Създателят на съвременната турска държава Мустафа Кемал Ататюрк променя своята родина по модела на развитие на следосвобожденска България. Това сподели при представянето на книгата “Ататюрк. История на идеи” нейният преводач, историкът и журналист Явор Сидеров. Автор на книгата е професорът по османска история Шюкрю Ханиоглу, а представянето беше в читалнята на Регионалната библиотека “П. Р. Славейков”.
Книгата “Ататюрк. История на идеи” е различна от всичко писано досега. В нея се акцентира не върху популярния личен живот на Мустафа Кемал, за който едва ли вече има нещо неизвестно, а се представят неговите идеи. В основата на книгата е това как един обикновен турски офицер сам, разчитайки на собствените си сили и способности, успява да промени една държава и да поведе старата и закостеняла Османска империя в посока към превръщането ѝ в една модерна държава от европейски тип. Как се стига дотам роденият в Солун млад офицер да получи възможността и шанса да застане начело на държавата, шанс, който той не пропуска да оползотвори? Още като млад офицер Мустафа Кемал е арестуван от османската полиция за антимонархическа дейност. Участва в Младотурската революция от 1908 г. и в потушаването на опита за контрареволюция на привържениците на стария режим. Участва в двете Балкански войни и в Първата световна война, където се проявява като блестящ командир и пълководец. След края на войната Мустафа Кемал публикува писмо, в което изразява тревога, че независимостта на страната му е в опасност. След окупацията на Истанбул от съюзническите войски и разпускането на османския парламент офицерът решава да вземе нещата в свои ръце. Той свиква в Ангора един нов парламент, носещ името Велико национално събрание на Турция. Този парламент го избира за председател на новото правителство на страната, което правителство не е признато за законно от нито една европейска държава. Това обаче не смущава особено Мустафа Кемал. През следващите 18 години той хвърля всичките си сили за превръщането на родината му в модерна държава от нов тип. За да постигне това, е необходимо на първо място създаването на турска нация, каквато по това време няма. По време на цялото си съществуване Османската империя е държава не на османските турци, а е държава на исляма, в която живеят различни нации. Първото, с което трябва да се пребори новият държавен глава, е превръщането на Турция в светска държава, водеща в която да е турската нация. А след като такава нация не съществува, той се нагърбва с тежката задача да я създаде. За тази цел Мустафа Кемал вкарва в употреба и използва всякакви популярни за времето му идеи, без да се интересува от тяхната достоверност. Една от тези постановки е за това, че именно тюрките (турците) са създателите на европейската култура и че е крайно време да престанат да бъдат изтиквани в периферията, а гордо да заемат полагащото им се централно място в Европа.
Ататюрк разбира, че превръщането на Турция в модерна световна държава минава през нейната деосманизация. И както сам той признава, за извършването на този процес той има за пример съседна България, която постигнала освобождението си от Османската империя и превръщайки се в независима държава, започва с бързи темпове да се развива и модернизира, за да се превърне в годините преди Балканските войни в най-силната държава на Балканите и пример за съседите си. За преките впечатления на Кемал Ататюрк от България основна роля играе престоят му в нашата страна като османски военен аташе към балканските държави, чийто офис е в София. Според една от легендите при престоя си в София офицерът Кемал е поканен на опера от свой колега българин. Когато влиза в сградата на операта, Кемал се оглежда, замисля се за кратко и проговаря: “Сега разбирам защо ни победихте във войната!”
През целия си живот Кемал Ататюрк е разбирал, че бъдещето на Турция е насочено към Европа, а не връщане към Азия и Близкия Изток. За да успее да прокара своите прогресивни идеи обаче му пречи господстващата в страната религия. Ето защо с присъщата му самоувереност и енергия той предприема реформи, които могат да бъдат определени дори не като радикални, а направо като революционни. Първата от тях е свързана със секуларизацията – отделянето на религията от управлението на държавата. Премахнати са шериатските съдилища, въведено е изцяло светско образование, приет е нов кодекс, в който са записани правата на гражданите, премахнат е не само султанатът, но и халифатът. Въведена е радикална реформа в областта на езика като е премахната арабицата и е въведена латиницата, а в езика на турците започват да навлизат все повече европейски думи, които заменят персийско-арабските. И не на последно място, въведена е реформа в облеклото, като със закон е забранено носенето на фереджета при жените и чалмите при мъжете. Като израз на проведените реформи през 1924 г. парламентът на новата турска република присвоява на Мустафа Кемал почетната фамилия “Ататюрк” (баща на турската нация).
Според преводача на най-новата книга за Ататюрк Явор Сидеров, по размаха и значимостта на своята дейност Мустафа Кемал може да бъде сравнен с българския национален герой Васил Левски. Двамата си приличат по това, че веднъж определили своята цел, те се насочват към нея неотклонно и преследват постигането ѝ без да отклоняват вниманието си за подробностите и да се интересуват от дребнотемието. Според Сидеров любопитни са и съвременните измерения на историческото развитие на двата съседни народа и държави с общо минало – Турция и България. И при двете модернизацията настъпва след един процес на деосманизация. И след един период от близо 100 години днес се наблюдава едно циклично връщане на историята. През последните години в Турция се възражда интересът към исляма и религиозните традиции, но вече поставени извън сферата на държавното управление. Това се прокарва чрез политиката на президента Реджеп Ердоган. Подобно връщане към националните корени и традиции е налице и в България. Поради спецификата на религията обаче тук измеренията на традициите не са толкова силно обвързани с религията.
Книгата “Ататюрк. История на идеи” броени дни след излизането си на книжния пазар вече бе оценена много положително от специалистите по османска история. Според доц. Михаил Груев това е история на еволюцията на неговите идеи и на практическата им реализация в турското общество. А според доц. Росица Градева “изследването съчетава безспорния професионализъм и дълбокото познаване на проблематиката с четивност, което го прави достъпно за широката публика”.
Иван ГЕОРГИЕВ