Все по-често си повтарям мисълта на Тенеси Уилямс: “Млад, но беден – да. Стар, но богат – да. Но стар и беден…”

Капитан Петко войвода, Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Кубрат, Хан Крум – списъкът с роли на актьора Васил Михайлов е впечатляващ. Играл е в телевизия, в киното, на театрална сцена. Любимецът на няколко поколения българи отпразнува своята 75-годишнина на сцената на Музикално-драматичен театър “Константин Кисимов” в петък във В. Търново. Големият български актьор се превъплъти в образа на най-великия любовник на всички времена – Дон Жуан.
През последната седмица Васил Михайлов обикаля страната със спектакъла “Завещанието на целомъдрения женкар”. В няколко български града той отбеляза още две паметни годишнини в своя живот – 60 г. на сцената на българския театър и 50 г. на малкия екран и в киното. Участвал е в стотици роли, носител е на десетки награди. Някои от титаничните му образи на сцената на театър “Българска армия” са на Васка Пепел от “На дъното”, на Лопахин във “Вишнева градина”, на Дантон в “Делото Дантон”, на Стамболов във “Величието и падението на Стефан Стамболов”, на стария Глауш в “Железния светилник”.

– Г-н Михайлов, какви мисли ви вълнуват преди срещата с търновската публика?
– Цяла седмица обикалям България и си въобразявам, че това са празници, поне аз така ги чувствам. Преди години с театъра на българската армия правехме по 45 дена турнета, а след това още 30 дена по всички гарнизони. Най-много играехме във Велико Търново – по две представления. Едното задължително беше за курсантите от военното училище, а това бяха все интелигентни момчета на по 19-22 г., а след това още едно за широката публика. Така че Търново беше с предимство. Така по стар рефлекс, наближи ли лятото, на стария Дон Жуан му се раздвижва кръвта. Сега, благодарение на ръководството на театъра, също ходим по турнета, макар и по-кратки, но плодотворни за нас, надявам се и за зрителите.
– С Велико Търново са свързани снимките на някои от знаковите филми във вашата кариера. Какво си спомняте от това време?
– Много спомени имам от Търново и като театрален актьор, но май повече съм стоял тук за снимки. Докато се качвах в хотел “Етър” днес (б.а. в петък), си спомних, че съм живял на това място по 40 дена, и то в най-голямата търновска жега – през август. Хубаво беше, че през това време идваха задочничките и спяха в същия хотел. Тук съм снимал “Златния век”, “Капитан Петко Войвода” и “Денят на владетелите: Хан Крум”. Даже с последния филм веднъж ме бяха забравили. Тогава вече спях в Интера, защото ми порасна работата – играех вече втори хан. Имах тогава една травма след падане от кон и колегите си заминаха, а аз винаги пътувах сам с моята кола, защото бях младо и лудо. Но сутринта не мога да стана от леглото. Та звъня в Лясковец на близкия на нас военен завод, където директор беше синът на Боян Биолчев. Той изпраща секретарката си с една кола, закараха ме във вашата хубава болница, сложиха ми една дълбока инжекция в тазобедрената става и така проходих.
Имам много такива спомени, но хубавите са повече. На чаршията снимахме всички епизоди от “Капитан Петко войвода” пред кафенето. Тук се роди прочутата реплика “Мемед, пишката расте ли?”. Филмът обхваща 17 години от живота на Петко, но с режисьора Неделчо Чернев така го харесахме това момче, че го включихме във всички външни сцени. Наложи се да го снимаме и вътре. Където се появявам отвън, Неделчо все го пращаше да ме посреща. На премиерата Жени Божилова, съпругата на Хайтов, ме попита: “Абе това момче не порасна ли за 17 г.?”, а Неделчо Чернев, шегувайки се, отговори “Това е джудже, не расте”. И много емоционални спомени имам от Търново. Тук съм получавал много награди от театралния преглед “През вековете”.
– Харесва ли ви съвременното българско кино?
– Напъвам се да го харесвам, защото то ме е хранило дълги години. Радвам се, че вече има и за младите малко повече хляб. Но сериалите не са голямото кино. Това е по-скоро промишлено кино, защото много се бърза. Ние например с “Капитан Петко войвода” бяхме поставили рекорд – 12 пълнометражни филма, снети и озвучени за 2 г. Сега всичко се случва още по-бързо, защото е на видео, но снимат бедно, защото няма пари. Ето например “Дървото на живота”. Тази трилогия на Владимир Зарев около 40 г. беше забравена. Още тогава навивах Христо Христов да започне филм за историята на рода, но действието трябваше да започне много по-рано – още през XIX век. Но и за това трябват много пари, опит и добри артисти. Сега филмът е сниман предимно клипово, на малки пространства, защото бюджетът е ограничен.
– Казахте добри артисти. Сега няма ли такива?
– Винаги ще има добри артисти, но цяло едно поколение остана без работа през последните 23 г. Тяхната младост вече е загубена и те никога няма да могат да се докоснат до истинското кино. Аз например вместо да заснема 40 филма, за тези 20 г. направих четири. Правил съм по два на година, не е много, защото Слабака снимаше и по 10 на година. Но тези мои силни години ги няма. Харесвам участието си в “След края на света”, а за ролята спечелих три награди.
– А имат ли шанс артистите от младото поколение?
– Младите хора също нямат много работа. Когато бях на 35 г., вече имах 50 роли зад гърба си и бях заслужил артист. Сега имам 89 участия във филми, е не във всички с главни роли, но това е. Снимал съм се и в 80 телевизионни театъра, но вие не сте била родена, когато всеки понеделник по телевизията излъчваха различна постановка. Този театър се снимаше по нощите, защото само тогава можехме да се съберем всички актьори. Там се учехме на кино, защото в студиото имаше по 7-8 камери, два крана и ти не говориш с партньора, а с камерата. Опитът липсва на младите хора сега. Казват, че времената са различни. Едно време се ставаше актьор в театъра и кинорежисьорите идваха да гледат представления, за да си харесат някой артист. Сега младите артисти играят много малко и са склонни веднага да избягат от сцената, заради някой филм. По наше време беше забранено студентите от ВИТИЗ да ходят да снимат, защото още не са готови. Това ставаше с големи мъки и много разрешения. Сега снимат реклами, клипове и вече излизат от Академията със самочувствието на звезди. А театърът е мъчна работа. Три часа и половина на сцената изисква енергия, която се култивира по време на репетиционния период. За съжаление сега младите не са разбрали, че в театъра стават артисти, защото няма от кого да се учат. Не останаха възрастни режисьори и артисти.
– От какъв човек може да стане добър артист?
– Знам ли. Два живота не стигат, за да разбере човек как точно става тази работа. Преди всичко трябва да обича много работата си. Друг е въпросът, че нашата работа е колективна и трябва характерът ти да може да издържи. И то така, че да се справи с лошите характери на другите, които не стават за колективна работа. Освен това трябва да можеш да издържиш на цялото напрежение и на постоянните реформи в нашето изкуство. Всеки, който дойде, започва да работи в нова посока. Така моят живот мина в преходни периоди – от капитализъм към социализъм, после пък от социализъм към капитализъм, а сега не знам вече накъде вървим, защото няма посока нито в политиката, нито в реформите. Самите водачи не знаят накъде да поемат. Крадем по нещичко от тук-оттам и го приспособяваме.
– Има ли моменти, в които съжалявате, че сте станал актьор?
– Някой беше казал, че работата на човека трябва да бъде по-добра от него. Трудът на актьора е вид наркотик. Тя е магия, която се пръква от работа с големи автори, големи режисьори, с жадния за промяна зрител. Ако, не дай си Боже, се случи дълго време тази среща да не съществува, актьорът започва да ненавижда и себе си, и професията си. Това не е най-страшното. В последните години по-страшно е да съжаляваш, че си българин, и професията остава някъде назад. Намесват се други социални, екстремни, фатални проблеми, които обезсмислят човешкото творчество.
– Коя реплика на ваш герой си повтаряте често в трудни моменти?
– Много са. Например на Бай Ганьо – “На маймуни ни направихте”, то стана и нарицателно по вестниците. В последно време си повтарям една реплика на Тенеси Уилямс: “Млад, но беден – да. Стар, но богат – да. Но стар и беден…” Има и други: “Научи ли се един народ да вика на царя си “не ща” и “ща”, нито царят е цар, нито народът е народ.” Това е една фраза на Кирил Христов от “Боян магесникът”. Вече се износиха и репликите, пък и думите. Забелязвам, че и аз се повтарям.
– След толкова много роли на силни мъже и характери какво ви умилява като човек?
– Това е моят малък внук, който е на две годинки и половина. Той ме побърква. В един човешки живот децата остават най-голямата мистерия и магия.
Ще цитирам Зорба от Никос Казандзакис, който е учебник за живота. Когато го питат какво е Бог за теб, той казва “Различно. За един Бог днес е изпотената чаша вода, за друг е жената, която върви до него, а за трети – детето, което играе на двора и той стои на пейката и го гледа”. Ето такива неща си мисли човек като остарее.
– А кога ви се иска да запеете?
– Все по-рядко. То за пеенето трябва да ти дойде отвътре. Навремето баща ми пееше, когато му е мъчно, а плачеше, защото, когато пее, му става хубаво. Аз съм емоционален човек и съм тракиец от Одринска Тракия, затова също лесно се разчувствам. Но вече и гласът върви към дискант, а навремето беше хубав бас. Дай Боже, на вас да ви се пее, но нещо не ви се пее. Виждам, че младите жени се оплакват, че няма мъже, за които да се женят. Младите мъже нямат работа, хранят ги майките и бащите им с пенсиите си, не искат да се разделят от полата на мама.
Златина ДИМИТРОВА