Гибралтар – люлката на историята

Публикувано на ср, 18 Апр. 2018
497 четения

Наричат Гибралтар “Люлката на историята” и това никак не е случайно. Това е миниатюрно късче земя, но с уникално местоположение, което през вековете го е направило много важен стратегически пункт, контролиращ изхода на Средиземно море и подходите към него от Атлантическия океан. Заради тази уникална позиция са се водили жестоки битки. От 711 г. е във владение на маврите, през 1602 г. преминава към Испания, но от 1713 г. е владение на Великобритания. Но Скалата е била населявана още хилядолетия преди това. През 1848 г. е открит череп, който по онова време никой не знаел, че е на праисторически човек, и скоро бил забравен. 8 г. по-късно е открит друг в долината Неандер край Дюселдорф и така се появява неандерталският човек, вместо да бъде наречен гибралтарски човек.
Една от легендите за Скалата ни връща чак във времето на Херакъл. Той трябвало да извърши 12 чудеса и десетото било да отвлече стадо крави на великана Герион. Трябвало да премине през Атласките планини, но вместо това разделил скалите и така отворил водния път между Средиземно море и Атлантическия океан. Появил се Гибралтарският проток, а на двата бряга – европейския и африканския, останали двете разделени скали, наричани днес Стълбовете на Херакъл. Едната от тях е Скалата при Гибралтар, а другата – Джебел Муса в Мароко.

Най-лесно и безопасно да се попадне днес в Гибралтар е през Испания. От 1985 г. има отворена сухопътна граница, която обаче също е уникална. Пристигаме до южния испански град Ла Линея, от който с Гибралтар го разделя …писта на летище. За да влезеш в британската колония, е достатъчно да покажеш паспорта си на страна – член на ЕС, минаването става за секунди. “Булгария!”, констатира ведро униформеният на граничния пункт и махва с ръка да продължим. Оттук вече става интересно. За да стигнеш до Гибралтар, трябва да пресечеш пистата на летището. Има три начина – с градски автобус, с туристическа маршрутка или пеш. Естествено, избираме да минем пеш и тръгваме през пистата. Когато няма самолет, пресичаш, когато има полет, цялото движение спира, за да изчака излитането или кацането на самолета, както се чака пред жп прелез преминаването на влак.
Между другото това е една от най-опасните самолетни писти в света, тя е между двата морски бряга и е дълга едва 1680 м, докато стандартните са поне два пъти по-дълги. Казват, че British Airways пращат за полетите там само изключително опитни, бивши военни пилоти. Пресичаме пистата и първото, което ни посреща, е паметник с надпис “Gibraltar – Crade of history”. На него освен макет на един от стълбовете на Херакъл, има и копие на черепа на древния гибралтарски човек.
По алея, носеща многозначителното име “Уинстън Чърчил авеню”, се отправяме към центъра на града. Вече сме във Великобритания. Всичко тук е британско – и валутата (паунди с лика на кралицата, но местни, а не английски), и езикът, и стоките и техните цени. Стандартът на живот в Гибралтар е много висок и цените наистина стряскат. Градчето е от около 35 000 души, като много британци идват да живеят тук заради климата. Много испанци пък всеки ден пресичат границата, за да работят там. Тъй като площта му е едва около 7 кв.км, това е един от най-гъсто населените градове в Европа. Езикът е някакъв вариант на английския, доста специфичен, а и изпъстрен с испански думи.
Испания и до днес не може да си прости, че Гибралтар е британско владение. През 1967 г. е имало референдум и 99 % от местните пожелават той да остане към Великобритания. Дълго време Испания не може да преглътне това и 16 г. държи границата затворена. На референдума за брекзита м.г. обаче 96 % от хората се обявявят против, така че ситуацията остава интересна.
По главната улица се отправяме към центъра, но след бърз преход през красивите улици с палми и портокалови дръвчета се отправяме към основната забележителност – Скалата над града. До нея може да се стигне с туристическо такси, което за 4 часа ще ви разходи, като спира на всяка от пещерите и историческите забележителности. Далеч по-изкушаващо е обаче да хванете кабинковия лифт, който за минути ви качва на върха.
Голямата атракция на Скалата, освен древните пещери и невероятната гледка от върха, обаче са маймуните. Навремето случайно попадат тук с товарен кораб и днес са около 300, като се грижат за популацията им – нито да намаляват, нито да се увеличават прекомерно. Идеята е да останат полудиви и глобата, ако ги храните, е 500 паунда, но всеки им подава охотно храна и иска да се снима с тях. Според настроението им – едни се дърпат, други позират с охота. Казват, че когато изгладнеят, слизали долу в града и влизали по къщите за храна.
Пълно е с туристи, но и планинските пътеки си ги бива. След двучасов преход тръгваме да търсим пеш пътя към града. Лутаме се по алеите, респектирани от табели с надпис: “Вървете бавно! Има змии!”. Накрая се озоваваме на един кръстопът и, изморени, се оглеждаме накъде да поемем, когато ни се случва сюрреалистична среща. Към кръстопътя бодро приближава местен дядка с бастун, два пъти по-пъргав от мен. Ами сега накъде да поемем, питаме го. Дядката сочи с бастуна: “Надясно по пътеката е Испания, а наляво по пътеката – Великобритания!”. Ама наистина градче с уникално местоположение… Е, ние още искаме Великобритания и поемаме наляво, откъдето стръмните стъпала ни отвеждат до центъра.
Сядаме в типично британска кръчма с английска храна и бира, и сервитьорката типично по английски пита дали дъщеря ми има 18 години. Тя отговаря, че е на 21, а симпатичната жена признава: аз пък днес имам рожден ден и ставам на 39. В края на обяда решаваме рестото да бъде не бакшиш, а подарък. Смяната ѝ обаче е свършила и дъщеря ми подава парите на колежката ѝ, която сърдечно ни благодари и казва, че ще ги предаде. Нямаше да разказвам случката, ако два часа по-късно, отправяйки се обратно към летището и границата, случайно не срещаме жената отново. “О, колко ви благодаря за жеста, направихте рождения ми ден наистина специален!”, възкликва тя и прегръща дъщеря ми. И виждам каква е всъщност разликата между бакшиш и подарък – жестът… Жестът и прегръдката между непознати – безценно.
На връщане към границата минаваме покрай стадиона и държа да го посетя, защото там 3 сезона голмайстор на местния “Линкълн Ред Импс” бе доскорошният нападател на “Етър” Гуидо Абаян. Да, в Гибралтар си имат дори футбол. На разкошния “Виктория Стейдиъм” с прекрасен терен и писта, и куп тренировъчни терени край него, играят мачовете си десетте гибралтарски отбора. “Линкълн Ред Импс” е 13 пъти поред шампион. През 2016 г. в квалификациите за Шампионската лига сензационно биха с 1:0 именития “Селтик” (Глазгоу), като попадението вкара редови полицай, а останалите играчи са пожарникари, митничари, общи работници… Гибралтар си има и национален отбор, той пък вкара гол на Шотландия като гост в евроквалификациите. Жалко, че стадионът няма лиценз от УЕФА и домакинските мачове се играят в Португалия. Както коментира един мой познат, ако срещите бяха под Скалата, ще падат немалко “скалпове”. Интересни и борбени хора са гибралтарците.
Един ден в Гибралтар, а толкова много емоции. Отправяме се обратно през самолетната писта към границата, защото отвъд ни чака Андалусия – с нейното фламенко, вино, хамон и аромат на портокали…
(следва)
Анатоли ПЕТРОВ, сн. авторът

loading...
Пътни строежи - Велико Търново