Руслан Мъйнов е един от най-търсените и успешни актьори комици в България. Роден е в украинския град Измаил и още от ранна детска възраст проявява своите дарби. Завършил е актьорско майсторство в класа на проф. Надежда Сейкова, а още като студент участва в постановките на Младежкия театър “Хладнокръвно в Уестсайд” и “Грешки от любов родени” по Лопе де Вега. Малко по-късно става част от екипите на “Господари на ефира”, “Шоуто на Слави” и “Хъшове”. От 2007 г. се изявява в “Комиците” заедно с Христо Гърбов, Любо Нейков и Кръстьо Лафазанов. Играе и в един от най-гледаните телевизионни сериали “Столичани в повече”.
Любимецът на публиката забавлява великотърновци и гостите на града на празничния 22 март.
– Руслан, Велико Търново е много специален град за теб и дори му посвети песен. Защо?
– Заради професията, обикалям много из страната и се срещам с много хора. Велико Търново наистина е специален град за мен, но най-специални са хората. Те го усещат и си го знаят, затова тук от години имам много изградени приятелства. В този град има много топлина. Той е едно от светилищата на родината ни в исторически, в нравствен, в религиозен, в книжовен и всеки останал план. Затова този град заслужава за него да бъдат написани много песни. И не само, той заслужава за него да се твори – да се пише, да се рисува, да се играе. Така че аз се опитах да се включа в многообразната палитра от творби, създадени за този прекрасен град. Надявам се този мой опит да е успешен, а времето ще покаже дали наистина е така.
– Започна с песни като “Тъпа овца” и “Що така бе, Миме”, а сега изпълняваш оперна и оперетна класика, канцонети, руски песни. Как стигна до тази жанрова трансформация?
– Заедно с “Тъпа овца” направих и доста сериозни песни като “Горчива луна”, “Още миг мой”, “Мила моя, мили мой”. Това бяха парчета, създадени с много чувство за хумор и с желание ние, а и хората да се забавляват с тях. Радвам се на този хубав период в живота ми, защото донесе на мен и на публиката много положителни емоции. Но този жанр в творчеството не може да бъде твое кредо, да бъде развиван и задълбочаван. Това може да бъде някаква част от живота, както аз го направих за няколко години, и то успоредно с основната ми дейност – театъра, телевизията. Това е един такъв хубав шарж, който бързо се забравя и си отива. Тези песни няма да се помнят от поколенията, въпреки че някои хора все още ги искат, за да им се порадват, и аз склонявам да ги изпълнявам заради хубавите спомени, които съм имал с тях.
А иначе всеки човек би трябвало да има желанието да се развива, аз самият имам вътрешна необходимост за това. Така направих над 30 концерта с оперни арии и канцонети, като за тях съм ходил на уроци при Мишо Ангелов – един от най-големите ни диригенти от старото поколение, много стойностен човек, голям ерудит и творец. Ходил съм и на корепетитор, като за всеки концерт се подготвях като за първи път. Положил съм огромни усилия това, което правя на тези концерти наистина да има ниво. Не може да си позволиш да паднеш по определено ниво, при положение че зад теб стоят 40 музиканти, които свирят от 6-годишни. Недопустимо е да излезеш на сцената и да си правиш каквото ти хрумне. Това е отговорност. Затова положих огромни усилия и мога да кажа, че е сериозна крачка в моето творческо израстване.
– Защо направи албум с любими руски песни. Как да си обясним това възраждане на интереса на българите към руската музика през последните години?
– Роден съм в бившия Съветски съюз, а тези песни са ми близки, харесвам ги и ги обичам. Освен това в съвременната музика се усеща голяма липса на мелодична музика, на песни, които от 1-2 слушания да запееш. Липсват хубави стойностни текстове, в които да има и рима, и съдържание, да носят усещане за естетика, каквато аз разбирам и харесвам.
А иначе между нашите два народа няма хладни отношения. Ако има такива, то те са между политиците. В това трябва да се прави много ясно разграничение. Да намразиш някакво творчество, независимо какво е то, на базата на някакви икономически или политически моментни приоритети, е много глупаво. Това означава да намразим Вагнер, защото е германец, също като Хитлер, който пък е убил много хора. Или пък да намразим цялото оперно изкуство, защото Мусолини е бил фашист. Хората много искат да слушат тези песни, заради изключителната музика и красивите текстове, които радват душата и сърцето.
– Има ли разлика, когато излизаш на сцената като актьор и като певец?
– Не, няма разлика. Това всеки път е среща с публиката и с хората, които са дошли да ни видят и да ни чуят. Един хубав празник е това.
– По-добър певец или по-добър актьор си?
– Ако бях по-добър в определена област, щях да упражнявам някоя от двете. За щастие сега съм в такъв период от творческия си живот, че мога да избирам да правя това, които ми доставя удоволствие, а не просто да работя нещо. Наясно съм, че нещата се обръщат, променят се, някой ден вероятно няма да е така, затова трябва да се радваме на тези хубави моменти. Аз избирам да правя това, което ми харесва, а след като правя и едното, и другото, значи, се справям добре. А иначе двата жанра са много различни. Една песен бързо може да стане хит, докато в театралното представление до последно не знаеш дали си успял. Това е най-сладкото предизвикателство.
– А не ти ли тежи, че публиката винаги очаква от теб нещо комично?
– В живота си съм много далеч от това, но в никакъв случай не мога да се определя и като тъжен клоун – той ходи и весели хората, а после бие глава в масата и плаче. Достатъчни са ми положителните емоции на сцената, за да имам необходимостта и в живота да генерирам хумор и да забавлявам хората.
– Усмивката винаги е на лицето ти. Какво е тя за теб – поза, щит или оръжие?
– Усмивката по принцип може да бъде и трите. Аз се усмихвам, когато ми е приятно, когато са ми симпатични хората около мен. Иначе, когато са ми неприятни и когато не се чувствам уютно, не се усмихвам. Човек насила не може да се усмихва. Защото вече става не усмивка, а нещо друго.
– На какво се смее най-много българинът днес?
– Според мен няма разлика между това, на което се смее българинът, англичанинът или виетнамецът. Хуморът си е хумор и за него има класически примери. Защо един Чарли Чаплин е смешен в целия свят? Защото има принципи, на които хората базово се смеят, както и някои неща, които предизвикват у хората тъга. Не можем да ги разграничаваме, а и поколенията не можем да различаваме. Средствата и начинът за поднасяне на хумора се променят с времето, но иначе всичко си е все същото.
– А ти самият на какво се смееш?
– На това, което се смеят и другите хора. Ако с нашите представления, сериала и предаването “Комиците” сме успели да разсмеем хората, значи нашето чувство за хумор съвпада с тяхното и ние се забавляваме на същите работи.
– А какво те натъжава?
– Най-много ме натъжава неискреността, а тя става все повече и повече на всички нива. Ако вземем например фейсбук. Там много хора, кръстени като “Самолет”, “Пръчка” или “Кукумявка”, пишат неща, които, ако ги срещнеш на живо и ги попиташ, няма да ти ги кажат. С неискреност се сблъскваме и в политическия живот. Стига се до там, че виждаме колко грозно постъпват много политици, как откровено ни лъжат и се опитват да ни манипулират по най-груб начин, но нищо не правим. Чувствам се истински обиден от това. Може много хора да не го виждат, но аз го виждам. От там това се прехвърля и във взаимоотношенията между хората. Те решават, че да си неискрен, да си лицемер е норма, че това е основното и общоприето поведение и така трябва да бъде, а не бива. Неискреността ми причинява много болка.
И другото, което ме натъжава, е, че хората станаха много груби и неспособни да приемат другите такива, каквито са. Нетърпеливи станаха, не могат да се вслушат в проблема на другия, за да разберат защо постъпва той по този или онзи начин. А реакцията веднага е агресия срещу агресия. Това е голям проблем. Всеки от нас има проблеми и иска да бъде разбран, но първо ние се затваряме за другите, а после другите не желаят да разберат ние какви сме. Затова голям принос имат социалните мрежи, в които маската е много голяма – той в живота може да плаче и да се тръшка, да е на антидепресанти и да си е сложил въжето на врата, а там слага усмихнати емотикони, красота, как бил на почивка еди-къде си, но ти не знаеш вътре в него какво се случва. В истинското социално общуване това няма как се случи, защото там има очи, които виждаш срещу теб, а те са огледалото на душата. Благодарение на тях ти виждаш какво се случва с този човек и може да му помогнеш. Затова ние, хората, сме социални животни. Затова в едно стадо от антилопи всички се познават, те се усещат една друга и ако има опасност, се пазят помежду си или ако има нещо радостно – заедно се радват. Защото няма интернет.
– Ти си едно от най-известните лица на България. Как те промени популярността?
– Тази популярност не мога да кажа, че ме е променила. Да, може би ме е направила по-внимателен отпреди като отношение към хората и като възприемане на отношението на хората към мен. Опитвам се да бъда по-внимателен и по-наблюдателен. Много неща осъзнавам и проумявам. Приемам това като изпитание, и то всекидневно.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
