проф. дин Иван СТОЯНОВ,
председател на Фондация “Васил Левски”

На 19 февруари 1878 г. в Сан Стефано, недалеч от Цариград, е подписан мирният договор между Русия и Османска Турция, с който се възстановява българската държава след почти петстотин годишно турско владичество. Кой знае защо обаче историци, политици, държавници и общественици изместват с 12 дни по-късно това съдбоносно за българите събитие. Инерцията, обзела цялата държава и нация, и тук надделява над науката история. Професори и доценти, които днес в България се срещат по-често от хора без академични длъжности, а и редица други високообразовани люде си “траят” и дума не обелват, че се “закъснява” с отбелязването на това събитие, което може да се определи като “ДЕН ПЪРВИ” в Новата и най-новата история на България. Така е и хем по-удобно, и хем по-малко главоболно, и хем съвпадащо с позицията на официалните за момента държавни институции. А колко му е да се каже, че след 1916 г. тази дата – 19 февруари, когато се подписва мирният договор, си е пак 19 февруари. Защото след 31 март в календара на същата тази 1916 г. следва датата 14 април – т.е. “натрупаната” разлика от 12 дни за ХIХ век и 13 дни за ХХ век между двата стила е премахната. И това се отнася не само за “тази” година и за “този” 14 април, а за всички следващи дати във всички следващи години. Ура!!! Малко късничко – както обикновено, но все пак и българите приемат и въвеждат Григорианския календар. Наистина с известно закъснение – почти с три века и половина! Навярно поради всичко това сънародниците ни са си измислили и една чудесна поговорка – “Бързай бавно!”. Е, тя може да се тълкува в различен контекст и ние, българите, се възхищаваме на последващата я мъдрост “Три пъти мери – един път режи”, ама върви обяснявай на онези от Брюксел, Париж, Берлин, Лондон, Рим, Атина…, че може да се “бърза бавно”, когато “утробното” им мислене и “утробният” им език не са тези на българина. В последните години, най-вероятно “поучени” от българската си “предприемчивост”, и като народ, и като държава, първо “режем”, а после “мерим”. Няма лошо – всички си спомнят за “шивача” от онази приказка, в която след много “рязане” и “мерене”, вместо исканата от клиента дреха, се появяват “за петела гащи”. И то не веднъж и не дваж, а цял четвърт век!
Представяте ли си, уважаеми българи, колко нереално би било да отбелязваме Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 18 септември, вместо на 6 септември. Или пък да честваме Деня на българската независимост на 5 октомври, а не на 22 септември. Би ли приел някой подобна неграмотност с българските “върхове” в историята ни? Нека да си отговори всеки сам на този въпрос.
За да не приличат българите вечно на героя от споменатата приказка, трябва да започнат отнякъде. Да кажем от “оправянето” поне на тази дата в българската история, защото тя полага основите на утвърдената с Учредителното събрание и с приетата Търновска конституция Трета българска държава. Нека българите знаят, че на 19 февруари не се отбелязва годишнината от смъртта от Васил Левски – Апостола на българската свобода, а възстановяването на българската държавност, в което дело Карловецът има първостепенна заслуга. Това ще бъде и едно отдаване на почит и преклонение към всички онези, които жертват най-свидното – живота си, за възкресяването на Майка България. Това ще докаже още, че наистина сме член на голямото европейско семейство и че наистина сме приели Новия стил 99 лета преди годината 2015.
Българите трябва да знаят и нещо друго, – че Любен Каравелов е единственият деец от националноосвободителното ни движение, поканен от руските власти да присъства и присъства на подписването на Санстефанския мирен договор. Няма никакво съмнение, че тази негова мисия, осъществена по инициатива на Русия или най-малкото с нейно съгласие, има много ясен подтекст, свързан с бъдещето на възстановената българска държава. Тя е безспорно доказателство за това, че той е най-довереното лице на руските държавни, дипломатически и военни среди сред българите, за което се предвижда основна роля в конституирането и развитието на младото българско княжество. Предприетите целенасочени инициативи от страна на Временното руско управление за запазването му от набиращите скорост социални и политически противоречия сред българите са много показателни във всяко едно отношение. Именно това е основната причина поради която той не е избран или назначен за участник в предстоящото Учредителното събрание, където пренията и противоречията достигат до такива размери, че окончателно “узаконяват” разцеплението сред българското общество, станало факт далеч преди Освобождението на България. Документите, съхранявани в руските архиви, ще дадат възможност за пълно изясняване на тези въпроси и дълг на историческата ни наука е да направи това – задължително. Още повече, че днес тези архиви са напълно достъпни за българските изследователи. Другият, който не “намира” място в събранието, е Тодор Бурмов – второто по важност лице за Петербург сред българите. Само преждевременната смърт на Копривщенеца на 21 януари 1879 г. проваля замисъла на руската дипломация за ролята му във възкресената българска държава, а вторият – т.е. Бурмов, заема мястото, предопределено от руските власти за Каравелов.
Така на 19 февруари се “ражда” осемнадесетата държава на континента Европа, когато на картата ги няма все още Полша, Чехия, Словакия, Словения, Хърватска, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Косово… И макар че началото ѝ е свързано с един прелиминарен договор, който по-късно в Берлин ще бъде значително изменен, най-вече в териториално отношение, това начало и този договор ще останат вечен блян за българите, каквато е държавата “Утопия” на Томас Мор за всички мислещи на този свят и каквито са идеите на християнството, свързани с постулата за благоденствие, справедливост и социално равенство между всички хора на планетата Земя. Неосъществими, но тласкащи човечеството напред и нагоре!