Не съм от привилегированите да познават лично Гриша Трифонов. Никога не съм го срещала, нито съм слушала на живо неговите изпълнения. От това, което чета като спомени на негови приятели и почитатели, разбирам, че е бил сърцат, чувствителен, малко луд и много талантлив поет, музикант, бард.
Затова може би е необяснимо защо тъгувам толкова, като разбрах, че си отишъл от този свят.
Тъгувам, защото с него си отива частичка от моя свят, мигове от онова светло безвремие, наречено студентски живот.
Тъгувам, защото опустя дългата главна улица на моето Търново, на която врабчетата пият дъждовна вода от улуците. Вече няма да ми се привижда курсантът, който черпи студентката с малка боза и локум и няма смисъл да викам, за да ме чуе някой в другия край.
Тъгувам за времето, когато в университета бяхме група индивиди – рошави, странни, пишещи без нито една правописна грешка, драскащи стихове по салфетки в “При Мазния”. Тъгувам за сбирките на кръжока по нова българска литература, който провеждахме на терасата на общежитията. Когато маса ни беше откачената врата, а салатата сервирахме в леген, купен специално за тази цел. За лютите спорове, които водехме по цяла нощ – за българска и световна литература, за новите филми в малката зала на “Полтава”, за патриотизма и изкуството…
Тъгувам за китарата на Милен, за гласовете на Марияна, Веса, Царев, Иво, Зарко, Иван Станков, Елица… За благоговението, с което слушахме нашите доценти и професори, които ни преподаваха и извън аудиториите, държеливо подкрепяйки ни във втората бутилка ябълкова ракия.
Тъгувам за нестройното ни, фалшиво и до припадък вечери наред сбогуване с лятото, което все слизаше към морето, докато младостта ни трепереше в летните ни ризи…
Тъгувам за пълната невъзможност от тук нататък да си взема шапката, да сложа котката в нея и да изляза да търся нещо, някого…
Тъгувам и се радвам едновременно. И как да не се радва човек на поет, който знае, че “нощта, в която падналият ангел си отива, е винаги във края на ноември…”.
Мила МИЛЧЕВА