Историкът проф. Андрей Пантев беше във Велико Търново в събота за предпремиерното представяне на епизод от българския сериал “Дървото на живота”. Отбрана публика имаше възможността да изгледа четвъртата серия от семейната сага, която се излъчва всяка неделя по TV7. “Това е най-романтичният период от българската история, когато сме смятали, че тепърва ще бъдем нещо велико. Затова създателите на този филм ни пренасят във времена, които завинаги са си отишли, но завинаги са оставили видима следа в нас. Не може нещо от онази кръв да не тече в жилите на синове, внуци и правнуци”, каза проф. Пантев преди премиерата. Той напомни да не гледаме историята просто като поредния филм с чисто човешки взаимоотношения, а да се вгледаме в епохата, в която са се случили събитията.
Известният историк е роден на 26 март 1939 г. в село Раковица, Видинско. Завършил е гимназия във Видин, а след това история в Софийския университет. Работил е в Института по история при БАН, а от 1975 г. е част от най-старото и уважавано учебно заведение у нас – СУ “Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Англия и САЩ, където е и преподавал. Специалист е по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ век. Бил е депутат в 39, 40 и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на “Коалиция за България”. Автор е на 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, немски и испански език. Носител е на голямата награда “Голям Платонов Нобел на века” на световната академия “Платон”.

– Проф. Пантев, необходими ли са филми на историческа тематика и доколко са полезни те за събуждане на нацията?
– Ние не можем да търсим вечно утеха в историята. Не можем да се оправдаваме за съвременната си безпомощност с историческа слава. Но в същото време не може да не възпроизведем онова, което е било като лична драма, като фамилна история, като национална и политическа участ. Затова такива сериали са потребни, даже ако щете, като евентуална алтернатива на всичко онова чуждо, по което въздишаме вечер пред екраните.
Аз самия гледах епизод от филма на премиерата в София. За първи път ми се видя нещо наистина значимо, сериозно, вълнуващо, художествено, с усещане за равновесие. Затова приех поканата да го представям из страната и да разказвам за историческата атмосфера, в която се развива действието, непосредствено преди зрителите да видят самия сериал.
– С какво може и трябва да се гордеем като българи?
– Гордостта не винаги е добродетел. Според християнството гордостта е порок, но все пак можем да заместим думата гордост с усещане за значимост, че все пак лежим в основите на еврохристиянската цивилизация. Че имаме държава, че сме имали царе дълго преди московците. Че имаме средище като Велико Търново, който е център на книжовно великолепие. Можем да изброим още много постижения, които са реални в миналото. Но цялата идея е, че те не трябва да ни обездвижават днес.
– А честни ли сме ние спрямо историята? Може ли в един момент тя да ни накаже заради нашите грешки?
– Не съм срещал на улицата госпожа История. А тя може да бъде и лоша учителка. Знам само, че балканските народи най-малко са се научили от нея. Затова всички сме на това ниво. Аз възразявам на политиците, които апелират за исторически ревизии или потвърждения със същата аргументация, че историческият опит следва да бъде усвоен и инфилтриран в практиката не от историците. Те са само носители и доставчици на мъдрост. Не зная историк, който да е управлявал мъдро. Цезар и Чърчил влизат и в двете професионални категории, но повечето в политическата. А бедният американски президент Уудроу Уилсън направо се е провалил.
– А политическата криза, на която ставаме свидетели през последните два месеца, ще остане ли в историята?
– Всяка политическа криза у нас трябва да бъде маркирана от историята. Независимо дали е маркирана, симулирана или организирана от външни сили. Съвсем друг е въпросът, че кризата може да доведе до по-окаяно състояние, а не до регенерация над съществуващия ред. Така че кризата сама по себе си трябва да бъде хроникирана. Съвсем друг е въпросът какво ще излезе от нея, а това ние все още не знаем. Дали няма да се появят нови спасители, нови лъжепророци, нови тарикати, нови използвачи на едно основателно негодувание и прочие.
– А има ли закономерност по отношение на кризите? По един и същи начин ли ние българите влизаме в кризисна ситуация?
– Да, има повторяемост. Преди четири години всички бяха луднали по една партия. По това време аз бях мажоритарен кандидат за Велико Търново и бях победен. Тогава завърших скромната си пледоария пред търновската общественост с думите: “Ако сега изберете този, който ще ви разочарова, сърдете се на себе си”. Сега го повтарям, и то без капка злорадство. Никой не злорадства, че това правителство е паднало, защото това е критична ситуация, при която няма как да стане по-добро. Но преди да пуснеш бюлетината в урната, трябва да си помислиш, а не да се юрнеш да гласуваш само защото този или онзи ти изглежда мъжкар или пък европеец.
– Какво трябва да направим сега?
– Да изработим такива имунитетни сили, при които да не гласуваме отново за поредния манипулатор.
– Защо не се учим от грешките си?
– Електоратът, да не използвам думата народ, също е виновен за съвременните ни нещастия. Не може да лудваш по царя, по “Атака”, по Костов или пък по Бойко, а след това да се оправдаваш, че той не бил такъв за какъвто си го мислел. Получава се така, защото сме незрял народ. Защото вечно гледаме паницата и поведението на другия. Колко от тези великотърновци сега ще кажат: “Аз гласувах за Бойко с любов”. А тези, които са на улицата, какви са? Значи, следващия път може отново да се случи същото, сиреч през май. Не може вечно да търсиш вината в другите. Вината е в мен и във вас.
– Хората от улицата искат да станат част от управлението. Ще се промени ли по някакъв начин политическият живот в България?
– Да, хората от улицата искат да станат депутати. Може би заслужават, но това, че старите са “изметени”, не означава, че новите ще бъдат по-добри. Нашата история е свидетел повече на разочарования, отколкото на опиянения, триумфи и победи. Това и в самия сериал е показано, че има не само красота, но и мерзости. В това отношение няма защо да се правим на неразбрани. България имаше имидж на най-съветизираната държава. България имаше имидж на най-германофилската държава. Сега се стремим към имидж на най-американофилската държава. Тези амплитуди не са много голямо свидетелство за почитта на света към нас.
– Ние въобще имаме ли имидж?
– Всеки има имидж, дори и крадецът. А нашият е на нация, която се адаптира към силните.
– Защо политик и политика станаха мръсни думи за българите?
– Политиката продължава да е обект на презрение и гняв, често немотивиран. От друга страна, се получава следното – много го мразим по принцип този парламент, но много искаме да влезем в него. И лош е онзи парламент, в който ни няма. И ако се възпроизведе отново тази разрушителна атмосфера на взаимни псувни, следващият парламент ще бъде по-мразен от сегашния.
– Протестите родиха едно ново явление – самозапалването в знак на протест. Има ли такъв феномен в световната история?
– Досега никой по света не се е палил. Единствено през 70-те години на миналия век чешкият студент Ян Палах се самозапали заради погрома на руските танкове над Пражката пролет. Но самозапалването е част от източния мистицизъм, присъщ на китайци, на японци и други азиатски народи. За мен това е непознато като явление, нито пък мога да го разбера. Много е тъжно да пожертваш живота си, но не разбирам как може да се самозапалиш, за да смениш кмет.
– Като човек, който е участвал в политическия живот след 10 ноември 1989 г., може ли вече да се говори за история на прехода, или още е рано?
– Шеговитата дилема е, че за тези, които са се награбили, той е завършен, а другите със същите амбиции – не. Има някаква отблъсваща крайност, наследена от нашата история, която ни погубва. Все се стараем да покажем на другите, че не сме такива за каквито ни мислят. А все пак защо ни смятат за докарвачи, въпреки бойните ни подвизи? Не помня кога, но скоро след промяната бе присъдена титлата “почетен доктор” на вече покойния британски драматург Харолд Пинтър. В благодарствена реч, той обяви, че е с леви убеждения. Някои в залата го освиркаха. Не видях кой, но не би било алогично, ако това не бяха някои дотогавашни цитатници на Маркс и Ленин.
Златина ДИМИТРОВА