Още в началото слагам настрана шампионската титла на “Етър” и признанието за негови състезатели, играли на Световното футболно първенство през 1994-та. Пак там: настрана – и званията “майстор на спорта” и “заслужил майстор на спорта” и почетното търновско гражданство, дадено на етърци за прославата на града…
Редовете, които ви чакат, са за Никола Илиев Христов – № 1 в състава, създаден официално през пролетта на 1924 г. Вратарят. Основателят.
Той сам описва – като възрожденски монах хронист – живота си в няколко ръкописа. Които трябва да се четат като стари антики – ама много внимателно. За споделеното в тях са писали неколцина поклонници на спорта в Търново – Любен Кантарджиев, Анатоли Петров, Ангел Ганцаров…
Ала какво все пак остава неизвестно, непопуляризирано и досега? Да вървим стъпка по стъпка.
Никола Илиев Христов е роден в Ловеч през 1900-та. Но живее там само шест месеца. Това се знае. Ала не е огласявано, че баща му се казва Илия Абаджиев. Бил пощенец, телеграфист и се трудил и в Ловеч, и в Търново, бил началник на Телеграфо-пощенската станция в Горна Оряховица… Повлиян вероятно от професията му, малкият Колю обиква пощенските марки. И почва да ги колекционира още когато е само на шест години!
Знае се, че адресът на семейната къща е ул. “Зеленка” № 12. Публикувана е няколко пъти и снимка на сградата. Но има доста неизвестни подробности – първият дом на фамилията е под Новата поща – почти на мястото на кино “Полтава”. И чак подир земетресението от юни 1913 г. се преместват на улица “Зеленка”… Защо тъй? Тази къща – при “Полтава”, била на съпругата на Илия Христов Абаджиев – търновката Цветана. Земетръсът срива дома и купуват от д-р Тодор Джаков парцел на “Зеленка”. Две години продължил строежът и през 1915-а новата къща била завършена. (Нямам навик да се правя на всезнайко – всичко това ми бе разказано преди 7-8 години от внука на бай Колю Руен Хаджиниколов, искрен приятел и неизчерпаем извор на истории, бел. моя, Ив. Т.).
Още от младежките си години Никола Илиев пък е най-добър приятел с Боби Газурков и братята Друмеви. А по-късно е сред не многото, които се имат и се разбират с доста фриволната в словесния си изказ прочута търновска аптекарка и чешитка Мара Михалска.
За увлечението му и по колоезденето е припомняно, но голямата му страст са футболът и филателията.
След създаването на “Етър” Никола Илиев става “завеждащ спорта” в него. В бюджета на отбора умно и прозорливо заделяли и пари за спортна литература. А човекът, който имал грижата да следи за появата на подходящите издания, бил тъкмо бъдещият бай Колю.
Не му тежали пътуванията до София, метвал се на влака, а в столицата най-често посещавал книжарница на ул. “Лавеле”. Оттам осигурявал необходимото. За купуваното от този дом на книгите ще стане дума още веднъж – малко по-нататък…
А как средният на ръст Никола Илиев осигурявал прехраната на челядта си, как изкарвал хляба си? Бил чиновник в Постоянната комисия. По-късно става архивар в Пощата, където и се пенсионира през 1960-а.
… Радостен съм, че съм гостувал в дома му. Спретнат, любезен, приказлив, “ларж” домакин. Скъп дар от него ми е репродукция на снимка на една от някогашните стари пощи на Търново – там, където сетне се настанява и местният родилен дом, наричан разговорно Гинекологията.
Показа ми и списъчета с имена на стари местни чешми, с търновски прякори. А неговият прякор бил Колю Билярдото – много обичал да играе билярд. Потвърди го пак внукът му Руен Хаджиниколов. През 20-те в Търново много се играело и на моникс…
Пишеше като бързопръст професионалист на машина. И спомените, а и личната си кореспонденция. Пак на машина надписваше и пликовете – подател, получател…
От млад държал на облеклото. Винаги “като изваден от кутия”, мераклия. Нерядко със сако, с кърпичка в левия джоб на гърдите, с жилетка под сакото, с бяла риза с изискана и скъпа вратовръзка. На ревера – левия: значка. Господ му подарил гъста коса до края му, а се решел на “път наляво”.
А за да добиете макар и частична представа за стила на спомените му, за езиковия му изказ – ето редове за създаването на дамския баскетболен отбор в Търново:
“…В клуба членуваха и много девойки, които не спортуваха. Използвахме ги в разни комисии. Наложи се да въведа и за тях някакъв спорт. Бидейки в София, видях на витрината на книжарница на улица “Лавеле” правилници за разни видове спорт. Купих ги всичките и още във влака ги прочетох. Като най-подходяща игра за девойките сметнах, че е баскетболът.
… Взех седем дни отпуск и реших сам да направя игрище. За най-подходяща избрах западната част на Градската градина. Там боклукчиите изхвърляха с колите си боклука. Работех сам. Копах, изравних терена, посипах го с пясък, докаран с мои средства. Поставих и няколко пейки, които взех от градината. (…) Трябваше да се купят диреци и да се направят обръчи и мрежи. (…) Боядисах баскетите и нарисувах значката на клуба. На девойките направихме небесносини фланелки, а те трябваше сами да си осигурят бели плисирани поли, бели чорапи и бели пантофи. Тренировките започнаха под мое ръководство – всеки ден след обед. (По правилата на книжка под редакцията на Г. Д. Исайев за “Дамски Баскетъ Болъ”, сезон 1923/24, издание на списание “Спортен преглед”, бел. моя, Ив. Т.).
Продължихме до есента. Тогава общината ни изненада с предупреждението, че тъкмо където бе игрището, щели да строят парници за цветя. (…) Извадихме баскетите и ги поставихме на Марино поле – в парцела на архитект Габраков. На това място обаче девойките се срамуваха да играят и престанаха да тренират.
И един ден баскетите пак изчезнаха. Намерихме ги забити в “Юнашкото игрище”. Сметнали, че са изоставени и ги взели без разрешение. От там – в задния двор на Девическата гимназия…”
Така пише кръстникът на “Етър”. Бай Колю Илиев – № 1 в първия тим на “Етър”. Деснофланговият, подир когото през годините се нареждат стотици, увлечени от футбола. В дълга, дълга редица, чийто край никой не може да види. Защото той остава все и все отвъд хоризонта…
Иван ТОДОРОВ
сн. личен архив на Руен Хаджиниколов
