Здрава Каменова е българска актриса и драматург. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност “Актьорско майсторство за куклен театър”. През 2004 г. печели наградата “Икар” за ролята си в “Карлсон и дребосъчето”. През 2019 г. е номинирана за същото отличие в категория “най-добра актриса” за ролята ѝ в “Дом за овце и сънища”. Каменова озвучава реклами, филми и сериали от края на 90-те години. Започва да се занимава с драматургия около 2001 г. През 2006 г. нейната пиеса “Отклонения” е сред лауреатите на конкурса “Нова българска драма” в Шумен. Година по-късно печели първата награда в същия конкурс с друга пиеса – “Баща ми”. През 2012 г. “Праехидно”, която Каменова пише заедно с Гергана Димитрова, печели “Икар” за най-добър драматургичен текст. Двете получават и съвместна номинация за “Аскеер” в категория “Съвременна българска драматургия” за пиесата им “Добре дошли в България” през 2017 г.
През последните 5 години Каменова активно се завръща към актьорската си професия. Характерно за нея е, че на сцената винаги играе свои текстове.
Наскоро Здрава гостува във Велико Търново във връзка с инициативата “Фоайе на книгата с автограф” и представи своята творба “Чорапът, който промени света” в няколко училища.

 

– Здравей! Добре дошла във Велико Търново!
– Здравей! Винаги се радвам да гостувам в старата столица. Никога не съм крила, че Велико Търново ми е страшно любим град. Тук са едни от най-добрите ми приятели от пространството за култура и изкуство “ТаМ”, които ме канят да представям всичко, което правя. Когато имам премиера на някое ново стендъп шоу или представление в София, следващото е веднага във Велико Търново. Чувствам града много близък. Почти няма месец, през който да не съм тук и ми е много хубаво.
– Този път представяш детската си книжка “Чорапът, който промени света”.
– Това е една книга, която написах преди 5 години. Тогава децата ми бяха мънички. Вече не пиша детски книги, защото те пораснаха и аз се промених заедно с тяхното израстване, а и се отдадох на театъра.
– Защо не написа нещо за тийнейджъри?
– Много пъти съм си го мислила, но така и не посмях да посегна към читателите от тази сложна възрастова група от обществото, въпреки че моите представления например могат да се гледат и от тийнейджъри и те много често идват и се забавляват на тях.
– За какво се разказва в книгата “Чорапът, който промени света”?
– Тя разглежда трудната тема за расизма. Едно бяло чорапче, останало единично, изведнъж решава да стане чифт с едно черно чорапче, за да види дали това е възможно в света на гащите и чорапите. Историята е разказана с много смях, но и съвсем деликатно съм се опитала да подпъхна в съзнанието на малките читатели тази тема, защото, докато четях книжки на децата си, осъзнах, че тя почти не присъства в литературата, която четем и най-вече в българската. А смятам, че това е сериозен проблем в нашето общество. Така постепенно чорапчето си заживя собствен живот.
– Представяш книжката си по малко по-необичаен начин.
– Да, тъй като съм куклена актриса ми изработиха един чорап играчка и заедно с него представяме книжката пред децата. Винаги е много забавно, защото е нещо смесено между театрално представление и четене.
– Как те приемат малките читатели?
– Страхотно е. Те приемат всичко с такава обич и интерес, че чак се чудя защо често твърдим, че не обичат да четат. Може би трябва просто да намираме правилния и интересен за тях подход към книгите.
– С деца на каква възраст се срещаш предимно?
– Аз лично казвам, че книжката е за деца от 1 до 4 клас, но със сигурност е подходяща и за родители, защото те също много се забавляват, когато я четат. Просто според мен учениците от по-горните класове вече се вълнуват от по-други теми, по-трудно отделят време да четат неща извън учебния материал, готвят се за матури, но съм сигурна, че и на тях би им била интересна.
– Какъв е твоят път към децата, как успяваш да ги накараш да заобичат книгата, защото виждам, че те наистина я харесват?
– Със сигурност не насилствено. По-скоро им прочитам най-забавните моменти, сменяйки гласовете си, за да възприемат текста по-лесно. Тяхното съзнание е много натоварено от телевизията и от социалните медии и затова искам да направя представянето атрактивно. Винаги правим и упражнения за въображение, за да видят, че всеки сам също може да си измисля истории и да си фантазира на воля. Срещите ми с тях са важни най-вече за това, за да разберат, че писането и четенето са нещо забавно и ако това възбуди любопитството им, е много по-вероятно те да отворят книгата, отколкото да им обясняваме колко е важно, как развива мозъка и т.н.
– А кое вълнува по-възрастната ти публика? На какво залагаш при нея?
– Мисля, че печелившото в моите постановки е това, че аз пиша днес и сега и когато хората идват на театър, те виждат неща, които ги вълнуват и за тях са актуални. Винаги пречупвам злободневните теми през своето чувство за хумор. Най-много обичам, когато някой след представлението дойде и ми каже, че това, което е гледал, все едно е неговият живот и той го е преживял. Зрителите виждат нещо много лично и точно навреме. Дори когато е нещо драматично, аз винаги се опитвам много елегантно да го иронизирам. По този начин успяваме по-лесно да приемем и най-болезнените неща, и да продължим напред.
– Какво е най-новото нещо, което ще представиш пред своята аудитория?
– На 24 май отново ще гостувам в читалище “Надежда” във В. Търново с най-новата си постановка “Хитът на сезона”. Това е един моноспектакъл, в който сменям 8 костюма и разказвам моя живот. Разказвам историята на един автор, сблъскващ се с много смешни хора, които постоянно му пречат да пише това, което иска. В действието има много интересен и неочакван обрат. Представлението е смешно, но и оставящо в края си една тема за размисъл как често забравяме да покажем навреме на важните хора в живота ни колко много значат за нас. Става дума за тази горчивина от забързания живот, в който често дори не се замисляме какво причиняваме на най-близките си.
– Чувството за хумор спасява ли ни в такива трудни моменти?
– Да, в толкова трудни ситуации то е като спасително въже. Не случайно психолозите казват, че това е начинът да преработиш травмите и ако театърът прави това, той наистина е много нужен.
– На теб лично помага ли ти – преживяваме пандемия, война…
– Ако не правех това, и то точно по този начин, нямаше да намирам смисъл да съществувам. Наскоро имахме премиера, която съвпадна с избухването на войната и малко се почувствахме гузни, че се опитваме отново да разсмеем хората, но спектакълът беше за пореден път колкото смешен, толкова и съдържателен от човешка гледна точка. Хората след края на представлението дойдоха и споделиха, че им е било много приятно и са се разсеяли от негативната ситуация, без да се чувстват виновни и омерзени. Тогава си казах, че явно това е правилният начин и не трябва да спирам.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът