До неотдавна в доста от нашите градове можеха да бъдат видени при топло време възрастни хора, приседнали на сгъваеми брезентови и лесно преносими столчета. Пред тях – кантарче. И срещу дребна монета всеки проверяваше теглото си… От няколко години тия хора ги няма. Като познавам нашенските нрави, сигурно са прокудени от неумолимите общински инспектори, плашещи с глоби и думи.
Припомням си, че тук-таме – за кратко сякаш – притежателите на някои аптеки бяха монтирали високи уреди, вътре в помещенията си, в салоните, които също сочеха килограмите на качилия се на определеното място, а май и съдържанието на мазнини в кръвта му. И те отлитнаха като прелетните птички. Те, неотдавна го разбрах от добър приятел, прекарвали зимата в Кения… Това – между другото.
Но не забравям началото на 60-те в Търново. Градска забележителност бе голям, към два метра висок кантар, поставен в източната част на тротоара на автобусната спирка, на която чакаха пътниците към центъра. Боядисан бе в най-червената боя, която можеше да се намери в града. Щъкаха все още тогава и “двойни автобусни композиции” – с ремарке отзад, малко по-мъничко от събрата с мотора си. А кантарът бе досами стената, възпираща свличането на баира към чаршията. И само на двайсетина метра от някогашното кино “Девети септември”, още по-прежно – “Модерен театър”.
Точно на това място, разказа ми го една великолепна стара снимка, преди стотина години нямало спирка за автобуси. А пиаца за файтони. И лете – колкото и учудващо и странно да е – жестоко, безмилостно, като днес подкастряли дърветата, посадени на тротоара… Отвреме-навреме, всъщност много рядко минавал и по някой от малобройните леки автомобили в града – с резервната гума, поставена по някогашните тертипи: отвън, на “гърба” на почти вертикалния багажник.
Но да върна разказа за кантара в началото на 60-те. Заставаше се “мирно” с лице към машинарията, пускаше се в едно отвърстие звонковата пара, а от друго – като от ксерокс, излизаше подир малко време, необходимо явно за размисъл и действие, правоъгълно картонче. Бяло, съвсем леко биещо на розово на цвят – с числото на килограмите ви.
Поработи тази машинка около четиридесет години. Почти напълно сигурен бях, че е общинска, за голяма моя изненада разбрах, много по-късно, че днес е в частни ръце – в склада или мазата на търновец. Хиляди годишно ползваха услугата, ала колцина имат снимка на кантара или снимка до него, с него, колцина пазят все по-старите картончета? Питах, упорствах – напразно. Ала накрая все пак успях.
Открих притежателката. Казва се Петя Големанова – колкото казанлъчанка, толкоз и големанчанка. Учила и завършила Великотърновския университет, живееща от години със семейството си в Южна Франция. Колекционерка на илюстровани пощенски картички – наши и чуждестранни, на документи, писма, афиши, съавторка на две книги, посветени на българските воински подвизи през Първата световна война… Приятели сме, помолих я да ми прати късче от зримия спомен за кантара. Тя ме дари с двойна щедрост. И ето ги тези “пътници”, орисани да изминат пътя от Търново до Казанлък, оттам – до Франция, а после пак да се завърнат в родината си. Като някогашните нашенски гурбетчии, които са толкоз много в Търновско…
3 на 2 сантиметра, малко по-плътна хартия от обикновената, а теглото на клиента – с точност до 500 грама. Точно в средата горе и долу, по идеално права вертикала, като по конец – по една дупчица, като онези, които правеха клещите на кондукторите от влаковете и трамваите в билетите и карнетките. В дясната част – килограмите, със “стъпка” – 500 грама. В ляво – една мъничка стреличка сочи точното тегло. Как са зареждали съоръжението с мастило, с “тонер”, както е модерно да се казва днес – представа нямам. Но последното картонче, с което разполагам и което показва, че тогава кантарът все още е работел, е от април 1996-а. Спомен за Търново. Спомен от Търново. Спомен за отишло си време…
* * *
Първите телефони в града се появяват в началото на отминалия вече век. Били двадесетина… Към 1924-та гонели вече сто. Точният им брой се знае – 98. Първият телефонен указател у нас е от 1900-та, но в него Търново не го дирете. Томчето било само за София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен. През 1934-та обаче в старата столица бил монтиран на площад “Баждарлък” първият уличен апарат. За това разказва Тодорка Недева в чудесната си книга “Търновските кметове”. Година по-късно в града била изградена и първата автоматична телефонна централа. Първите винаги се помнят!
* * *
Не от книга, а от разказ на майка ми – Ганка Николова Тодорова (1928-2015), знам, че една от първите автобусни линии между Търново и околните селища е свързвала града с някогашното село Килифарево. Село, село, но по-прочуто от десетки градове.
Тя постъпва в Девическата гимназия в началото на 40-те. Живее на квартира, в дома на прославилата се по-късно най-голяма местна оперетна артистка и певица – Надка Калмукова. Бяха чудесни другарки. И не само пътувала мама с автобуса между Килифарево и Търново, а честичко и просто отивала до още неслезлия от колата шофьор, за да вземе пратения ѝ пачник с провизии от родителите ѝ. А автобусът спирал на миниавтогара на малкото площадче пред парадния вход на старите търновски казарми. Тази автогара – до хотел “Етър”, изникнала много, много по-късно, работеше допреди година-две. Там шофьорите оставяли на сянка лете колите си да се охладят…
А те самите, чакайки часа за поредното потегляне, винаги можело да бъдат открити да се освежават в питиепродавница, разположена диагонално на казармения портал. На северозападния тротоар на днешната улица “Христо Ботев”, идваща от ниското – от пътя за Балкана, към центъра на града. Как хубаво я бил кръстил стопанинът ѝ тази кръчма – “Сладка дума”! И леко, и драго става човеку и писането за такива подробности от пейзажа.
* * *
Тъй и тъй сме пресекли улица “Христо Ботев” – да идем до “Марино поле” и читалище “Искра”. Почти се опират. Не забравяйте – годината е 1940-а! Пътят е приятен, ходенето – леко, по нанадолнище, а на голямата поляна, където чак през 1953-та ще бъде официално открит паркът “Толбухин” – днес “Марино поле”, често организирали и футболни срещи. Околните къщи били като коронката на венец – и към “Христо Ботев”, и към Главната улица, по която нямало и наченка на замисъл за днешните “блокове”. Нито за съвременните, нито за по-старите – под тях, в непосредствената близост до парка.
За седем-осем минути стигаме до читалище “Искра”. И тогава площадът пред него бил най-стръмният в града. В западната му част (там днес има “блок”) – точно срещу днешната Съдебна палата (тя пък бе съградена в скала, която до шейсетте жълтееше, погледнеше ли човек от кино “Искра” към баира) била всеизвестната кръчма на Ризов. Наредена в първата редица на някогашните търновски питиепродавници, редом с “Шейтана”, “Шумелата” и още няколко. В тях, разбира се, не се пиело мляко.
Истинското, пълното име на гостилницата, по свидетелство на килифарчанина Димитър Хаджииванов, споделено в книгата му “Килифарево на везните на историята”, било “Зеленото дърво с жълтия салон”. Предполагам, че в него са преплетени цветът на сградата и може би голямо дърво, извисяващо корона досами и над нея. Но това е само догадка. Разговорно търновци казвали – “Зелено дърво”…
Градската мълва реди, че собственикът Ризов бил човек “със съмнителна репутация”, а кръчмето – свърталище и на леки жени. Шеметни гуляи, при които въздържаността изчезва, се вихрели там. Особено второто обаче вероятно само е помагало за въртенето на добър алъш-вериш. И за популярността на мястото.
А открих, когато вече се бях примирил, че нищо повече за кръчмата няма да се подаде отнякъде, вестникарска реклама на питиепродавницата на Георги Т. Ризов. Съдържанието ѝ е: “Разполага винаги с отлични, на лед, многогодишни вина и ракии, известни в целия великотърновски край. Скара, студени закуски, еленски бут. Прислуга – бърза и акуратна.”
В тоя абзац иде потвърждение за известността на тоя кът, примамвал не един и двама добри мъже да стъпят на нечестивия път. От края на 1939-а по маршрута на поелите из Търново първи автобуси имало и спирка, наречена “Ризов” – една от общо петнадесетте. Има данни, че мнозина са наричали така и самия площад.
Зиме колите не отивали – както през останалата част от годината – до чешмата “Качица”, до лозята, а и нагоре, поради резкия спад на пътниците. Търновци се прибирали за студовете “в града”. И автобусите свървали при гостилницата надолу – към “Мармарлийска”, Старите гробища, Бирената фабрика, после гонели Центъра. Яки спирачки, дваж по-яки мотори и опитни шофьори се искали – и тогава, и сега – за този път. Особено при поледици и при дебелите снегове, каквито в града падали всяка зима.
Откъс от книгата на Иван ТОДОРОВ
“Търновски истории”
