На 78 години естрадната ни легенда Христо Кидиков продължава да радва почитателите си. За разлика от повечето си връстници, които се оплакват от болежките си и прекарват времето си по кръчми и кафенета, Кидика води живот на истински спортист. Всяка сутрин, след като стане от сън, започва деня си с гимнастика, след което се разхожда сред природата. От 8 години той и съпругата му живеят в еленската махала Кладни дял.

“Имаме си двор, цветна и зеленчукова градина, в която отглеждаме каквото ни е необходимо и не се налага да го купуваме от пазара: домати, краставици, боб. Не скучая, защото животът на село е интересен и всеки ден има какво да правя, за да не ми е скучно. Вече направихме зимнината, консервите и туршиите, правя си и домашно вино, като гроздето си го купувам. Чувствам се идеално. Здрав съм и се радвам на живота. А това е най-важното”, споделя естрадната легенда.

Той не се е отказал и от музиката и отсега планира концерта за поредната си кръгла годишнина, на която ще изпълни и някои от по-непопулярните си песни от по-далечното минало, включени в издадените грамофонни плочи.
За музикалния живот в България днес ветеранът в естрадния бранш споделя, че у нас сега има много изключителни млади музикални изпълнители. Конкуренцията между тях обаче е жестока и за да се задържи човек на върха, е необходим много труд. “При моето поколение бе по-лесно. Като бройка бяхме доста по-малко, но работихме много. Сега младите правят по най-много едно турне на година. А нас “Концертна дирекция” ни скъсваше от участия. По 25-26 дни в месеца бяхме по турнета. Имахме по минимум две участия на ден. Спомням си със Стефан Данаилов в Русе имахме по 7-8 участия на ден. Връщахме се в хотела след полунощ и на сутринта в 9 ч. хайде пак на работа. Особено напрегнато ни беше в новогодишната нощ, когато имахме по 3-4 участия. Връщах се сутринта в 7 ч. на 1 януари и едва тогава можех да вдигна наздравица със семейството си”, връща се в спомените си Христо Кидиков. Той е категоричен, че най-точният и верен показател за това дали един певец става, или не, е реакцията на публиката. Ако по време на концерта те аплодират, а накрая те извикат на бис – добре. Ако публиката мълчи, певецът трябва много сериозно да се замисли каква е причината за това мълчание. А понякога се случват и доста конфузни моменти, когато певецът и публиката просто не се разберат. Кидика с усмивка си спомня за един подобен случай от собствената си кариера.

“Бях на концерт в един град. Излизам, пея първата песен, втората и публиката започна да свири. Стреснах се. Изпях още 1-2 песни, но от залата продължават да свирят. Напуснах сцената. След малко в гримьорната идва организаторът и ми каза, че трябва да изляза и да продължа концерта, защото голяма част от публиката се била събрала пред вратата и недоволствали, че съм напуснал сцената. Излязох и им казвам: “Как да пея като вие не ме харесвате и ме освирквате!” А то какво се оказа? Всъщност хората по този начин изразявали одобрението си. И когато те свиркали, не ме освирквали, а показвали, че ме харесват и че изпълненията ми им допадат. Ето какво може да стане, ако човекът на сцената и публиката не намерят общ език за диалог”, смее се Кидика.
През кариерата си той е посетил десетки страни на четири континента. На стадион “Лужники” в Москва е пял и е изправял на крака за бис 70 хиляди човека. В чужбина песните му се приемали много добре, защото езикът на музиката е универсален.

“Имаше период, когато мислех да се отказвам от пеенето и да се оттегля от сцената. Но се случи нещо, което ме разубеди. В Пловдив, в стаята ми имаше картина с нарисуван летящ Икар. Една нощ, когато се събудих, видях как този Икар се отдели от платното. И ми говореше. Каза, че още е рано да се отказвам от пеенето, че трябва да продължа и освен това трябва да напиша книга. Реших да го послушам и продължих с музиката. Написах и книга, при това не една, а четири”, споделя естрадната легенда. В книгите си той разказва за интересни, весели и забавни случки със самия него и с негови колеги от онези години. Доста любопитно е запознанството на Кидика с композитора Тончо Русев. Един ден големият Тончо дошъл при още младия тогава певец и му казал, че е слушал хубави работи за него. Подарил му песен, но с уговорката, ако до един месец тя не се превърне в хит и не заеме достойно място в музикалните класации, повече няма да работят заедно. Съдбата се намесва и песента “Приказка” се превръща в хит, а резултатът от съвместното сътрудничество между Христо Кидиков и Тончо Русев ражда и други хитове: “Хоро” и разбира се, емблематичната “Хей, живот, здравей, здравей”, която се превръща в емблема на изпълнителя през цялата му дългогодишна музикална кариера у нас и в чужбина.

Любопитна е и историята как един пистолет отклонява Кидика от кариерата му на цигулар, за да се превърне той в днешната естрадна легенда. Бащата на певеца бил ветеринарен фелдшер, но обичал музиката, свирел на китара, мандолина и банджо, а освен това и пеел. Много искал синът му да се научи да свири на цигулка и го уредил да ходи на уроци при военен, който се занимавал с музика. Малкият Христо се чудел как да се отърве и съдбата му дошла на помощ. Един ден момчето трябвало да изчака, докато военният се бръснел. На един от столовете висял закачен кобур с бойния пистолет на униформения. Воден от любопитство, малкият Христо извадил пистолета да го разгледа. По невнимание обаче натиснал спусъка и пистолетът гръмнал. Куршумът улучил цигулката и тя станала на парчета. Военният дотичал от съседната стая. Като разбрал, че момчето е живо, той му изплющял два яки шамара и го изгонил.

Заниманията на Христо Кидиков с музика започват още като ученик в VII клас. През 1967 г. той завършва Музикалното училище в Пловдив, където бил в един клас с Мими Иванова. В Естрадния отдел на Българската държавна консерватория пък е с Маргарита Хранова, Михаил Йончев и Мустафа Чаушев. Бил е солист на оркестър “София” и на “Сребърни звезди”. Наградите му за толкова години музикална кариера са много. Сред тях няма как да не бъдат отбелязани двете първи награди от радиоконкурса “Пролет 75” с песните “Младост” и “Пролет”, както и специалната награда от “Златния Орфей” за песента “Хора” през 1975 г. Наред с това през 1994 г. печели приза “Мелодия на годината” с песента “Македонка”. А 3 г. по-късно грабва първата награда и на конкурса “Песен за Варна”. Сред призовете си има отличия и награди и от конкурси в Чехия, ГДР и Хавана.

Христо Кидиков определя себе си с три думи като: земен, усмихнат и незлоблив. “Винаги съм вярвал в доброто и съм се опитвал да живея така, че да правя добро на хората около мен. Да си добър се иска голямо търпение. Гледам да не хабя нерви и да не се ядосвам на простотията на хората. И когато например карам колата си и някой ми се ядоса нещо и започне да ме псува или да ме ругае, аз пък му се усмихвам и му пожелавам “приятен ден”. И това винаги го учудва и го обезоръжава. Вярвам в доброто у хората. Трябва да не губим времето си да мислим лоши неща, защото животът и без това е прекалено кратък. Ние сме само един кратък миг във вечността, както се пее в една песен”, разсъждава философски Христо Кидиков.

Той споделя още, че го радва огромната любов на хората. Когато ходи във Велико Търново да пазарува, хората го познават, спират го и искат да се снимат с него. Другото, което го радва, е, че е известен не само сред своите набори. “Мислех си, че моята публика е на моите години. Но се оказа, че песните ми се знаят и от по-младите. И не мога да скрия, че ми е много приятно като видя на концертите си хора на 30-40 години, които пеят и се забавляват. Значи песните ми все още се слушат и не са остарели. И това изпълва живота ми със смисъл. За мене най-големият подарък в живота ми винаги е била обичта на хората. Бих искал да кажа на хората да се усмихват повече и да бъдат добри. Защото само чрез усмивката и любовта ще победим злото и ще станем по-добри”, с усмивка споделя естрадната легенда.
Иван ГЕОРГИЕВ