Елена Бонева – учителката, която не спира да преподава вече 58 години

Нейната мисия в живота е да бъде учител. Държала е треперещите от вълнение ръце на не едно и две деца, докато се научат да пишат нашето абв, да четат и да смятат вярно.
Детството на Елена Бонева преминава в Михалци. За родителите си казва, че са обикновени хора, но много будни. Братята на баща ѝ са лекари, а дядовците ѝ учители. “Като дете мечтаех да съм учител, на там ме теглеше сърцето. Ако не бях избрала преподаването, щях да стана ветеринарен лекар, защото обичам животните. Когато наближи да се пенсионирам, обяснявах на мъжа ми, че ако беше разрешено, щях да завърша задочно ветеринарна медицина”, започва увлекателния си разказ госпожа Бонева.
На 14 години тя напуска родното Михалци и идва във В. Търново, за да учи в педагогическо училище. “Учехме пет години и бяхме като студенти. Бяхме много силен клас, общият ни успех беше 5,3”, пояснява тя. Завършва 1962 г. В ония години имало тенденция да има учители навсякъде в България и тя заминала в Омурташкия край, в село Плъстина. Почти всички бяхме изпратени някъде из България, малко останаха тук. “Баща ми ми беше намерил работа в Търново, но аз бях непреклонна и заминах. Малко се разочаровах, като видях къде съм попаднала, защото в селото още нямаше ток, нямаше от къде да си купя хляб. Започнах да уча децата в трети клас. Имаше само едно дете българо-мохамеданче, което знаеше добре българския, и то ми служеше за връзка с останалите деца, които владееха само някой думи”, спомня си първите си стъпки Елена Бонева. Изкарала там една година, след което се върнала насам. Станала възпитателка в Козловец, където разцъфтяла ученическата ѝ любов с бъдещия ѝ съпруг Петър. Двамата се запознали във В. Търново, докато той учел в строителния техникум. “Беше войник в Свищов. Крояхме планове как ще устроим живота си в Козловец. Хората в селото бяха много добри и отзивчиви. Включих се в художествената самодейност. Играхме “Службогонци”. Майка ми ми дойде на гости с 4-годишния ми племенник. Няма да забравя как, когато излязох на сцената, в потъналата в тишина зала проехтя едно детско гласче “Лелче, тук съм!””, продължава да реди думите преподавателката, а в очите ѝ се чете умиление. Когато любимият отбива военната си служба, тя отива с него в родното му село Драганово, където имало свободни места за учители. Там Елена Бонева учителства 22 години. “Бях много активна в обществения живот, но успяхме със съпруга ми да отгледаме две деца. Той беше мил и кротък, хората го обичаха много, защото не влизаше в конфликти. Работеше в кадастъра в Г. Оряховица. Решихме да се преместим във В. Търново, защото децата ни порастваха, селото ставаше тясно за тях. Включихме се в строежа на кооперацията, в която искахме да живеем”, разказва още тя. Пояснява, че когато отишла да работи в училището в Драганово, там директор бил Димитър Папазов, който по-късно става шеф на “Народната просвета” в региона. Преподавателката се сприятелява със съпругата му Маргарита, която помогнала на Боневи да си намерят квартира в града. Свободни места за начални учители имало в току-що откритото училище “Емилиян Станев” и в “Бачо Киро”, където през 1984 г. тя поема първия си випуск.
Елена Бонева споделя, че не е правила сметка колко випуска е имала, но помни всяко едно дете, на което е преподавала. Когато срещна днес порасналите си ученици, си спомням, дори на кой чин са сядали, усмихва се тя.
По думите ѝ началният учител трябва да притежава много търпение, усет да преценява кое точно затруднява детето, за да може да му помогне пълноценно. “Когато са първи и втори клас, те се отчайват, че не могат да се справят. В такъв момент е много важно да окрилиш детето. Имах една млада колежка, която един ден идва разочарована в учителската стая. Оплака се, че родители са ѝ се скарали, че не уважава детето им и го подценява. Посъветвах я да не влиза в конфликт с тях, а да поощри детето, което не можело да изпише буквата “К”. Да седне до него и да му държи ръката, за да се научи, а когато дойдат да го вземат, да каже на родителите му, че е много доволна и се е изненадала от уменията му”, разкрива част от тайните на добрия начален учител Бонева. Допълва, че е важно да научиш децата да отговарят точно, да пишат правилно, да ги поощряваш да обогатяват речника си.
Бонева е работила по различни буквари, за едни от тях казва, че са добри, но други – не. По думите ѝ сегашният буквар е много добър, защото едновременно се изучават гласните със сонорните съгласни и има повече думи за четене и писане. “Но не мога да разбера експертите в Министерството на образованието не са ли наясно, че в една занималня повече от 15 деца не може да има, ако искаме те да се подготвят добре. Лошото е, че родителите разчитат само на това, което детето научи в занималнята, а то задължително трябва да се упражнява и у дома”, заявява учителката, която има 40 години стаж като преподавател в училище. След като съпругът ѝ си отива, тя се връща в класната стая, за да замества, работи с ученици, за които родителите нямат много време. Направила го, за да потуши болката от загубата на любимия. Така кара вече 18 години. Елена Бонева е научила да четат и пишат на български и две сирийчета, чийто баща има бизнес във Велико Търново. “Не знаеха и дума на български, но за една година успях да ги науча. Любопитното е, че те знаеха английски. Аз не го владея, но вземах един голям речник и листчета. На едното пишех на български език, а на другото на английски. Първо я показвам на английски, после на български и ги уча да я произнасят”, разказва Елена Бонева.
По думите ѝ децата са различни, но всички те са добри. Важно е да влезеш под кожата им и да разбереш какво ги вълнува. “Сега са малко по-палави, вадят вода в час, за да пият, което раздвоява вниманието на целия клас. В началото, когато се появиха мобилните телефони, все им бяха в ръцете. Обяснявам аз, че им пречат, а те ми отвръщат, че трябва да се обадят на родителите си. Няма да се обаждаш. В училището аз съм мама и тати”, обяснявала тя.
Госпожа Бонева обича училището и го приема каквото е. Все пак от големия опит, който има, заключва, че много се бърза с уроците. Категорична е, че нашата образователна програма в началните класове е прекалено натоварена и трябва да се опрости. В началните класове училището трябва да носи удоволствие. Дава пример, че на нейна приятелка внучката отишла с родителите си в Англия. С малкото думи, които детето знаело на английски език, го записали направо в трети клас.
Освен децата, днес голяма опора на възрастната преподавателка са синът ѝ Иван и дъщеря ѝ – проф. Вера Бонева. “Дъщеря ми е по-голямата. Тя външно прилича на баща си, но е наследила моите качества. Много е амбициозна. Синът ми Иван пък беше много палав като дете. Той също има престижна професия. Имам по едно внуче от двамата. Вече съм и прабаба. Внукът ми се ожени за една от моите ученички – Поля. Много се смеем, защото тя се обръща към мен с “Госпожо бабо””, споделя преподавателката, която скоро навърши 76 години.
Освен своите собствени, Елена Бонева има още много деца, на които е дала част от себе си. “Ако ме попитат какво е щастието, ще отговоря – да видя малките си ученици пораснали и реализирали се с добри професии. Радвам се още, че моите ученици се задържаха в България, не отидоха в чужбина. Учех ги да обичат родината си”, завършва историята си Елена Бонева. Жената, запалила пламъчето на знанието в много малки българчета.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив