Академик Иван Радев: “Съвременната ни литература е под равнището, което заслужава българинът”

Публикувано на чт, 14 Мар. 2013
722 четения

70-годишнината на бележития търновски литературавед акад. Иван Радев ще бъде отбелязана тази вечер от 17 часа в Народна библиотека “П. Р. Славейков”. По време на тържеството ще бъде представена последната му книга “Българският писател и войните – 1912-1918”, както и последната библиография на твореца.
Академик Радев е дългогодишен преподавател във Великотърновския университет. Автор е на 40 книги, като изследователските му интереси са насочени към явления на българската литература, история и култура от XVIII до ХХ век. Сред най-известните му трудове са “Енциклопедия на българската възрожденска литература”, “Българската литература на XIX век. От анонимност към авторство”, “Другото лице на възрожденската литература”, “Таксидиотство и таксидиоти по българските земи”, “Любовните истории и авантюризмът на българина”, “Библията и българската литература” и др. По повод 250 г. от завършването на “История славянобългарска” академикът издаде в специална юбилейна поредица “Паисиада. 1762-2012” с книгите “Отец Паисий Хилендарски и Търновският край”, “Летопис славяноболгар. Кесариевият препис на “История славянобългарска”, “Паисий Хилендарски. Контекст и отгласи от личността и делото му”.

– Акад. Радев, харесва ли ви съвременната българска литература?
– Допреди две десетилетия следях съвременната българска литература и дори имам 4-5 сборника, посветени на Васил Попов, Емилиян Станев, Йордан Вълчев. В последните години обаче се старая да не обръщам внимание на това какво излиза, не съм написал нито една рецензия за съвременен автор. Опитвах се на 1-2 пъти, но установих, че сега нещата са променени, просто критическият език е друг. Затова за мен е много рисковано да съдя за съвременната литература. Но се боя, че е под равнището на това, което заслужава българинът. Тя не може да улови сложните процеси, които бушуват в наши дни.
Освен това българският писател излезе много разглезен след тази политическа промяна. Две поколения белетристи и поети се оказаха като голи охлюви и не могат да намерят смисъл да се адаптират към новото време, да променят езика си. А това е много важно, защото езикът и думите са в основата на всичко. В този смисъл съвременната литература е в упадък, макар да вървят различни конкурси. Но това не е мярката, защото в лицето на Далчев, Дебелянов и Йовков летвата е високо вдигната. Доскоро ние търсехме помощта на литературата и на миналото, а сега те са застрашени и имат нужда от нас.
– Казват, че една литература е в застой при липсата на адекватна литературна критика. Какво е нейното ниво у нас?
– Литературната критика пък съвсем я няма. Това, което срещам като отзиви, преценки и обобщения, е предимно на базата на приятелски кръгове. Имаме ерудитска критика, зад която стоят великолепно подготвени хора, но литературна критика с оглед на нейната социална и педагогическа функция, която да удовлетворява обществото и да вдъхва доверие, да привлича и да се облягат на нея, напълно липсва.
– Какво е мястото на Велико Търново в литературния живот на страната?
– Търново дава живот и атмосфера за реализацията на много автори още от Възраждането, като тръгнем от Петко Славейков, Стамболов, Пандели Кисимов и продължим в по-ново време. Със своите исторически романи и многобройни изследвания българските писатели от XX век може да се каже, че са му се издължили. Но пък градът, в лицето на неговата управа, не се отнася подобаващо към своите творци и продължава да им е длъжник. Има десетки автори, които са посветили живота си на Търново, а никой не е чувал за тях. Един от тях е Стоян Бойчев, който е великолепен белетрист. Този 85-годишен автор е написал прекрасни новели, разкази и романи, свързани с Търновския край. Той е родом от Войнежа, но никой не го знае. Има и други великолепни автори, които обаче остават непознати за по-младите търновци. В това отношение редица по-малки селища имат цели програми и конкурси, посветени на литературата. Една Златарица например вече 20 г. поддържа конкурс за литературна критика на името на Мешеков и Иван Радославов. Докато във Велико Търново една такава идея години наред не може да се реализира.
– Как да си обясним ниския имидж на хуманитаристиката в България през последните години?
– Имиджът на хуманитаристиката наистина много падна. Може би затова млади хора, които заявяват готовност да тръгнат по пътя на литературата, все по-трудно се открояват. Няма желаещи да правят и доктурантури. Ако на нашите конкурси се явят по 1-2 души, е добре. Цялостният ход на живота, на равнището на държавата неминуемо се въплъщават в хуманитаристиката. В Българската академия на науките например вече повече от 10 г. аз съм единственият академик – литератор. Дори за известно време бях и единственият филолог, а сега от няколко години има и един езиковед. Абсурдно е, защото точно историци и филолози са създавали БАН. Тъжно е, че няма млади хора, но те явно не виждат перспектива за развитие. Освен това през последните десетилетия се направи много за дискредитирането на българската култура, история и литература.
– Защо?
– Защото ние сме такива и го позволяваме. Това е последица от глобализма и намесата на чужди сценарии за бъдещето на страната – да не се развива националното, а връзките с чужбина. Вече се подлагат на съмнение всички ценности. Основните полемики в последно време са свързани с новата ни история. Отрекоха Батак, обявиха, че Паисий не е направил Възраждането, а кърджалийското движение било от българи. Всичко това по своему демотивира и разклаща ценностната система на младите хора.
– По какъв начин Велико Търново повлия на вашия творчески път?
– Като човек, роден в разградското село Гороцвет, аз още от малък държах на литературата. В това малко село се бях прославил като човек, който е изчел всички книги в читалищната и училищната библиотека. После, в гимназията в Разград бях любимец на учителката си по литература. Участвах в редколегията на училищния вестник. След това бях приет българска филология във ВТУ и СУ, но тъй като по това време бях в казармата, баща ми ме записал в Търново, защото било по-малък град, пък е по-близо до моето родно място.
Аз винаги съм смятал, че човек може да се роди 2-3 пъти. Единия път е там, където са твоите родители, а другото раждане е там, където си открил себе си и своята професия. В този смисъл Велико Търново е мое второ родно място. Не съм правил равносметка колко от книгите ми са свързани с Търново и Търновският край. Може би са повече от десет.
– Вашите творчески интереси са много разнопосочни. Книгите ви са посветени на писатели от близкото и далечното минало, на исторически личности. Какво ви провокира да научите повече за дадена личност?
– Поначало исках по-задълбочено да се занимавам със съвременната българска литература, защото тя ми беше по-интересна. Но проф. Георги Димов, при когото карах аспирантура, беше академичен човек и държеше на строгото профилиране. Затова ми се налагаше да крия от него, когато се занимавам със съвременна литература. Освен това аз съм завършил история като втора специалност. Затова част от книгите ми са свързани с история на културата, отколкото с чистата литература. Като цяло ме вълнува литературата на XVIII, XIX и XX век с натрупванията в областта на българската култура и фамилните проекции във времето, а това никак не е малко. Така мога да поддържам определен темп в научните ми занимания, тъй като проучванията за даден автор омръзват, изчерпват се думите, банализират се, а така по-лесно се превключва. И сега например по бюрото ми са събрани материали, свързани с Димчо Дебелянов, “История славянобългарска” и други интересни теми. Като усетя, че не върви по едната тема, превключвам на другата. Или пък излизам и тръгвам по пътищата.
– На какво са посветени последните ви научни търсения?
– Излезли са над 20 книги, посветени на личността и делото на Димчо Дебелянов. От няколко години всяко лято по 1-2 пъти ходя в Копривщица, а Дебелянов някак навлезе в мен. Започнах да работя над него, като в началото мислех да направя нещо по-скромно и конкретно. Но ето че книгата набъбва, стига 200 страници, а аз още не съм овладял нейната проблематика. Живот и здраве и тя ще стане част от библиографията, посветена на Димчо Дебелянов. Подготвям книга и за хаджи Викентий Зографски. Той е родом от Сергювец, свързан е с Беляковец, и е основният дарител на училищата във Велико Търново през XIX век. Той е изключително интересна личност, съвременник на Паисий Хилендарски.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ

loading...
Пътни строежи - Велико Търново