Славно време за Търново били първите десетилетия на отминалия век. Иностранци се появили в града и околните селища, нашенци донесли от странство футболни топки, поникнали филизите и на баскетбола, все по-популярно ставало колоезденето. В Мъжката и в Девическата гимназия учели младежите по-знаещи и по-вещи учители от доста от многобройните техни колеги в десетки днешни университети из България… През април 1924-та се родил и “Етър”.

… Малко преди това завършила Първата световна война. Неповторимо описва живота в града от онова време Емилиян Станев в “Крадецът на праскови”, а и Въло Радев ни върна зримо в онези времена с едноименния филм. Във филмовия разказ – не може да не помните – има и сенегалци, и французи, и сърби…И те понякога играели и на шахмат, за да “убиват времето”. Но играели и футбол. За срещи на чужденците с отбори-предходници на “Етър” реди редове в морето си от безценни спомени Никола Илиев. Мерели сили с дошлите в града и МСК, и “Слава”, и “Виктория”… И търновските футболисти попивали все повече от майсторлъка на по-обиграните.

Особена благодат било пристигането в края на лятото на 1921-ва на белогвардейския тим “Галиполи”, кръстен така на град в Турция. В отбора имало седем състезатели от имперския руски национален състав. След като руснаците показали уменията си, в един от двата мача – с разгромен резултат, продължили към Русе, сетне – към Чехословакия, оттам – Виена, Париж… Някои от тях преминали и в наши отбори, твърдят спортни историци. В софийски, във варненски. Ала в Търново останал десният инсайд (полузащитник) Димитри Лати. Като треньор. Той – по думите на хрониста бай Колю – “владеел отлично всички видове спорт”. За жалост тъй и не знаем каква е сетнешната му футболна активност в старата столица.

…Парите все били недостатъчни, ала и ентусиазмът и добронамереността на търновци към добрите новости бил голям. На пивоваря Никола Хаджиславчев винаги можело да се разчита. И за парични дарения (не му отстъпвала в тия жестове и имотната, но и изключително напредничава в мисленето си г-жа Бурмова), и в натура – изразяваща се в буренца с бира. Вече бил на немалко години, но винаги откликвал. Радвам се, че можете да го видите – едно е да се пише за някого, друго е да погледнем лика му. Очи в очи. Те казват много.
На баловете пък, които етърци организирали за средства за спорт, се стичал много народ. През 1926 година на бал-маске в читалище “Надежда” пристигнали и много чехи от Захарната фабрика в Горна Оряховица. От Захарните заводи. Малцина знаят нещо повече за чехското присъствие в Търново. А то е забележително. През 1892-ра Антон Новак създава местната Градска градина. А художникът Ото Хорейши преподава в Мъжката гимназия “рисуване”, прави и фантастичната завеса на читалище “Надежда”, в чийто салон дава представленията си – чак до построяването в началото на 70-те на днешната сграда – търновския театър. Хорейши и се пенсионира в Захарните заводи.

Няколко думи за тях. Това, разказва Елена Мачковска в книгата си “Моята истина”, е българска компания. Основана на 18 август 1912. Две години по-рано пак чех – Рудолф Пицка, и неговият екип решават, че тъкмо Горна Оряховица е най-подходяща за предприятието. Поради близостта с железопътната мрежа.

А наградата на победителката в бал-маскето в читалището – сребърна статуетка, връчил Ганчо Пеев: председател на журито за определяне на най-достойния участник. Тъкмо с нея зарадвал девойка от споменатите вече заводи. Дряновецът Пеев бил учител, съсобственик на книжарничката “Христо Ботев”, която се помещавала в къщата на Венета Ботева. Нейде тогава се оттеглил от книжарството, тъй като го назначили за директор на Окръжната сметна палата в Търново. Човек с много духовни интереси, обичащ музиката, активен деец на Българския червен кръст, читалищен будител. Чаровник!

Почти десетилетие по-късно – през 1934-та, става и кмет на Търново. По негово време открили Паметника на “Баждарлък”, Паметника “Майка България”, Военния клуб, безкомпромисен бил по отношение на чистотата на града. Работлив, инициативен. Синеок. С черен мустак и бяла коса. Чешит: до края на кметуването си пристигал в общината с файтон, въпреки че живеел наблизо. Но нямал телефон у дома си. И цял живот пишел на ръка. Обичали го и го тачели всички.
Показвам ви и две негови снимки…

Колко хубаво е, че и българите, а и чужденци дружно били сред добрите орисници на “Етър”. Тъй те го обрекли на дълголетие и успех.
Да ги поменем с добро и да им изречем непресторена благодарност.

Иван ТОДОРОВ