен Иван Евстатиев – един от най-известните и обичани актьори в старата столица, който днес празнува 70-годишнина. Цели 11 г. той беше директор на театъра, а двата му управленски мандата са съпътствани с големи възходи и големи падения.
Роден е в Г. Оряховица в семейството на професионалните актьори Лилия и Александър Евстатиеви. През 1972 г. се дипломира във ВИТИЗ, като следва в класа на големите Желчо Мандаджиев и Крикор Азарян. Творческата му биография започва в търновския театър, а завършва в русенския. От 7 години е пенсионер, а през летните месеци заедно със семейството си стопанисва малка база на морето. Признава, че годините не му тежат и се чувства като 35-годишен. “Като бях по-млад и разберях, че някой вече е на 70, веднага отговарях: “Егати дъртака!”, а аз тази възраст не я усещам. Много съм пътувал, много съм спортувал. Винаги намирам на какво да се смея, а имам и много приятели, които ме правят щастлив”, споделя актьорът. Освен на приятелите, той посвещава дните си на своите двама внуци и на любимото хоби – риболова.
Да стане актьор Иван Евстатиев мечтаел още от детските си години, но окончателно решение да кандидатства във ВИТИЗ взел, докато бил войник в школата за запасни офицери. “Майка ми не беше съгласна, защото заедно с баща ми са професионални актьори. Искаше да кандидатствам физика, защото там е бъдещето, а и бях много силен ученик по физика. За да не ѝ чупя хатъра, отидох на изпит в София, реших си задачите, а листчето го пробутах на момчето до мен. То влезе, пък мен ме скъсаха. Майка ми разбра, че умишлено съм саботирал изпита и вдигна ръце от мен. “Нищо повече не мога да направя. Кандидатствай във ВИТИЗ, щом си решил”, отсече тя. Отивам наперен на изпита, но ме скъсаха още на първия кръг. Бях подготвил една поема, искат ми втория материал, а аз нямам такъв. Смачкаха ми малко фасона, но се върнах и станах стажант-актьор в търновския театър”, връща се назад в годините обичаният артист.
Годината е 1967-ма. “Гледах с огромни очи великата Елена Стефанова и цяла година попивах всичко, което тя правеше на сцената. Подготвих се, тя ме прослуша и заминах за София. От 2000 души, които се явиха на изпита тогава, аз влязох четвърти по успех. Приеха ме в класа на Гриша Островски. Мои приятели – артисти, ме посъветваха, ако искам да стана занаятчия в професията, да остана в този клас, но ако съм решил да науча всичко за театъра и да стана актьор, който работи със сърце и душа, да се прехвърля при Желчо Мандаджиев. Избрах второто и не съжалявам, защото той остава сред най-добрите професори във ВИТИЗ. Първата година асистент му беше Елка Гецова – съпругата на големия Стефан Гецов, а след това ни пое великият Крикор Азарян. Научил съм много от тези двама колоси”, разказва Иван Евстатиев. След завършването бил разпределен в театрите във Варна и в Русе, но той помолил да го прехвърлят във В. Търново, където вече е стажувал. Така през 1972 г. става част от драматичната трупа на търновския театър, а ролите се трупат една след друга. През годините е изиграл всички любовни образи, но първата му знакова роля е на Фердинанд в пиесата “Коварство и любов” на Шилер. Героят му е 18-годишен младеж, а той започва да се превъплъщава в него като 30-годишен. “Играхме спектакъла цели 11 години в цяла България, в Сърбия, Полша и къде ли не. До 200 представления ги броих, после се отказах. Преди едно гостуване в Свищов, казах на шефа Самсиев, че вече е смешно на моите 41 г. да играя 18-годишен. Така насила падна и спектакълът”, казва Иван Евстатиев.
С “Коварство и любов” спомените от сцената са много, а един от тях е от представление в Стражица, точно след земетресението през 1977 г. “Зима, студ, покривът над нас пропуска снежинки. Красивата Таня Александрова, бог да я прости, е в ролята на Луиза по една ефирна рокличка. Надига чашата с отрова да отпие, но водата станала на лед. Опитва втори път, трети, клати чашата, но не става. Хората почват да шушукат, а Танчето какво направи – бръкна с пръст, проби леда и надигна чашата.”
Харесва превъплъщенията си като Петручио в “Укротяване на опърничавата” на Шекспир и Иван Антонов в “Римска баня” и “Сако от велур” на Станислав Стратиев. За последната роля е носител на втора награда от Националния преглед на българската драма и театър в Шумен. От престижния преглед той може да се похвали с още две втори места. Носител на голямата награда “Чудомир”, както и на приза на името на Шандор Петьофи за унгарска поезия. По стечение на обстоятелствата обаче се разминал и с отличие за ролята си на цар Симеон Велики. По времето, когато министър на отбраната бил Димитър Павлов, министерството учредило награда “Св. Георги Победоносец”. Иван Евстатиев спечелил в оспорвана конкуренция, но седмица преди да я получи, правителството паднало.
През годините актьорът е играл на една сцена с някои от най-големите имена в българския театър, а сред тях са Стефан Гецов, Любо Кабакчиев, Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова. За съвместните участия той пази незабравими спомени, но с тях го свързват и много смешни истории. “С народния артист Стефан Гецов играем на търновска сцена “Големанов”. Гецов е в главната роля, аз съм синът. Дни наред пълни салони. Отиваме в Свищов за дневно и вечерно представление за два дни. На дневното излизам разгащен, Стефан Гецов ми вика: “Ела бе, синковец” и ми забива такъв як шамар, че от очите ми хвъркат звезди. След спектакъла кротко го моля: “Другарю Гецов, много силно ме удряте, може ли по-леко, че чак си забравям текста…”, а той гордо: “Аз играя по системата на Станиславски, пълно съпреживяване на актьора с героя!”. На вечерното представление му готвя изненада. Той замахва да ме цапардоса, но аз се навеждам. От голямата инерция Стефан Гецов се завърта на 360 градуса и пада на коляно. Публиката се залива от смях, но големият актьор се овладява. Идва спектакълът на другия ден. В сублимния момент пак се навеждам, но Стефан Гецов ми забива шут в задника и ме събаря от сцената. И пред всички ми казва: “Аз нали те предупредих, че играя по системата на Станиславски!”, разказва през смях Евстатиев.
Усмивката е на лицето му и когато се връща към спомена за Никола Анастасов, а историите с него нямат край. “Сещам се, когато игра на гастрол първо в “Римска баня”. Аз съм Иван Антонов, той играе спасителя. Идва преди представлението, набързо го въвеждам, но не му казвам, че в една сцена гол до кръста правя йогистки упражнения – надувам “перки”, въртя бицепси и трицепси. Идва моментът в пиесата, аз почвам физическите маймунджилъци, а Кольо ме гледа с отворена уста, после избухва в бурен смях на сцената. След представлението вика: “Абе, ти що не ми каза, че така ще си гъчкаш физиката?”.
Калоянчев също е чест на търновска сцена, а една от постановките, в която гастролира е “Сако от велур”. “Той играеше ролята едновременно и в Сатирата в София. Идва подготвен, нашият директор Стефан Самсиев ми казва: “Ванко, въведи го набързо в ролята и мизансцена”. Докато го развеждам Калата ме уверява: “Няма проблеми, артисти сме, ще се оправим”. Проблемите не бяха у него, а у нас – много ни разсмиваше с едно късо сако и къси крачоли. Той явно се кефеше, но по едно време свикнахме с вида му и спряхме да се смеем. Това явно не му хареса, защото излиза веднъж на сцената, аз съм с гръб към него, а той не подава реплика. Мълчи. Обръщам се към него и виждам да ми прави знак с ръка надолу, демек погледни, де… И ми намига. Поглеждам надолу. Калата си защипал крачола с велосипедна щипка и ми шепне: “Как те изненадвам, а?” Смях напушва и мен, и колегите зад “джобовете” и декорите”, не спира с веселите истории Иван Евстатиев.
Актьорът определя себе си като успешен директор на търновския театър. Първият му мандат е от 1990 до 1997 г., а после, след спечелен конкурс, през 2002 г. отново сяда на директорския стол за още четири години. “През декември 1997 г. подадох оставка, защото единствен от директорите се опълчих на тогавашния министър на културата Емма Москова срещу реформата, която засегна 20 театъра в страната. Те също като нашия станаха открита сцена. Кризисно беше положението и през 1995 г. Тогава друг министър направи опит да закрие оперетата. Не знам на колко от колегите това им е известно, но ако не беше президентът Желю Желев, който се застъпи пред министър Ивайло Знеполски, тогава от оперетата нямаше да остане и помен”, признава дългогодишният управленец.
“Театърът не бива да е на делегиран бюджет. Културата, както в Русия, Унгария, Франция, трябва е държавна политика. Не одобрявам политиката на всички министри на културата досега. Няма един, за който да кажа “Този направи нещо хубаво за българския театър”, не крие огорчението си актьорът. А след това допълва, че някои определят втория му директорски мандат като “златни години” за търновския театър. “Имахме 26 турнета зад граница. Изнасяхме продукцията си в Сърбия, Гърция, Германия, Австрия, Чехия. До Унгария пътувахме по два пъти всяка година, като сцената на Българския културен център в Будапеща беше обявена за филиал на МДТ. В Линц пък имаше фен клуб на търновските артисти. Там се запознах с Цветан Цветанов, който като виден театрал беше дошъл да ни гледа. Докато бях директор, работихме с някои от най-добрите режисьори – Леон Даниел, проф. Светлозар Донев, Светлана Атанасова, Асен Шопов, Симеон Димитров, Димитър Шарков, Бойко Илиев”, изброява Иван Евстатиев.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
