Христо Попов е българин, живял в Санта Фе (САЩ), който носи любовта си към България и навсякъде по света. Ранното му детство предопределя вечно скитащата му природа, защото като син на съдия и адвокат момчето се мести в различни градове, според работата на баща си.
Той се ражда на 4 януари 1921 г. в семейството на Михаил и Иванка Попови. Бащата е от стар арбанашки род, а майката от Търговище. От ранно детство малкият Христо мечтае да стане художник. През 1939 г. завършва с отличие Търновската мъжка гимназия, известна с високото си ниво. Тук Христо започва да рисува напътсван от учителя си по рисуване Стоян Василев. Освен че е талантлив педагог по рисуване, той развива познанията на своя ученик и в областта на изкуството.
В гимназията Христо Попов основава дружество “Родно изкуство”, на което става председател. Участва в театралната трупа, която играе пиесата “Към пропаст”. Член е на туристическото дружество и е политически ангажиран в “Българските национални легиони”. През цялото време старателно се подготвя за приемния изпит в Художествената академия. Явява се и макар че по време на изпита получава единствено похвали, накрая се оказва, че не е приет, защото не бил ходил през лятото на курсове при професорите от академията.
За първи път подобна несправедливост го вади от равновесие. Разочарован, още същия ден той праща телеграма на баща си със следния лаконичен текст: “записвам право”. Бащата пък признава, че никога не е бил толкова щастлив, както от това решение на сина си. Така Христо започва да следва право в Софийския университет, но четирите години били изпълнени най-вече с рисуване. Илюстрира студентски и детски списания, участва в академичния хор и “Легионите”. Взема дейно участие в няколко от тогавашните патриотични организации.
През 1943 г. завършва Юридическия факултет и е назначен за стажант-съдия във Велико Търново. По време на следването си учи усилено немски и италиански език. След като започва работа, държи изпит по немски, кандидатствайки за Хумболтова стипендия. Получава съобщение, че е приет и може да избира да продължи образованието си със степен “Доктор” в Берлин, Мюнхен или Хайделберг.
Записва се в специалността “Трудово право” в Хайделберг при проф. Улмер. След упорит труд и лишения по време на войната, на 23 август 1944 г. се дипломира и получава академичната степен “Доктор по правните науки”. На 5 септември с. г. получава телеграма от баща си, в която той му съобщава, че трябва да се яви в казармата. Христо приготвя багажа си и същата вечер, заедно с още шестима българи тръгва за София. На 6 септември слиза на Мюнхенската гара и вижда във вестниците, че Русия е обявила война на България. Афектиран от новината, той с още трима приятели продължава за Виена.
Там вече били пристигнали няколко от известните български политици, които успяват да напуснат родината в последния момент. Сред тях са проф. Александър Цанков, неговият брат Асен Цанков, Христо Статев, генерал Никола Жеков, д-р Димитър Вълчев, Иван Дочев. Образувано е задгранично правителство с министър-председател Ал. Цанков. Христо Попов става секретар при Хр. Станев, министър на образованието и културата. Участва като редактор в издаването на сп. “Борба”.
Попов решава да се завърне в Хайделберг. Животът лека-полека започнал да се нормализира. Започва работа като илюстратор и автор на реклами. Илюстрира приказките на братя Грим и намира издател, който ги издава в 20 000 тираж.
През 1950 г. емигрантите в Германия започват да правят опити за придвижване в западна посока. От няколкото предложения, които получава, Христо избира Бразилия, където ще работи като художник-илюстратор в един германски манастир в гр. Салвадор.
За младия, едва 29-годишен търновец, преживял ужасите на войната, пъстротата и романтизма на Бразилия били невероятно приключение. Хубавите бразилки и красотата на град Салвадор внасят екзотика в живота му. Работата като илюстратор в печатницата на манастира “San Bento” му носи удовлетворение. По същото време започва да събира материал за идеята си да илюстрира всекидневния живот в град Салвадор да Байя – стара столица на Бразилия. Прави 12 карикатури. Представени са на губернатора синьор Мангабейра, който ги харесва. Следва изложба в двореца на губернатора, преминала при голям успех. Христо Попов прави две издания на карикатурите си с над 150-хиляден тираж, които имали невероятен успех.
Благодарение на подобреното си финансово състояние той успява да се премести в Сан Пауло. Там се запознава със семейството на Асен и Елисавета Цанкови: той – дипломиран емигрант, брат на проф. Александър Цанков, който е принуден да изкарва хляба си като зъботехник, а тя – журналистка, дъщеря на Стефан Танев, главен редактор на в. “Утро”, работи като модна шивачка. Христо става чест гост на семейство Цанкови. Те имат една красива и умна дъщеря Ася. Двамата решават да сключат брак. Сватбата им на 2 октомври 1955 г. се превръща в събитие на годината за българската колония. Раждат им се две деца – Михаела (1956 г.) и Асен (1958 г.).
Ася първоначално учи занаята в ателието на майка си, а по-късно започва работа в неговата фирма. Създават едно малко книгоиздателство, което е специализирано в издаване на детска литература. Печатат и вестник в 40 000 тираж с реклами за книги от цяла Бразилия. Големите разстояния и дългото чакане между поръчките правят невъзможен успеха на това начинание и затова през 1963 г. те решават да се върнат в Европа.
Връщат се в Хайделберг, където Христо Попов започва работа при издател на спортна литература. След това продължава в института по анатомия към университета. Заедно с Ася правят две прекрасни издания по случай Световния шампионат по футбол. Съставят “Пътеводител на Германия”.
Работата в университета го увлича. Илюстрациите, върху които работи през това време, изпраща в САЩ и скоро след това получава работа в университета на Индиана в гр. Блумингтън. След две години отива в Сент Луис, Мисури, а после в продължение на 16 години работи в университета на Южен Илиноис в гр. Едуардсвил. Но идва момент, когато се налага затварянето на отдела, който той ръководи. Предлагат му два варианта: или да продължи една година и да получава заплата, без да работи, или да получи място като заместник-директор на Медицинската библиотека на университета. За целта обаче трябвало да получи магистърска степен по библиотечни и информационни науки за една година.
Въпреки че е вече на 62 години, Христо решава да учи. Избира един от предложените му университети – този в Мисури. Тази учебна година била интересна, продуктивна и дори весела за него. От 10 изучавани предмета по 8 получил отлична оценка, а по останалите два – оценка много добър. Цената на този успех е упоритият му труд, който го прави първенец на курса. При раздаването на дипломите е установено, че той не само е по-възрастен от всички студенти и професори, но и от самата сграда на университета – две години по-млада от него.
Обществено активен още от най-ранна възраст и участник в редица емигрантски организации, Христо Попов сам определя особената важност на участието си в Българското академично дружество “Д-р Петър Берон”, на което е съосновател. Той съставя два тома с литература за българската култура на английски, френски и италиански език, посрещнати с голям интерес. Съосновател е и на “Български национален фронт”, американска асоциация за поощряване на българската култура. Заедно с проф. Милер основават организацията Международен център за библиотечен обмен. Събират книги от цяла Америка и ги изпращат в различни страни. Голяма част от книгите идват в България.
Завръща се в родината след 38 години “отсъствие” (според доклада на Държавна сигурност), като представител на сената на първите демократични избори в България. Неговата голяма любов – живописта – му дава възможност да обикаля страната и да рисува главно възрожденската архитектура на Пловдив, Мелник, Велико Търново и Копривщица. Картините му имат добър успех и много от тях са откупени в обществени и частни колекции.
Христо Попов използва всеки момент по време на изложбите, а те надминават 25 в САЩ, за да разговаря с посетителите и да им разказва за България. Заглавието на неговите изложби е “Слънчева България”. Една година след изложба в Чикаго получава пощенска картичка от Рилския манастир, на която на английски пише: “Дойдохме нарочно, за да проверим дали не преувеличавате. България е наистина една прекрасна страна”.
От картините му ни гали топлина и уют, защото се усеща голямата любов на един българин, никога не напуснал духовните предели на родината си. Където и да отиде, пред каквито и да е предизвикателства да се изправи, той не само оцелява, но успява да изправи глава с гордост и самочувствие.
Всяка година Попов се завръща в България, за да обиколи стари приятели и скъпи места. Умира през 2012 г. в Санта Фе, далеч от родината, но с оптимизъм за бъдещето на “Слънчева България”.
(откъс от книгата на Иван Панайотов “Търновци, прославили България”)