Всичко тръгва от Стефан Костов – търновски фабрикант, дошъл от Севлиево. Първо се заселва с жена си Иванка на “Варуша” – в къща на ул. “Бузлуджа”. През 1895 г. в съдружие със Станчо х. Добрев Церовски и Ефросина Витанова купуват фабрика “Янтра” от потъналия в дългове П. Велков. 11 години по-късно ортаците се разделят. Първият основава бонбонената фабрика “Малина”, вторият – пивоварна…
Прадядо ми – разказва Грета Костова-Бабулкова, купува днешната ни къща, която е била турски хан. Намирала се е на ул. “Макензен”, сега – на същата, пак главна ул. “Независимост”. Всички околни къщи били построени все след Освобождението. Нашата – най-стара… След Първата световна война на долния етаж заработили няколко предприятия. В предната част – магазинът, зад него – фабриката. Такава била и Бонбонената – на Стефан П. Костов и син. “Малина” – за карамели, бонбони, локуми, фондани. Със седем работници!
От фирмената книга за приходите и разходите личи, че прадядо вземал стоки от най-известните по онова време най-големи майстори на сладости – Велизар Пеев, “придворен доставчик”, чийто производствени сгради били последователно на ул. Ломска”, зад Халите, а и в Своге. И Стефан Балъкчиев. Неговото предприятие “Малина” се помещавало на бул. “Сливница” – край Владайската река…
Годините вървели… Синът Иван Костов (1898-1952) продължил работата на баща си. Прочул се с бонбоните и карамелите и неслучайно прякорът му бил Малината. Живеел на ул. “Макензен” № 13. Названието на доста известната в града сладкарница през 80-те и 90-те г. на XX век – малко по-надолу по Главната, е заимствано тъкмо от дядовата. От малка това място ми беше любимо, без да зная фактите, защото баща ми почина рано, бях едва 13-годишна. Неговите родители пък си отишли от този свят, когато той е на 25-26… Тъжна работа, когато се пресъздава свят на радости за хората…
Понеже повечето спомени за моята фамилия са ми разказвани от възрастни търновци, реших да събирам материали за старото Търново и да ги “качвам” в интернет. Тъй че да бъдат достъпни за всеки. Като се пипне “търсачката” и се изпише “Старо Търново”, излиза блогът ми във фейсбук. Да продължа за дядо… Разбрах, че е бил и известен зевзек, който с нетрадиционни средства принуждава Общината да благоустрои и да модернизира тази част на града. Как станало – разказва го д-р Сава Русев в книгата си “Спомени и анекдоти за великотърновци”: “Иван Костов – Малината, имаше сладкарски магазин на главната улица, до хотел “Габрово”. Работилницата му беше зад дюкяна и излизаше на задната ул. “Дондуков”. Под работилницата – кивгирлия мазе. Кивгирът беше вграден навътре и се получаваше закрито място. Наблизо нямаше клозет и всички дюкянджии от главната улица ходеха в кивгира. За да отучи хората, Иван наредил на чираците, щом усетят, че някой отива, да го заливат с кофа с помия. Така мнозина отвикнали от този си навик. Един ден на някакъв външен човек, добре облечен, с нова хубава шапка, непознаващ града, явно му дало зор. Търсил тук, там, най-сетне по миризмата намерил кивгира. Когато почнал да се орахатява, едно от чирачетата го видяло и – изпълнявайки заръката на чорбаджията си – го заляло с кофа помия. Човекът се разкрещял, почнал да псува и ядосан отишъл в дюкяна …
Иван, като видял, че влезлият е цял в помия и ядосан, разбрал каква е работата. Човекът взел да се кара, а той – ни лук ял, ни лук мирисал. Почнал да се извинява, че е станала някаква грешка, повикал чирака и почнал да го хока. След като пострадалият си отишъл, Иван казал на чирака: когато има някой външен, непознат, да го залива с чиста вода, а ако е от еснафа – с помия. Това накарало всички дюкянджии да направят постъпки пред общината за построяване на клозет на тази улица.”
Семейство Костови са сред дарителите на манастира “Св. Никола” в Арбанаси и на черквата “Св. Никола” в Търново. На плочата с имената на дарителите и благодетелите на храма имената на баба и дядо са на предпоследния ред. Домът им – като почти всеки християнски дом, бил известен с гостоприемството си. Домакинята не можела да премете къщата си от постоянно прииждащи люде, най-често – клирици: монаси и свещеници. Гостували им и известни личности. Илия Бешков, например, лично подарява на дядо албум със свои рисунки на 13 януари 1945 г.
След национализацията Иван и Радка Костови умират в една и съща година – 1952-ра. Погребани са в Старите гробища и когато по-късно трябвало да бъдат преместени костите им, монахини от арбанашкия манастир “Свети Никола” отишли и взели останките. Положили ги в костницата на светата обител, където са и днес. Моят баща Стефан Костов (1927-1985) загубва и двамата си родители за 4 месеца и преживява много тежко загубата. Живее със своята сляпа баба, за която се грижи до смъртта ѝ. Принуден е от властите да продаде на безценица два етажа от фамилната къща…
По-късно д-р Костов, както почтително се обръщали към него, се жени за майка ми и живеят в бившите помещения на малката фабрика, която дядо имал на първия етаж. Две малки стаички и кухня. Татко бе един от известните зъболекари. Много ми се искаше отново да купя горните етажи на бащината си къща (баща ми всъщност там е роден), но за съжаление комшиите пожелаха невероятна сума…
Дюкянът-сладкарница е около 55 кв.м, а фабриката – “невероятните” 85. След национализацията през 1947 беше фирмен магазин на някогашното държавно предприятие “Родопа”. Още нещо. Първоначално баба и дядо не били вярващи. Ала по думите на монахиня от арбанашкия манастир “Света Богородица”, която познавала баба, случват се няколко преживелици, които ги променили.
Един пример: като бил зъболекар татко в близкото село Леденик, в една гъста мъгла станала верижна катастрофа и той също щял да пострада. Ако пред колата му не се появил внезапно старец с голяма, дълга бяла брада. Намалява и спира, за да не го блъсне. Като излязъл от колата, потърсил го да му благодари. Но изникналият от мъглата вече го нямало…Най-вероятно бил светец, появил се да го предупреди за бедата.”
Сядам и пиша поредното писмо до Грета. С още питания. Отговаря ми – тъкмо преди Преображение Господне: “Освен бонбони и карамели, в някогашната сладкарница със сигурност се е предлагал и шоколад. Не един вид, а много – за книгата за разходи и приходи вече споменах. От нея се вижда колко стока е доставяна от най-големите не само софийски, но и всебългарски сладкарски фирми…
Още имам и запазени фирмени пликове, в които слагали бонбоните. Мисля, че магазинът на предците ми е бил сякаш повече дюкян, отколкото сладкарница. Сред всички опазени доскоро такъми от едно време пазех и кутия със страхотни бои с различни цветове. С тях боядисвали бонбоните. Дълго ги използвахме за великденските яйца. Вече няма такова качество, сигурно са били немски… Запазила съм и няколко стъклени чаши, които – като ги изпусне човек – само подскачат, а не се чупят. Направо невероятни! Какво е това стъкло – не знам, още ги ползваме със здраве. .. А баба Радка плетяла на една кука, наследих от нея големи дантелени кувертюри за легла, пердета, невероятна изработка…”
Пиша следващо писмо. Моля за някаква рецепта за сладкиш, опазена по старите тетрадки, каквито много от нявгашните търновки пазеха в чекмедженцата на кухненските си бюфети… От кои продукти колко е необходимо; как се приготвя тестото; колко се пече; пробва ли се с клечка за зъби – или дори с клечица от чиста метла – дали метнатото във фурната още е глетаво или вече е готово; как се украсява накрая – за фасон и “да лови окото”; как – топло или не се поднася…
Грета, както винаги, почти мигновено ми отговоря: “… За съжаление не е оцеляла и не ми е попадала рецепта за сладки от баба и дядо.” Но пък има и добри вести – праща ми личните карти на баба си и дядо си. От тях се разбира, че Иван Костов бил висок, а очите му “винени”. Също като на съпругата му, докарана на снимката с удивително елегантна, без обаче да е претенциозна, шапка. Водела се “домакиня”. Родена в Бяла черкова…
Тия задължителни за всекиго книжа, наричани дословно “карти за самоличност”, разказват още и още за порядките в средата на 30-те на отминалия век. На тях изписвали собствено, бащино и не фамилно, а – прякор или дядово име. Имало и графа за дактилоскопичен отпечатък от десния палец на лицето. При съпругата го има пръстовия отпечатък, при Иван Костов – не. Заплес ли е бил издалият и подписал документа чиновник? А не е бил един само, личат подписите на още четирима – общинският кмет, околийският управител, секретарите на всеки от двамата… Тайна ще си остане.
По онова време тия документи ги издавали – за разлика от днес! – след навършването на 17-годишна възраст… Една по библейски мъдра мисъл реди думите така – “Търново е град, чието бъдеще е закотвено в миналото му”. Мечтае си и Грета да се пренесе и да живее в старото Търново – с файтоните, с малките дюкянчета, с любезните търговци и с все още тогава много по-младите, красиви градски черкви, огласящи с камбанния си ек и небето, и земята, и далнините – далеч, далеч от съвременната храмова разруха… Де да можеше.
И двамата с нея въздъхваме дълбоко и с единогласие изписваме – каквото можахме, направихме!
Откъс от книгата на Иван ТОДОРОВ “Търновски истории”