Богата колекция от ръчно тъкани черги, колани, възглавници, кърпи и пана пази майсторката
Богата колекция от черги, колани, възглавници, кърпи и пана притежава Симеонка Стойчева от Велико Търново. Всички произведения на народното творчество са изтъкани от сръчните ръце на самоуката майсторка. Чрез феерията от тъкани и багри, сътворена през годините, 90-годишната търновка е съхранила традициите на българката от всички краища на страната. С времето тя е успяла да създаде свой собствен художествен стил. С блясъка на коприната и топлината на вълната в своите творения се опитва да пресъздаде тучните ливади, красивите изгреви и залези и бунтовния Балкан с чудните легенди от славни времена.
“Досега не съм продала нищо от моите тъкани, защото всяка е моя рожба и няма цена. Всичко съм изработила сама в откраднато свободното време и през почивките”, с усмивка споделя майсторката, докато ни показва малка част от своите кърпи и колани. Гледаш, възхищаваш им се, мечтаеш и накрая отнасяш нещо със себе си толкова красиво, че не можеш с думи да го назовеш. Малцина знаят, че Симеонка Стойчева е от основателите на задругата на майсторите на народните художествени занаяти. За своята сръчност и усет към красивото е била наградена с ордените “Св. св. Кирил и Методий”, втора степен и “1300 години България”. Заедно с купищата грамоти и дипломи като реликва в семейството се пази и нейният личен подарък от Людмила Живкова. След една от изложбите дъщерята на тогавашния първи в държавата връчила на търновката резбовано дървено колие. Произведенията на приложното изкуство, излезли изпод нейните ръце, са били представяни на международни изложби в цял свят. Автор е на книгата “Ръцете раждат красота”, в която е описала стъпка по стъпка как се тъкат шарени колани.
“Моя съкровена мечта още от дете беше да имам свой стан, но тъй като дълги години не се сбъдна, се задоволявах с бродиране на възглавници, като сполучливо имитирах тъкане. През 60-те години благодарение на моя по-възрастна приятелка – Радка Вачева от с. Орешак, започнаха първите ми уроци в тъкането. Тя ми даде своя стан, показа ми всички тънкости, а аз бях добра ученичка и се стараех много. Така, когато през 1969 г. в София беше създадена задругата на майсторите, аз се включих в първата изложба и станах една от първите членове на задругата”, връща се назад в годините г-жа Стойчева. Сега няма претенции, че е изучила всички техники в областта на тъкачеството, но е доволна, защото е сбъднала детската си мечта.
Образците за своите произведения тя е събирала от музеите и по селата в цялата страна, а нейна страст с течение на времето са се превърнали тъканите колани. “По време на моите обиколки виждах прекрасни колани, изтъкани някога от стари жени – майсторки, които за жалост или бяха забравили техниката, или вече не бяха между живите. Тези прекрасни образци стояха на дъното на стари ракли, вече забравени. Така този стар занаят коланджийството си заминаваше. А по украсата на коланите и костюма се е познавало коя мома от кой край е, било нещо като паспорт по онова време. Видинските например са характерни със своите преливащи красиви ромбове. Плевенските, търновските и еленските се отличават със своите сложни орнаменти, в които като че ли е кодирана информация за нравите и живота на нашите баби и прабаби. В търновския край например е било прието девойката да изтъче колан с имената на своите дружки, за да го носи в мъка и в радост, когато отиде в мъжовия дом”, разказва майсторката. А после поетично добавя “Ние трябва да обичаме коланите, защото те са като народната песен – ту тъжни, ту весели. Евтините фабрични материали вече са се наложили, а ние за жалост вече ги приемаме като мода и пренебрегваме неизчерпаемото богатство на българското народно творчество”, не крие огорчението си възрастната жена.
С дни и месеци Симеонка разучавала тайните на всяка шарка, за да може да създаде точно копие на шарките в автентичните колани. Нейните колежки от задругата на майсторите също проявили интерес към старинния занаят и дори я поканили в София да им покаже техниката. “На въпроса им колко колани могат да се изтъкат за един ден, аз откровено им казах, че за някой модел може да отиде и седмица. Те се изплашиха и се отказаха. Жалко, не очаквах, че толкова много се е променил светът, защото не всичко е пари”, признава търновката.
Симеонка Стойчева е предала своите умения и усет към красивото на десетки търновци. През 1973 г. тя създава кръжок по битова тъкан в града. “В началото нямахме помещение, нито пък станове, затова предоставих една от стаите на моя дом, ремонтирахме моите станове и започнахме. Кръжочничките бяха с различна възраст и професия, обединени от любов към произведенията на старите майсторки тъкачки. Поради липсата на подходящи материали, започнахме със сламки, тревички, втъкавахме цветя и за наша радост се получиха красиви комплекти за студено сервиране. С тях участвахме в изложба, предметите бяха оценени по достойнство, а кръжокът ни награден с дипломи. По-късно ръководството на читалище “Искра” ни предостави голяма стая, в която разположихме шест тъкачни стана”, разказва майсторката.
Паралелно с това Симеонка Стойчева започва работа с деца в Пионерския дом и училище “Вела Пискова”, сега ОУ “Св. Патриарх Евтимий” с единствената цел – да запознае младите с богатството на народното творчество. Нейните кръжоци са участвали в куп изложби, от които са спечелили и награди. И сега родолюбивата търновка продължава да търси следовници и вярва, че ще намери, защото традицията трябва да бъде продължена
Търновката е внучка на участник в Хаджиставревата буна от 1862 година
Симеонка Стойчева е от стар търновски род, а нейният прадядо е участник в Хаджиставревата буна. Разказите за трагичното минало на нейното семейство продължават да я вълнуват, а всеки спомен 90-годишната жена преживява със сълзи на очи.
“Дядо ми Ангел е изчезвал ненадейно от дома, като понякога го нямало с дни и седмици. Къде е отивал, на никого не давал обяснение. Само отсичал, че това е негова мъжка работа, и толкова. Случайно във в. “Янтра ДНЕС” прочетох за Хаджиставревата буна, а по съвпаденията около изчезването на моя дядо разбрах, че също е участвал в тези събития”, споделя г-жа Стойчева. На 14 май 1862 г. чета, съставена от 70 души, напуска през нощта манастира “Св. Петър и Павел” около Търново под командването на хаджи Койно. Според предварителния план въстаниците е трябвало да се отправят към Габровския балкан, а към тях да се присъединят и други чети. Турците обаче са били предизвестени и още в началото на Балкана ги ограждат. При започналата престрелка четниците са изненадани. Една част от тях са убити, а други заловени и изпратени на заточение в Диарбекир.
“Каква е била съдбата на нашия дядо, не ни е известна, но че той е бил в тази чета, се е говорило дълго. Озлобени и ожесточени, турците започват щателни обиски по домовете на четниците. Такъв е бил направен в къщата на дядо ми. Като не намерили нищо съмнително, заптиетата заповядали на жена му да им сложи нещо за ядене, а през това време да им почисти пушките. От притеснение или от незнание една от пушките гръмнала и я убила. Така четирите им деца остават пълни сираци. Владиката и по-заможни търновци се заели с благородната задача да им помогнат”, разказва наследничката на славния род.
Големият син Димитър бил изпратен в Русия да учи музика, а след завръщането му в България, турците го назначават за капел майстор на военната музика в Русе. По-късно обаче е убит като русофил. Вторият син бил изпратен при заможен касапин, а след години си направил магазин и заживял в къщата на своя баща. Иванка – най-малкото дете в нещастното семейство, била прибрана в дома на д-р Васил Берон, който по това време бил учител в Търново. Гледал я като свое дете до Освобождението на България.
Къщата на родоначалника на рода – поборникът Ангел, се намира в началото на улица “Поборническа”. “Това е и моят роден дом. Аз го обичам, въпреки че там сега живеят други хора. Питам се и съм готова да вярвам, че на тази улица е имало и други семейства на горди българи поборници”, с гордост признава Симеонка Стойчева. Част от нейната семейна съкровищница е настолен кръст от 1878 г. С него поп Елефтер е посрещнал генерал Гурко при влизането му в Търново на 7 юли, а славният руски пълководец слязъл от коня и целунал с благоговение кръста.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
