(продължава от бр. 18)
Да стъпя в дома му на ул. “Малая Грузинская” бе едно от най-големите преживявания в живота ми. Там всичко пазеше неговия дух, неговата атмосфера.
Нина Максимовна се оказа чудесна жена. С дни ѝ гостувах и разговаряхме от сутрин до вечер, разказваше ми за своя син, за това колко неразбиран е бил приживе и какво му е струвало всичко това. Получи се невероятно общуване между нас. Тя ме запозна с близките му, със синовете му, заведе ме в Театъра на Таганка на спектакъла, посветен на него. Няма да забравя едно от посвещенията ѝ: “На Анатоли с дълбока благодарност за истинското отношение към всичко, направено от Володя”.
Като се прибрах в България, продължихме да кореспондираме по пощата. Нина Максимовна ми пишеше подробно за всичко, случващо се в Русия и свързано с Висоцки.
Следващото лято, през 1990 г., отново се озовах там. Навършваха се десет години от смъртта му. На 25 юли вечерта у тях се събраха отново най-близките му хора, сред тях бяха големи руски творци като Станислав Говорухин, Николай Губенко и др. Слушах спомените им за него, седях и пиехме водка с най-близкия му човек на света Вадим Туманов и той ми описваше пътешествията им в тайгата и Сибир, с бащата на Висоцки Семьон Владимирович пък ми разказваше спомените си за Втората световна война. Станах един от учредителите на Центъра музей “Владимир Висоцки”, запознах се с първата му съпруга Иза, с втората – Людмила Абрамова, която е майка на двамата му сина.
В онези дни там не бе Марина Влади. Наскоро бе излязла мемоарната ѝ книга “Владимир или Прекъснатият полет”, в която за пръв път тя открито говореше за неразбирането от страна на родителите му, за пристрастяването му към наркотиците и ред още неща, които не се нравеха на близките му.
Последния ден от гостуването ми на Нина Максимовна няма да забравя никога. “Толя, искам да ви кажа, че ви чувствам като свой собствен син”, каза ми тя и ми направи невероятен подарък – подари ми пакетче с една струна. Струна от китарата на Висоцки. Тази струна и до ден днешен е най-ценното нещо в колекцията ми. Самият аз се опитвам да свиря на китара (повече ми се отдава да пея Окуджава, отколкото Висоцки), но така и не се осмелих да сложа тази струна на моята китара…
Заех се да насоча усилията си към всичко, свързало Висоцки с България. У нас навремето излизаха много книги, публикации, спомени за барда от хора, общували с него, стихове на водещи наши поети в негова памет. Събрах всичко това в един ръкопис и го изпратих на едни приятели в Русия. Каква бе изненадата ми, когато през 1992 г. всичко това излезе в книга. Моите познати ми бяха направили страхотен жест – бяха дали труда ми за печат и издателство “Вагант” в Москва издаде тази документална книга със заглавието “Владимир Высоцкий в Болгарии”.
В нея има спомени на Любен Георгиев, Любомир Левчев, Любомир Коларов, Мишо Белчев, Васил Сотиров, Александър Абаджиев, на великотърновците Петър Борсуков, Томаица Петева. Ако днес я преиздам, задължително там ще бъдат включени и още двама наши съграждани – неговият състудент Кръстю Малаков и журналистът Христо Медникаров. Интервютата с тях отдавна вече са факт. Впрочем, през 1998 г. книжката бе преиздадена в България – колкото и да е куриозно, отново без мое знание…
През 90-те години близко приятелство ме свързваше с литературния критик Любен Георгиев – човекът, написал първата книга за Висоцки, правил филм за него още приживе за Българската телевизия. Често му гостувах в София. Любен ме водеше на поетични срещи, където четях пред публиката свои преводи на Висоцки редом с имена като Левчев и Румен Леонидов.
Няма да забравя и последната си среща с него, колко огорчен бе от случващото се вече в България. Настъпиха времена на русофобия, руските филми изчезнаха от кината и телевизията, руските песни – от радиото. Любо Георгиев ми подари последната си книга “Русия в нашата съдба”, като задраска “нашата” и написа с химикал “моята”.
Да, отношенията с Русия не са сред приоритетите на днешните управляващи. Днес ни налагат “приятелство” с други нации, но това е друга, много по-сложна тема.
Някои очевидно смятат, че разминаванията днес на политическите ни и икономически интереси с Москва могат да нарушат вековните ни връзки с необятната руска култура и литература, но сериозно грешат…
Висоцки също и днес си има своите почитатели у нас и, слава Богу, ще ги има. Един от тях – ректорът на Великотърновския университет проф. Пламен Легкоступ и мой съмишленик, ме свърза с преводача Васил Станев. От него разбрах, че в Новосибирск се е състоял международен форум на всички висоцковеди и има идея да бъде създаден Международен център “Владимир Висоцки”, който да обединява всички изследвания на неговото творчество, като ще има свои подразделения във всички страни. И получих покана да вляза в управата на Международния център “Висоцки” за България.
Очевидно съм се лъгал, ако в последните години съм смятал, че за мен работата по Висоцки е приключена и вече ще го слушам само за удоволствие… Очевидно срещите ми с големия руски бард и тепърва предстоят.
Анатоли ПЕТРОВ
сн. личен архив