Момчето става мъж, когато стане войник, но казарма няма от 2007 година, когато през ноември тържествено бяха изпратени последните набори. Младите мъже днес нямат нескончаемите истории на бащите и дядовците си от паметните години на войниклъка и на последващия запас, който е продължавал и до един месец. Не знаят как се стяга мешка, как се навиват партенки, не владеят майсторлъка в подшиването на задължителната войнишка якичка. Това остана в миналото, преди двадесетина години, когато бяха последните повиквателни за запасняците и палатковите лагери.
В началото на февруари много мъже се стреснаха, получавайки писма да се явят в най-близкото военно окръжие. Тревогата се оказа фалшива. Оказа се, че армията тества възможностите за мобилизация, не се готви за война и не набира запасняци.
Как се ходи запас?
“Янтра ДНЕС” събра историите на трима известни великотърновци. В ролите на “Тримата от запаса” са застрахователят, алпинистът и общинският съветник от ВМРО Йордан Грозданов, бившият ректор на ВТУ, езиковедът медиевист и почетен гражданин на Велико Търново проф. Иван Харалампиев и специалистът по лапароскопска и спешна хирургия, началникът на Първа хирургия в областната болница, общинският съветник от ГЕРБ д-р Божидар Ангелов.
Началникът на Първа хирургия в областната болница и общински съветник от ГЕРБ д-р Божидар Ангелов е лейтенант от резерва. 56-годишният специалист по лапароскопска и спешна хирургия е ходил запас 5 пъти. Все още може да бъде мобилизиран, защото военната му книжка е до 2018 г. Първият му запас е най-комичен, защото продължил само няколко часа.
“Бях четвърти курс студент по медицина в София, бяхме в сесия и в един хубав ден в началото на юни получих повиквателна да се явя във Военното окръжие. Изтръпнах, защото една седмица след датата на повиквателната бях на изпит по патологоанатомия, а той е един от най-тежките за цялото следване. Отидох на уречената дата. Натовариха ни на един автобус и ни изкараха по баирите в околностите на София. Слязохме и зачакахме да ни раздадат войнишките униформи. Появи се един офицер и заяви: “Ей там, в онази палатка са докторите, ако някой има някакви оплаквания, да отива”. В този момент ми “светна лампата”. Наредих се на опашката за военните лекари с една камара чичковци. Дойде моят ред. Влязох, потропвайки от крак на крак, и насреща ми младо докторче, с няколко години по-голям от мен, току-що завършил. Попита ме от какво се оплаквам и аз директно си признах, че ми няма нищо, но след седмица съм на изпит по патологоанатомия. Докторът ме разбра от половин дума и ми написа документ, че съм с поясно-кръстов радикулит. Това ме освободи от запаса, а аз изкарах шестица на патологоанатомията. Така не изкарах първия си запас”, разказва през смях д-р Ангелов.
Последният му запас е бил във Военна болница в Русе преди 10 ноември 1989 г. “Това беше страхотен запас. Бяхме събрани много лекари и фактически беше запас за преподготовка и след него станах лейтенант. Още в началото на лекарската си кариера като участъков доктор в село Обединение изкарах един дълъг, двумесечен запас във Военна академия в София. Тогава получихме първото си офицерско звание. Занятието беше за организация и тактика на медицинската служба в армията. Много неща ми станаха ясни – за ролята, за функциите на медиците в армията. Военната медицина е дала много пъти тласък на цивилната. Навремето като млад човек, колкото и да ми е било досадно, този запас беше много важен от професионална гледна точка, но го оценявам едва сега”, спомня си днешният шеф на Първа хирургия в МОБАЛ. Въпреки че се запалил по военната хирургия, той не станал военен лекар. Още от първи курс ставало ясно кои ще са военните медици. Студентите били стипендианти на Министерството на отбраната и след това постъпвали в редиците на военното медицинско съсловие.
С присъщото си чувство за хумор д-р Божидар Ангелов увлекателно разказва историите от останалите запаси. Правил е полеви болници от различен мащаб. “На запас ходеха не само мъжете лекари, а и жените медици – лекарки, фелдшерки и медицински сестри. За мъжете беше голям купон. Службата не беше тежка, манерките бяха пълни с ракия и вино, а мешките натъпкани със сланинка и суджуци. Били сме по поляните около Полски Тръмбеш, в околностите на Беброво в Еленския балкан. Тези запаси бяха все в гадното време – в края на зимата, началото на пролетта, в едно никакво време, хем студено, хем кишаво. Запознавахме се с колеги от други болници и специалности, ставаше купон по запасите. Много хубаво се грееше ракията във войнишките канчета на полевите печки. За дамите обаче беше голям проблем. Много трудно понасяха униформите, горките, защото как да ги накараш двайсетина дена да са с едни и същи дрехи, а парфюмът им е да е… нафталин.” Д-р Ангелов е категоричен, че времето, прекарано в запас, не е било тегоба. Било като откъсване от рутината на ежедневието и поглед към живота от друга позиция. “Знаехме, че са броени дни, и приемахме запаса откъм веселата му страна. Не ми се е налагало да показвам хирургическите си умения на запас. Имали сме само един трагичен случай. Запасняк беше покосен от инфаркт и почина по време на занятие, нищо не можеше да се направи. Просто беше злощастно стечение на обстоятелствата”, спомня си хирургът.
Първият му контакт със запасняците се случил в ареста в казармата в Пловдив, където бил редовен войник в рота за радиотелеграфисти. Провинил се по политически причини, но за щастие отървал разжалване и Военен съд. “През 1976-77 година служих в поделение 50120 и ме бяха направили отговорник на културния дом. В тези казарми бяха няколко поделения от различителните видове и родове войски. В културния дом имаше много богата библиотека и момчетата, които отиваха наряд, редовно минаваха от там, за да им дам по някоя книжка джобен формат, за да убиват времето през почивките. Имаше зали за моникс и билярд, които почиствах и поддържах. Всяка сутрин в 5 часа трябваше да будя казармата с една огромна уредба като в селските радиовъзли. От един голям магнетофон “Грундиг” пусках на ролка маршовете за физзарядката. Те бяха десетина минути и след това имаше 20 минути пауза без запис. След тишината започваха песни на “Бийтълс”. Въпросното утро в малката ми кабинка съм се затоплил в шинела и съм заспал. Пропуснал съм да натисна копчето за спиране на лентата след маршовете и “забранените, вражески” песни огласили плаца, който събираше хиляди войници. Беше времето на диверсиите и студената война, януари 1977 г. Събудих се от удари по вратата на стаята от офицерите и ЗаКаПеЧе-то. Изпратиха ме за 5 дена в ареста”, разказва за провинението си днешният общински съветник. Било 25 януари – сняг до коляно и минус 20 градуса, нетипично сурова зима за Пловдив.
Остригали го, взели му колана и връзките на кубинките. В ареста обаче извадил късмет. Началникът – достолепен полковник, го питал от къде е и момчето отговорило, че е търновчанин. Последвала команда да започне да изрежда царете от Второто българско царство. Божидар Ангелов бил отличник в гимназията и за него не било проблем с подробности да рецитира факти и данни от времето на царете Асен, Петър, Калоян, Иван Асен Втори, Борил, Михаил Асен, Ивайло. Командирът останал доволен и му показал стоящата в ъгъла бака с тъмнозелена блажна боя, арестантът трябвало да боядиса с нея шкафовете в канцеларията. “Взех четката и започнах да боядисвам. Началникът на ареста обаче, за да му е топло в канцеларията, беше включил електрическа печка с два голи реотана. Боядисвам и плача от острата, лютива миризма на разтворителите на боята. Важното беше, че в този кучи студ не бях в килията, където отопление няма. Свърших работата, полковникът заключи канцеларията и аз се озовах в килията. Там заварвам едни чичковци, така ми изглеждаха тогава мъжете на по 35 години. Оказаха се запасняци, които вечерта прескочили през оградата и отишли в кварталната кръчма да се почерпят, а това беше забранено. Патрулите ги хванали и ги вкарали в ареста. Тези мъже трепереха от студ. Няма да забравя как единият от тях непрекъснато повтаряше: “Господи, защо не съм се родил в Африка!”, разказва за първия си контакт със запасняците д-р Божидар Ангелов.
Провинилият се по политически причини войник не изкарал пълното си наказание, на третия ден заместник-командирът го освободил, защото му трябвал да си свърши работата в културния дом – да предвижи документацията, да се погрижи за вестниците и още ред формалности. “Както ме вкара в ареста, така ЗаКаПеЧе-то ме изкара преждевременно от там. Ако беше решил да се заяжда, можеше да ме предложи за разжалване, следва Военен съд и затвор. Отървах се леко”, разказва през смях с хрипкавия си глас д-р Божидар Ангелов историята от преди 38 г.
Всъщност за него казармата не била формалност. Войникът радиотелеграфист имал талант за тази работа. “Бях един от 20-те редовни войници в България, който още в казармата имах защитен норматив за радиотелеграфист I клас. Това е най-високата степен и нормативът беше за една минута да се приемат и запишат 95 знака. Ходехме на радиосборове. Те бяха през най-хубавото време от годината – април, май в горите на Родопите. Райско време. Изкарвали сме си страхотно”, спомня си д-р Ангелов. И днес той твърди, че няма проблеми с разчитането на Морзовата азбука.
На онези прословути райски радиосборове той бил с двамата си приятели, които са му верни дружки и днес. Мъжкото приятелство, родено преди близо четири десетилетия, между него, помакът Шукри Исмаил, който тогава бил с българско име, и момчето от Поликрайще Стефан Дечков, е устояло на времето и трите пораснали вече момчета се събират и днес.
Питам го как се отнася към последните скандали в парламента и новото заиграване с етническата нишка и възродителния процес. “Това е начин да се избяга от важните теми за деня. Никой на никого не може да налага какво име да има и каква вяра да изповядва. Ако си стойностен човек, ще бъдеш такъв без значение дали си Иван, или Хасан”, казва днешният общински съветник.
Д-р Божидар Ангелов също поддържа идеята, че казармата отново трябва да се върне. “Две години са много дълго време, особено за момчета, които вече са решили да тръгнат по определен професионален път на развитие. Времето трябва да се намали, не зная на колко, не съм най-компетентният, но трябва да има военна подготовка. Пълната липса на такъв тип възпитание и навици не е добре. Не трябва да се залита от едната в другата крайност”, убеден е д-р Божидар Ангелов.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. авторката и личен архив
