На 12 юни най-популярната българска група на всички времена “Сигнал” ще свири в Горна Оряховица. Концертът ще се проведе в летния театър в града и започва в 20 часа.
Йордан Караджов е лицето и гласът на “Сигнал”, а зад гърба си има над 43 г. сценичен живот, 15 албума и над 6 хил. концерта. Композитор е на десетки песни, но още пее с жар и хъс на начинаещ, които са заразителни за публиката. Негови незабравими хитове, неизменно изпълнявани на хилядите концерти, които бандата е изнесла, са “Да те жадувам”, “Мина и Лора”, “Сбогом”, “Сляп ден”.
Роден е в София на 20 януари 1952 г. Баща му, Петър Караджов, е бивш боксьор от отбора на “Славия”, но също така е пеел в хор “Кавал”. Данчо учи в 36-то основно училище “Максим Горки”, където е и първата му сценична изява, след това продължава образованието си в Техникума по художествени занаяти. Между 1969 и 1971 г. е член на група “Кенари” към читалище “Светлина”, след което през 1971 г. се включва в “Златни струни”. Първият му запис е на песента “Дилмано Дилберо” по аранжимент на Найден Андреев и е осъществен в Радио София през 1972 г.
– Г-н Караджов, къде вълнението е по-голямо – на сцената или на съдийския стол в “Гласът на България”?
– И на двете места вълнението е много голямо, макар че са толкова различни. Благодарение на “Гласът на България” усетих, че има и друга тръпка, освен тази на сцената. Сядайки на този горещ стол, човек моментално се разкрива под лупа. Трябва да си много концентриран и отговорен, за да бъдеш реален по отношение на оценките, които даваш на тези талантливи изпълнители.
– Защо се съгласихте да станете част от този телевизионен формат и да поемете грижата за младите изпълнители?
– Първоначално отказах на поканата на Евгени Димитров – Маестрото. Беше м.г. точно по това време. В последствие се съгласих и трябва да призная, че щях да съжалявам, ако не бях приел. След толкова години предполагам, че съм понаучил нещо в този занаят и за мен беше изключително удоволствие да споделям и показвам нещата, които съм научил за тези 43 г. от както съм на професионалната сцена. Готов съм и в бъдеще да помагам и да давам съвети, макар че аз самият никога не съм получавал подобна подкрепа. Навремето нямаше такива хора, всичко трябваше да постигаме сами. А не е лошо младите да се опрат на опита на по-старите си колеги, за да разберат истината по-рано, а не след 30 г., когато тя вече може и да не им трябва.
Изключително доволен съм от престоя си в този формат. Казвам го най-искрено и бих повторил участието си, стига да има възможност да се получи отново. Защото всеки от участниците, които бяха в моя отбор, има своите качества и достойнства на изпълнител, макар че бяха много малки. Ако един такъв млад човек бъде напътстван и контролиран по правилен начин, ще има възможност да се развие по най-добрия начин. “Гласът на България” е отлична школа за тях.
– Как преживявате факта, че Красимира от вашия отбор стигна до финала, но не успя да грабне победата в този телевизионен формат?
– Изключително съм разочарован, че певица на световно ниво, каквато е Красимира, беше пренебрегната по начин, който не мога да коментирам. Тя направи всичко възможно да бъде постоянна. Изпълни всички песни по начин, който никой друг не успя. Докато Ивайло, ако не пее канцонетна музика, а песни в друг стил, просто моментално катастрофира.
– Какъв творчески път очаква Красимира?
– Предполагам, че нейната кариера ще продължи да се развива. Тя притежава огромен талант, а това е най-важното качество за всеки изпълнител. Сега всичко зависи от нейния характер и последователност в постигане на целите. Предполагам, че ще продължим да работим заедно.
– Има ли участници, с които бихте записал дует?
– С Красимира подготвяме запис на парчето “Сбогом” на “Сигнал”, което изпяхме заедно на финала на “Гласът на България”. Толкова добре се получи, че дори не можах да повярвам, че се случва. Публиката в залата направо изпадна в делириум. Предполагам, че и хората пред телевизорите са усетили по същия начин тази магия, която се получи. Така че очаквайте в най-скоро време този дует от нас двамата. Сега, на 6 юни, ще имаме концерт на “Сигнал” в Ямбол и сме поканили Красимира да изпълним заедно дуета.
– Какво е чувството да свириш пред публика, която пее всичките ти песни с пълно гърло, знае всяка дума от тях, всеки акорд?
– Това за един певец или група е най-щастливият момент в кариерата. Не мога да кажа как се чувстват тези мои колеги, които не са преживели подобно нещо. Но ние разбираме нещата по възможно най-правилния път – когато хората знаят, че ще бъдеш искрен с тях, те отвръщат веднага подобаващо. Затова така безрезервно ни се отдават. През годините ние сме успели да влезем в тяхното подсъзнание, внушили сме им доверие чрез песните си, чрез човешкото си държание. Ние сме хора, които стъпваме по земята, а не летим във въздуха, а това вероятно много ни е помогнало в отношенията с хората, защото самите хора някак си не обичат тези превземки, звездомания и други неща, които биха могли да ги отделят от съответния артист. При нас обаче това не се е случвало.
– От какво се лишихте в личен план в името на музиката и на “Сигнал”?
– Най-вече от годините, които не съм прекарал с моята съпруга и децата ми. От самото начало, когато бяха малки, и до ден днешен, всички пътувания са ми вземали по нещо много ценно от времето, което е трябвало да бъда с тях. Даже сега, когато са големи хора, синът ми Даниел е на 32 г., а Лора на 28, си спомнят как съм си идвал вкъщи набързо и съм си отивал, защото навремето турнетата бяха по 40-50 дена. За едно малко дете това е изглеждало доста странно. Даже си спомням как след едно много дълго турне се прибирам вкъщи и Даниел казва “Мамо, кой е този чичко?”. Това продължава да ми звъни в главата, като нещо недоизказано от гледна точка на това, че много-много време аз и колегите ми не сме били заедно със семействата си. Но шансът и социалният статут помагат много, защото имаме здрави семейства и продължаваме да се радваме на всеки миг с нашите най-близки хора.
– Сега опитвате ли се да компенсирате вашата предишна липса?
– Никога не съм търсил нещо нарочно, с което да отговоря като реванш за това, че на поредното турне не съм бил заедно с тях. Напротив, когато съм могъл, съм ги вземал както в България, така и в чужбина. Но в чисто човешки план за отношенията между деца, съпруга, близки, приятели не може да се търси реванш, защото тези неща са безценни, поне по моите схващания. Вероятно от самото начало моята съпруга е била наясно, че когато се запознахме преди много години, вече станаха 38 г., тя е била убедена, че ако започнем да живеем заедно и станем семейство, ще трябва да се бори с подобна неволя. Знаела е, че ще отсъствам много време. Може би, ако съм бил човек, който не е уважавал тази нейна готовност да бъде съпруга на музикант, който пътува перманентно, нещата нямаше да се получат. Аз съм й безкрайно благодарен за всичко това и не бих могъл да й се реванширам с каквото и да е. Това са скромни човешки усещания, които материалното не би могло да замести.
– Удовлетворен ли сте, че Лора пое по вашия път?
– Не удовлетворен, а направо щастлив. Бащи и майки, които са били в занаята, говорят на децата да не стават такива и такива. Аз съм говорил с нея точно по този въпрос. Навремето никой от моите родители не се е бъркал в моите интереси и не ме е напътствал какъв да ставам. Баща ми имаше мечта да стана художник, защото имах, а може би още я имам, дарбата да рисувам. Но музиката пребори всички други търсения в мен. Лора много добре знае, че никой не ме е насилвал. Затова тя пое своя път абсолютно спокойна, че няма да й давам никакви напътствия по отношение на професията и може да прави какво иска. Стискам й палци и се моля на Бога да има моя шанс и късмет.
Златина ДИМИТРОВА
