Да си ученичка в Девическата гимназия

(продължава от бр. 46)
Някогашните зими в Търново бяха свежи, снежни, снеговити. Голям студ сковаваше града и нерядко удължаваха с по няколко дни ваканциите, защото нямаше достатъчно дърва за отопление… Бащите ни обикновено предварително се обаждаха по телефона, знаейки тези неволи, и тъй не биехме напразно път до училището… А, имаше и родителски срещи. Един път в срока. Но на много от съученичките ми родителите живееха извън Търново и не смогваха да се срещнат с родителите. Моите също почти не помня да са идвали…
Къде живеех ли? Първата година, 1941-ва – бях на улица “Дондуков”, под сегашната Поща и над сегашния хотел “Етър”. Бяхме четири ученички под наем в къща до дома и ателието на фотографа Нанков. Недалеч – кръчмата на бай Йордан Пелтека. Но ние там работа нямахме.
След това се преместих до самата Гимназия – на една уличка, успоредна на Главната, над днешната Община. Казваше се “Панайот Ангелов”. Адресът бе с № 2. А стопанин – капелмайсторът на Военната музика: Георги Алексиев. (Той е чешки възпитаник, ученик на знаменития Дворжак – за тази хубава добавка благодаря на приятеля си Иван Панайотов – бел. моя, Ив. Т.) Но той много-много не се свърташе в дома си, ходеше да дава частни уроци в Горна Оряховица. Бяхме две момичета квартирантки. И ако на “Дондуков” плащахме по 250 лева месечен наем, на “Панайот Ангелов” наемът беше не два пъти по-голям, ами и отгоре – 600 лева… Ама това си беше грижа на родителите ни.
…Извън училище в сряда и събота можехме да гледаме “разрешени филми” в читалище “Надежда”. На партера – учениците от Мъжката гимназия, на балконите – ние, от Девическата. Водеха ни все в читалището, в прочутото кино “Модерен театър” съм ходила не повече от два-три пъти. Може би така директорите ни подпомагаха дейността на “Надежда”. По главната улица – “Макензен”, ставаше тъй чаканото “ученическо движение”. Разходки, стрелвани погледи, въздишки…Един млад поет написа шеговито стихотворение. Помня го: “Каква е таз навалица ужасна, какъв е тоз “Але ретур”, движение това е, братко, тук всеки блъска се кат щур…” Това момче бе родом от близкото селце Дебелец и почина от туберколоза…
А всяка година, дойдеше ли април – чествахме празника на книгата. В Търново пристигаха писатели, поети, артисти, рецитатори и представяха свои произведения. Тогва видях Ангел Каралийчев и жена му г-жа Вела Каралийчева, Асен Разцветников, Матвей Вълев… Градът не само живееше, а и се разхубавяваше с тези празници на словото. Пак в първите години на 40-те учителката по литература в Мъжката гимназия – Райна Савова, завърнала се от пътуване до Египет, организира в “Модерен театър” прожекция на снимки, които бе направила там. Сбра се много публика – и от Мъжката гимназия, и от нашата, Девическата.
Друг голям празник, разбира се, бе 24 май. Имахме и ние и знаме, и знаменоска с две асистентки. Предния ден подир обед старите знаменосци предаваха знамето на новите. Новите се обличаха с бели блузи и поли, предходниците им – с тъмносините си рокли. На самата манифестация най-отпред вървеше директорът, с учителите от двете му страни, после знаменосците – новите и миналогодишните, зад тях – класовете, като всеки се предвождаше от т.нар. “четнички”, които бдяха за добрия ред и вярната стъпка. Особено когато се минаваше пред трибунката, която споменах…
Почти в средата на образованието ни политиката се намеси в него. Една година приключи само с един срок. Започна голяма ваканция. И дойде 9 септември 1944-а. …Маршал Толбухин пристигна и мина през България. Много български момичета и момчета заминаха на фронта. В същата тази година нашата гимназия бе превърната в болница и учехме следобед в Мъжката…От 13.30 часа, от един и половина. Директорка ни стана Н. Венкова. А учебните занимания почнаха от 1 октомври.
Търново бе променено. Вееха се червени знамена, руските “Три танкиста”, “Катюша” се носеха от прозорците на някои домове. В училище създадоха организацията “ЕМОС”. Преди нея съществуваше “Бранник”, в която участвахме всички… Във Военния клуб учителят ни по рисуване Кръстьо Попов направи изложба с герои – работници, партизани, ятаци, всички – в действителен ръст. Следващата година – 1945-а, дойде младата и много амбициозна учителка по история – г-ца Стоицева. Организира кръжок. Бях в ръководството заедно с още две съученички. Госпожицата ми възложи да подготвя и представя доклад за делото и живота на Марин Дринов. Водени от нея, посещавахме много исторически места около Търново. Тогава откритите черкви на Трапезица бяха осемнадесет. Направихме и екскурзия до Дряновския манастир. Беше хубаво…
Но есента на 1945-а доведе и Народния съд. В класа имахме две Мари – ударението сложете на първата сричка. И двете комунистки. В деня след съдебния процес Мара Барбалова дойде в училище разплакана, защото през нощта чула как осъдените викали – “Невинни сме!” Другата Мара – весела и щастлива: “Браво! Така им се пада!” Къде е истината? Още се питам… А в Търново се създаде една нова класа.
Нашето внимане обаче бе към приближаващия абитуриентски бал. Преди него през април в града се случи нещо необикновено. По говорителите съобщаваха: “Тази вечер в читалще “Надежда” ще има сказка на тема “Разбиване на атома” от младия инженер Светозар Бранков”. Той бе син на големия местен адвокат Сотир Бранков. Гимназията жужеше – уроците по физика бяха тъкмо с подобно съдържание. И таз “буря”, и таз сказка мина…
А балът ни бе във Военния клуб. Стана тъй, че завършихме заедно два випуска. Нашето празненство бе навръх 24 май, на другия випуск – две седмици по-късно. Нямаше никакви тревоги и притеснения около тоалетите – всички бяхме с ученическите си тъмносини рокли. А кавалери – връстниците ни от Мъжката гимназия. На моя помня номера – 62… Менюто скромно – ордьовър, какво бе основното – не мога ти каза, но и торта. Питие – жълта лимонада. После – танци. До един през нощта. Тогава отидохме пеша, разбира се, на Хижата на Царевец. Ние не му викахме така – всички му казвахме Хисаря. Но тъй и не влязохме вътре в Хижата. Насядахме по камъните и тъй осъмнахме… Тъй посрещнахме изгрева. Набрахме цветя и с песни и с букетите се върнахме в града. И извихме ама едно настина мно-о-о-го голямо хоро около Паметника “Майка България”. А после всеки тръгна по пътя си…” Годината била 1946-а.
…Леля Дора ни подканя за пореден път с голямата ми дъщеря Гергана да си вземем още и още от кутията с шоколадови бонбони, турена на холната масичка, а после ни показва извадени от портмонето ѝ снимки на внуците и правнуците. Пожелаваме да са здрави, да стават повече и повече, а тя още дълго да им се радва.
И тръгваме. От балкончето тя ни маха. И същата онази госпожица Доротея Николова Беевска от IV “б” клас на търновската Девическа, и не съвсем същата, естествено. С натежали от вълнение очи и души помахваме ѝ и ние. И с души и очи я прегърваме.
Откъс от книгата на Иван ТОДОРОВ
“Търновски истории”