Д-р Сибила Маринова казва за себе си, че е мъжко момиче, макар да командва почти женско царство от  50 лекари, медицински сестри и санитари в Реанимацията при МОБАЛ “Д-р Ст. Черкезов” във Велико Търново. С гордост  добавя: “Имаме си и трима мъже”. Началник е на отделението по анестезиология и интензивно лечение от 22 май 2015 г. след спечелен конкурс, има стаж 16 години като лекар, който трупа все на едно и също място. Д-р Маринова е реализирала несбъдната мечта на майка си, дъщеря на царски офицер, която много искала да следва медицина. А  един и същи пророчески сън нощи наред предопределил тя да стане анестезиолог. Сънувала, че има  дихателна маска на устата, на която се съпротивлява. След това като завършва медицина, наистина влиза в реанимацията и не излиза от там и до днес. Нейната учителка в професията е д-р Пашова, която сега е пенсионерка.
Д-р Маринова има дъщеря на 17 години, която от сега се подготвя за лекар и заляга над уроците по химия и биология. Лилия е голямата гордост на майка си, защото е страшно амбицирана и мотивирана да успее. В момента д-р Маринова следва здравен мениджмънт във Великотърновския университет и тази зима ще се дипломира.
Новата шефка на Реанимацията, а досега и зам.-началник на отделението и медицински директор на болницата е родена  във Велико Търново. После учи в Езиковата гимназия с руски и твърди, че и сега се справя отлично с езика, който много ѝ помага в работата като специалист по анестезиология и интензивно лечение. През 1998 г. завършва медицина във Варна, защото градът много ѝ харесва, медицинският университет подготвя добри лекари, пък и там живее сестра й. От 1999 г. работи в Реанимацията на областната болница във Велико Търново, а от 2006 г. вече е специалист по анестезиология и интензивно лечение. Признава, че харесва повече анестезиологията, но реанимацията е по-голямото предизвикателство. Разкрива, че имала идея да отиде на мисия в Афганистан, но нейни колеги я разубедили.
Д-р Маринова е категорична, че нейната специалност много ѝ харесва, независимо че  искала да специализира педиатрия. Макар  тук нашата работа да е изключително тежка, тя  те кара да се чувстваш пълноценен, способен, знаещ. Освен това реаниматорите умеят доста неща  в медицината – теоретични и практически, а удовлетворението от спасения човешки живот е огромно, особено в твоята страна. Д-р Маринова признава, че  трябва да си с много силен характер, за да бъдеш реаниматор. Ако умираш с всеки  пациент, не можеш да работиш. Трябва  да бъдеш съпричастен с мъката и проблемите на болните хора, но дотам, че това да не ти се отразява психически. А в реанимацията умират много хора и понякога каквото и да се направи, колкото и старание да има, медицината е безсилна. Господ е този, който в крайна сметка решава кой да живее и кой да умре.
Сварваме д-р Сибила Маринова на целодневно дежурство в реанимацията, където е пълно с пациенти. Отделението е ремонтирано основно, има ново оборудване и апаратура  с централен пункт за наблюдение на пациентите и климатизация. Всичко е в небесносиньо, а в стаята за лекари прекрасна орхидея в лилаво издава благодарността на пациенти. Моят кабинет още не е готов, приятелки ми събират пари, за да го обзаведа. Но важното е, че създадохме комфорт и за пациентите, и за лекарите в реанимацията, ни казва за добре дошли началничката.

– Д-р Маринова, плакала ли сте досега за пациент?
– Да, плакала съм, в практиката си съм имала няколко много тежки случаи, които ще помня цял живот. Няма да забравя едно 5-годишно момиченце, което докараха след тежка катастрофа на нощно дежурство. Едната ѝ ръчичка беше смачкана и почти откъсната. Цяла нощ се борихме за живота на това дете.  Макар да се събра много добър наш екип, повикахме софийски консултанти, но те отказаха да дойдат. После закарахме детето в болницата “Пирогов” в София и след това разбрахме, че ръчичката му е била спасена. Това момиченце през цялото време ме питаше: “Аз ще умра ли?”, “Мама и татко добре ли са?”
Миналата година приехме пациент с перфорация на дебелото черво и тежък перитонит. Операцията беше много рискова и не очаквахме, че ще оживее. Но се случи, мъжът преодоля всичко и се възстанови бързо.
Помня и момчето – абитуриент, което беше намушкано от баща си. Беше с невероятна кръвозагуба, почина на операционната маса. Кръвта му буквално се лееше по пода и ние нямаше какво да направим. Беше тежко и страшно. Така ми се беше запечатала тази миризма на кръв, че после дълго време ми ставаше лошо, като вляза в операционната и ми замирише на кръв. За съжаление, се случват такива неща.
Друг пациент спасихме направо на пода, беше изпаднал в клинична смърт. След това го изпратихме при кардиохирурзи в София, проблемът му беше кардиологичен. Мъжът сега е добре и си е вкъщи.
– Твърдите, че сте мъжко момиче, но май се размеквате пред цветята, които красят дома ви и социалните мрежи. Ето в кабинета имате прекрасна орхидея. Може би  тази красота ви помага в тежката работа, която вършите? Търсите ли общото между романтиката и трудното лечение на тежко болните?
– Цветята внасят разнообразие и настроение, те зареждат с положителна емоция. Работата ни е тежка, а тази красота ни разтоварва и трябва да умеем да се възползваме. Вижте орхидеята в кабинета, щом човек я види, тя сякаш му казва да не страда, когато не е успял да помогне, но му дава надежда, че следващия път това ще се случи успешно. За съжаление времето за почивка е малко, но се старая, когато съм свободна да замина на морето или планината с любими хора. Свикнала съм да изключвам работата, когато не съм в болницата. Затова повечето от приятелките ми не са медици и с тях се чувствам много добре. Наскоро бях на почивка в Испания, но първата нощ  сънувах пациенти, медицинска документация и как съм заседнала с болен в асансьора. Хубаво, че подсъзнанието ми беше ангажирано с болницата само първата нощ.
– Срещат ли се още благодарни пациенти и близки, или смятат, че лекарите за всичко са длъжни?
– Нашите пациенти обикновено не ни помнят. Минаващите през операционната много бързо ни забравят, помнят предимно хирурга. Анестезиологът остава в сянка, той приспива болния, обезболява го, следи неговите жизнени функции по време на операцията. Част от пациентите след това не идват в реанимацията и отиват в други отделения. Нашите болни пък са в тежко състояние, не ни помнят, благодарни са техните близки. Но за нас това не е проблем. С хирурзите сме един екип, не можем един без друг.
– Реанимацията е най-тежкото отделение, какво ви мотивира да станете началник?
– Смятам, че мога да направя нещо повече и по-добро за това отделение – и за пациентите, и за персонала. Искам да благодаря на колегите от екипа, които са невероятни, и без тях просто няма как да има реанимация. Всички работят много и заслужават похвала.
Разбира се, че заплащането при нас може да бъде по-добро, особено ако го сравняваме с това в САЩ и Европа, просто е несравнимо, но се опитвам да мотивирам персонала не само финансово. Надявам се, че ще дойде време, когато всички ще бъдем удовлетворени.
Много ми е болно, че обществото поде срещу нас страшно негативна кампания. Постоянно се изтъкват някакви лекарски грешки, проблеми, много малко се пише за хубавите неща в здравеопазването, за излекуваните пациенти, за ремонтите, за иновациите, за новите технологии, за безсънните нощи на лекарите, за страданието, защото и те страдат с болката на пациентите. Вижте нашата реанимация, всичко е ново, чисто, модерна апаратура, има мониторна станция и всички пациенти се наблюдават в командната зала. Има също нови легла, удобни за болните и много по-добри от предишните. Да, необходима ни е още апаратура, и то предимно за операционните. Ръководството на болницата има идея да кандидатства за финансиране по европейски програми и да обнови анестезиологичната апаратура. Болницата има 10 операционни зали.
През миналия уикенд имахме доста пациенти в тежко състояние. Имаше блъснат колоездач от такси с тежка черепно-мозъчна травма, друг пострадал от взривена гума на трактор, трети се натровил с гъби, четвърти пък дойде с алергичен шок, след ухапване на пчела, пети го ухапала змия. Спасихме дете с перфорация на апендикс и перитонит. Случва се така, че реанимацията е пълна, имаме 10 легла, а идват все тежки пациенти. И трябва да преценим, кой е “най-лекият” случай, който да преместим в друго отделение, за да приемем нов болен. Много тежка патология имаме напоследък. Миналата година са починали  131 души, при преминали 484 болни. Няма как да направим сравнение къде сме ние в страната, тъй като болничните реанимации са различни по обем.
– Преди дни дружеството на анестезиолозите би тревога, че тази медицинска специалност е на изчезване. Много лекари отиват в чужбина, а които остават тук, не искат да специализират анестезиология и интензивно лечение. Нашата реанимация има ли недостиг, тъй като за кратко време напуснаха няколко анестезиолози?
– Имаме нови лекари, а през декември ще имаме още един специалист, така че се оправяме, щатът ни е почти пълен. Вярно е, че български анестезиолози отиват в чужбина, има и болници с голям недостиг на специалисти. В нашата специалност има голямо текучество, но се надявам екипът на търновската реанимация да се запази. Имаме  подкрепата и съдействието на болничното ръководство.
Някои млади колеги сега търсят по-спокойните и комерсиалните специалности, трудна им е анестезиологията. Искат работата да не е натоварена, чистичка и добре платена. Други са много амбицирани, имаме две млади момчета в хирургията, много добре работят и бързо се учат. Адмирации. За да станеш добър специалист, трябват доста безсънни нощи. Много да работиш и много да четеш. И трябва да се смяташ, че си успял, ако съчетаваш успешно кариерата с личния живот. Стремя се да го правя.
– Вие мислила ли сте за работа в чужбина?
– Не, има неща, които ме задържат тук и на първо място е семейството. Но признавам, че исках да отида на 3-месечна  мисия в Афганистан, защото работата там си е истинска школа. Но колега ми каза, че  това, което ще преживея там, не си заслужава парите, които ще взема. Отказах се, макар да се смятам за мъжко момиче и за мен това да е предизвикателство. Но не съжалявам. Не отидох на мисия в Афганистан, защото тук съм по-полезна на пациентите.
– А да специализирате в чужбина?
– Специализациите са много хубаво нещо и дори бих предпочела колеги от отделението да отидат и след това да приложим тук новото. Но обучението е дълго, трае с години, а моята дъщеря тук има нужда от мен. Но смятам, че дори в софийските болници има какво ново да се научи.
Искам да стимулирам колегите от отделението да ходят на специализации, конгреси и конференции и след това да вкарваме всичко ново в областта на анестезиологията и интензивното лечение, което да улесни работата и е полезно за болните. Същото се отнася и за медицинските сестри. Медицината се развива много бързо и за да сме добри, трябва да се учим непрекъснато. Няма как да стане, ако си стоим само в отделението, не ходим никъде и не четем. В момента  следвам здравен мениджмънт във ВТУ и наученото много ми помага в работата.
– Търновската болница е база за обучение на медицински сестри и акушерки. От тази есен се открива филиал на Варненския университет. Ще бъде ли ремонтирано аг-отделението, където ще има студенти?
– Имаме обещанието на МЗ да се осигурят средства за ремонт. Съвременният пациент търси вече добри медицински специалисти, добро отношение и хубави условия. Проблемът на българския лекар е, че не обясняваме на пациентите какво се случва с тях. На нас ни липсва вниманието към болния, разговорите с него и близките. Когато ги окуражим, това означава много за хората.
Вася ТЕРЗИЕВА, сн. авторката