Захласнати в проблемите на ежедневието си, все по-често ставаме жертва на нихилизма и забравяме за бележитите ни предци, посветили живота си и завещали парите си за развитието на старопрестолно Търново. Примката на забравата задушава историческата ни памет към не един или двама видни търновци. Един от тях е Никола Савов Хаджиилиев, известен като Никола Пиколо. На 16 март се навършват 151 г. от кончината му.
“Дължимото уважение към именити българи, особено ако са наши съграждани, налага да бъде овладяно захласването по пикантериите и жълтините. Вместо да тачим Никола Пиколо, търсим блудкавите истории на сестра му кокона Анастасия. От прехласване по коконата да не загърбим нейния прочут брат. Забравили сме един от нейните най-близки комшии Тодор Лефтеров, платил с живота си за своята революционна дейност и оставил ни неговото “По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!”. Забравяме историческата заслуга на Евгения Кисимова с нейната реална, мащабна и полезна за търновското общество дейност”, ядосва се Бончо Антонов, съсед на самосрутилата се къща на коконата във Велико Търново.
Търновската памет за Никола Пиколо е сведена до наименоването на една от най-живописните улици в старопрестолния град, водеща към Царевец, с неповторима панорамна гледка към Трапезица. В началото на улицата през 1980 г. е вдигнат паметник на Никола Пиколо, на стотина метра от площад “Велчова завера”.
И тук ти идва да възкликнеш – хубава работа, ама българска. В малката градинка между две рушащи се сгради, където е издигнат постаментът на бележития търновец, са кварталните контейнери за смет. По тази причина не един или двама туристи възкликват и оприличават паметника на бележития учен, филолог-елинист, публицист, лекар, общественик, просветител и революционер на постамент на клошаря. За този паметник се сещаме по време на предизборни кампании по кметските избори веднъж на четири години, когато младежките партийни организации се надпреварват кой да почисти района около него.
На улица “Никола Пиколо” една до друга са руини и знакови за туризма във Велико Търново обекти. В началото на улицата, носеща името на бележития търновец, е купената за нов дом на Административния съд сграда, паметник на културата, която поредна година стои празна и чака финансиране за ремонт. Следват възстановените консулски къщи, срещу които стърчат руините на Абаджийския хан, а малко по-надолу са буренясалите останки и скелетът на темелите на Арменската църква. Всичко това е по пътя на туристите, тръгнали към Царевец, и намиращият се на тази улица Мултимедиен посетителски център със силиконовите фигури на царете от Второто българско царство.
Никола Савов Хаджиилиев е роден през 1792 г. в Търново в семейството на видния търговец хаджи Сава Илия. Учи в родния си град и в княжеската академия (гръцкия лицей) “Свети Сава” в Букурещ. Заради ниския си ръст там получава прозвището Piccolo – “Малчо”.
Академик Иван Радев пише в книгата си “История на българската литература през Възраждането” за Никола Пиколо, че през 1810 г. младият търновец става вторият преподавател по френски език в букурещката академия. Три години до 1818 г. Никола Хаджиилиев преподава френски език в гръцката школа на остров Хиос. След това Никола Пиколо заминава за Одеса, където става директор на Одеския театър. Там той превежда на новогръцки знаменитата творба на Софокъл “Филоктет” и пише “Смъртта на Демостен”. Двете пиеси са играни с успех в гръцкия театър на града, а “Смъртта на Демостен” е преведена и на английски език. Одеската постановка на “Филоктет” е първото в ново време представяне на древногръцка драма на гръцка сцена.
В Одеса Никола Пиколо се включва в тайната гръцка революционна организация Филики етерия (Дружество на приятелите), която се бори за освобождението на Гърция и създаването на независима гръцка държава. Избухването на Гръцкото въстание заварва Никола Пиколо в Париж. Българският революционер заминава за Лондон, за да търси подкрепа за въстаническата кауза. През 1822 г. се установява на остров Идра с намерение да участва в политическия живот на нова Гърция.
Никола Пиколо е и лекар. През 1829 г. завършва медицина в Болоня и Пиза в Италия. През 1829 г. практикува професията си в Париж, а след това 11 години е лекар в Букурещ. През 1830 г. Пиколо започва лекарска дейност като инспектор на някои училища и болници в Букурещ. Смята се, че възрожденецът се е славел с добро име на лекар по това време. До 1834 г. е доверено лице и личен лекар на руския губернатор на Влахия граф Павел Кисельов.
Взел е активно участие за овладяване на избухналата чумна епидемия в Румъния през 1830 г.
Лекарската му практика е кратка. Той се отказва от нея, отдавайки се изцяло на разгадаването на древната гръцка литература.
През 1840 г. Никола Пиколо се преселва в Париж, където остава до края на живота си. Във френската столица той издава произведения на старогръцката и византийската литература, прави преводи от френски, английски и немски на новогръцки и от старогръцки на френски. Създал си име на един от водещите парижки елинисти. Движи се в средите на видни френски интелектуалци като Шарл-Огюстен Сен Бьов, Стендал, Виктор Кузен.
В Париж Никола Пиколо работи и за българската кауза, като предоставя сведения за страната ни на пътешествениците Жером-Адолф Бланки и Сиприен Робер, а по време на Кримската война се застъпва за автономия на България. Пиколо е привърженик на идеята за политическа автономия на българите. В общуването си с известни политици и интелектуалци във Франция той представя проблемите на българите и търси съдействие за политическото им освобождение. Той е изключителен еродит и полиглот.
Никола Пиколо умира на 16 март 1865 г. в дома си в Париж. Пожелава да бъде погребан на Пер Лашез. Със завещанието си оставя значителната сума от 12 хиляди франка на училищата в Търново и 1500 франка на търновския храм “Успение Богородично”.
Има спорове коя е родната къща на Никола Хаджиилиев в Търново. Според едни източници това е къщата на кокона Анастасия, където има паметна плоча на Никола Пиколо. Според други – бащината му къща е била близо до църквата “Свети Спас” на мястото, където е днешната Регионална библиотека “Петко Славейков”.
Никола Пиколо не се жени, но на преклонна възраст решава да осинови младо търновско семейство, за да остави наследници, разказват съседите от консулските къщи. Това семейство ражда две деца – Сава и Антония Стефанови. Те заминават за София, където дълги години са именити научни работници. Братът и сестрата след реституцията получават половината от къщата на кокона Анастасия, която продават, и умират на преклонна възраст без наследници.
“Болно ми е, че на ул. “Касет” 28 в Париж, където приключва земният път на Никола Пиколо, няма и най-малък паметен знак, който да напомня за него и великите дела, които е вършил приживе”, казва съседът на порутената къща на коконата Бончо Антонов. Той призовава българските власти в Париж да отдадат почит към бележития търновец и българин, като поставят барелеф или друг паметен знак на ул. “Касет” 28.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ