Писателят, драматург и юрист Магда Борисова е родена във В. Търново. Завършва биологична паралелка в ПМГ “Васил Друмев”, магистър е по Право със следдипломна квалификация Криминология от СУ. Работила е като юрисконсулт, председател на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и в продължение на три години е зам.-кмет на Златарица. Била е общински съветник в Община Елена, зам.-председател на Общинския съвет в Елена, съдебен заседател.
Сега е част от екипа на известна търновска адвокатска кантора. Пише от ученическите си години, има публикации в местни, национални и чуждестранни списания и вестници. Като драматург има няколко сборника с пиеси за деца и възрастни, а текстовете ѝ са реализирани на театрална сцена. Борисова е носител на десетки литературни отличия.
– Писател, драматург, юрист… Кое обобщава всички тези неща?
– Юристите в световната литература са страшно много: Братя Грим, Шарл Перо, Мопасан, Молиер, Пол Верлен, Ран Босилек, Алеко Константинов, Стоян Михайловски…Правото е свързано с много писане и говорене, може би това предразполага тези хора лесно да се изразяват и в художествените текстове.
– При теб кое беше първо – правото или писането?
– Първа беше любовта ми към правото. Аз още от 9 клас знаех, че искам да завърша право и да го практикувам. Малко по-късно започнах да пиша по-сериозно, без обаче да си давам сметка, че това може да се превърне в нещо по-професионално и свързано с писателска кариера. Първите ми опити бяха в гимназията, когато пишех хайку и много кратки разказчета с неочакван край. Иначе развиването на теми по литература винаги е било някакъв кошмар за мен и там никога не съм изкарвала шестици.
– Кога премина към по-дългите текстове и романите?
– Първия си роман написах през 2020 г., когато бях над 40-годишна. Смятам, че това е съвсем нормално, защото според мен човек трябва да е понатрупал житейски опит. Писането на роман може да се сравни с бягането на маратон – бавно, методично, докато кратките художествени форми са спринт – засилваш се и даваш най-доброто от себе си за 10 секунди.
– А драматургията къде е сред всичко това?
– Тя се появи някъде през 2010 г., а през 2011 г. спечелих първия си конкурс за писане на пиеса, организиран от Драматичен театър “Стоян Бъчваров” във Варна. Това наистина ме накара да повярвам в себе си, че мога да пиша и за театралната сцена. То е обусловено и от това, че съм дете на Великотърновския театър. Прекарала съм много време там. Вкъщи винаги е имало много пиеси и литература за това изкуство, защото майка ми дълги години беше драматург на МДТ “Константин Кисимов”. Много пъти съм заспивала на тракането на пишещата машина “Марица”, защото тя работеше до късно вечерта вкъщи. Не крия, че от малка съм заразена с бацилите на театъра.
– Майка ти е Бисера Дживодерова – не само бивш драматург в театъра, но и автор на разкази, и библиотекар в читалище “Надежда” във В. Търново. А като малка кой ти четеше книжки?
– Предимно баба ми. Тя беше начална учителка и не само ми четеше, но ми разказваше разни неща, занимаваше се с мен.
– Имаш ли си своите любими автори от детството и сега?
– Като дете нямах любими писатели, тогава слушах предимно приказки и истории от различни автори от цял свят, но сега най-много харесвам Харуки Муриками и Стивън Кинг. Интересно е да споменем, че самият Муриками също обича да чете романите на Кинг.
– Как избра да се самоиздаваш и това ли е по-добрият вариант според теб?
– Така се получиха нещата. Дали е по-добрият вариант е спорно, въпреки че според повечето автори е за предпочитане заради некоректността, която се получава понякога между писател и издател. Имаме много издателства, а на практика, когато тръгнеш от самато начало и не си име, много рядко ще се намери някой да те забележи и да ти подаде ръка. От една страна, да се самоиздаваш е добре, но от друга – ще се сблъскаш с толкова много проблеми, за които, ако те издава и разпространява издателство, дори няма да разбереш. Проблем за авторите е и това, че издателите и книжарниците вземат не малък процент от цената на книгата и така писателят е ощетен чисто финансово.
– Трудно ли е авторът сам да представя книгите си, обикаляйки страната?
– Самите срещи с читателите са нещо много приятно и зареждащо, но последните две години трудността идва от неуредиците в държавата и орязаните бюджети за култура. Читалищата и театрите не разполагат с достатъчно средства за заплащане на хонорари и пътни разходи на авторите. Нужни са много законови изменения, защото виждам проблемите и от двете страни. Аз бях спряла да работя като юрист и се бях зарекла да не се връщам към това, но от няколко месеца отново работя в тази сфера. Сега се занимавам предимно с авторско право и желанието ми е да съм полезна както на автори, така и на културни институти.
– Хората възползват ли се от услугите на подобен род адвокати?
– В България хората нямат тази култура да посещават адвокат профилактично, както е и по отношение на лекарите. Понякога е по-лесно да отидеш и да се консултираш преди да сключиш даден договор, отколкото после да оспорваш клаузи от него. Примерно, преди около две години няколкостотин творци не успяха да получат стипендии от Национален фонд “Култура”, защото не бяха подали коректно данъчните си декларации. Масово им се отказва и финансиране на проекти, защото, колкото и да е хубава идеята им, не е била развита добре чисто документално. Хората на изкуството, колкото и да са интелигентни, също имат нужда от юридическа и икономическа помощ.
– Ти си добър пример, защото като човек, запознат с тези въпроси, имаш спечелени проекти и финансиране за тях.
– Да, така е. Надявам се наистина сега да бъда полезна и на други хора и организации. Оказва се, че в България няма достатъчно заклети експерти по авторско право към съда. То тепърва ще се развива. Има нужда и от мнаго законодателни промени.
– Имаш ли предпочитания за кого пишеш – за деца, за младежи или за възрастни?
– Гледам да ги редувам. Сега пиша пиеса за тийнейджъри, скоро спечелих трето място в конкурса на Регионална библиотека “Петко Р. Славейков” във В. Търново за криминален разказ. Мисля, че това редуване много запазва един творец да не му омръзва и да не се изчерпва.
– Кое те вдъхновява за историите, които пишеш?
– Нещата от живота, новините, ежедневието.
– В поредицата твои романи за деца и младежи ти се стараеш да си близо до техния живот.
– Да. Скоро в читалище “Искра” във В. Търново се бяхме събрали с едни четвъртокласници от ОУ “Св. Патриарх Евтимий” и едно момченце каза, че точно такива съвременни книги за деца на неговата възраст са му липсвали. Но е трудно да се пише за реалността.
– Защо?
– Като погледнеш през призмата на времето е лесно да се пише за миналото, но за настоящето винаги се опасяваш, че няма да си напълно обективен. Не знаеш дали това ще бъде актуално след години, или пък дали ще е интересно на децата в чужбина. Аз не се вълнувам от тези неща, пиша си тук и сега, за българските деца. Ако след 10 години книгите ми се четат, ще е хубаво, а ако не се четат – значи просто не са издържали теста на времето, но това не ми е проблем. Все още четем Шекспир, от чиято смърт са минали 400 години, но не се знае дали след още толкова ще е интересен на човечеството. Обаче за Шекспир това няма никакво значение.
Николай ВЕНКОВ, сн. личен архив
