Очите ми останаха в нея още при първото ми отиване на мач в Търново. Било е преди Световното първенство по футбол в Англия през 1966-а – първото, което бе предавано по единствената ни тогава телевизия.
Седнал на пейка на централната трибуна на стадиона, който тогава още не бе кръстен “Ивайло”, а му казваха Градския, няколко пъти поглеждах към отчето в расо, което бе на два-три метра от мен. В ония времена много често се предъвкваше една атеистична словесна дъвка – “Религията е опиум за народа”. Но пък футболът бе привлекателен опиум и за някои свещеници…
Трижди по-често, отколкото към духовника, насочвах очи обаче към къщата с островърха кула, която оставаше вляво, на изток.
Малко по-късно разбрах от баща си част от историята ѝ. Била дом, вила на семейство Сирилещови, а преди 1944 г. в нея живял началникът (по-точното е сякаш – командирът) на търновския гарнизон…
Сградата е снимана и от професионални фоторепортери, и от любители. И – макар и немного да са – има може би десетина кадъра на къщата с куличката.
Бяла сграда, с лице, обърнато на изток, а кулата елегантно прегръща основната постройка. Четиристенна е декоративната част, всяка четвъртинка има вторична, миниатюрна стряха, а шпилът – върхът, със сигурност е служел и за гръмоотвод. В основата на железния шедьовър е топчица за хубост, а по-нагоре са още две, по-мънички… Височината на върха е към девет метра.
Прочетох в спомен на първия национал на “виолетовите” Стефан Величков, че при срещата на “Етър” със софийския “Левски” в Търново, за която се стичат около 40 000 души, футболистите едва смогнали да си проправят път между зрителите, за да излязат на терена. Времена, които няма да се повторят… Този двубой е от есента на 1969-а, а сградата поживява може би около още две десетилетия.
Опитах да открия и събера парченца от спомен за къщата. Не хранех илюзии, но се оказа трудна работа. Разговарях с футболист, с архитектка, с неколцина приятели. И какво излезе?
Къщата е съградена около 1930-а. От проектант, чието име е неизвестно на съвременната търновска архитектурна гилдия. Алпийският стил нашепва, че създателят ѝ вероятно е завършил образованието си в странство – я в Австрия, я в Германия, я в Швейцария. Обичайна някогашна практика. Ала приемете това само като предположение…
Била с фасада на изток – ще го напиша пак, защото златното архитектурно правило е къщите да са обърнати на изток и на юг. Към първите лъчи на изгрева и към топлика. И е с “гръб” към стадиона. Етажите били един и половина, два. Декоративната добавка ги приласкава от юг, оставайки неразривна част от цялото. Около къщата оградка опасвала малко дворче.
След като е “отчуждена”, вероятно е направено преустройство на помещенията на първия етаж. За да бъде преобразен в съблекалня. Неголяма – около 20-30 квадратни метра. С пейки, с долапчета за дрехите, за екипите. Имало, по думите на някогашния юноша на “Етър” Марко Дупалов, и няколко душа… На втория етаж, пак по негово твърдение, била канцеларията на отбора.
А на първия кат, разказа ми инженер Тихомир Манев, живял със семейството си в блок в началото на Севлиевското шосе (днес – бул. “България”), била работилничката на бай Георги. Човекът, който се грижел за обущата на футболистите, а бил и нещо като домакин на тима, а и пазач на стадиона, на терена. “Три в едно”. Пиша за 60-те години на отминалия век…
При бай Георги момчетата от махалата честичко ходели да го молят да им лепи спуканите плондери на топките. Онези, които бяха с “цивки” – тъй наричахме отворите, през които ги надувахме с помпи за велосипедни гуми.
…Описаният хубав имот обаче никога тъй и не попада в местния списък на архитектурните паметници, на сградите поне с местно значение. И това предопределило съдбата му. Всъщност не само това. Добавям и традиционния наш нихилизъм.
Сринат бил. Сега на мястото му са поникнали безлични, конфекционни постройки. Овалът на трибуните също е захапал някогашния парцел. А е можело вилата да се впише като ретро щрих при новото строителство. Можело е…
Ала нищо не може да спре порива ни да се възхитим на къщата красавица, вплела част от пъстрите си дни в историята и на “Етър”.
Втора като нея другаде в България нийде няма!
Иван ТОДОРОВ
сн. Иван БОРАДЖИЕВ
и личен архив

Поглед към възнеслото се в небитието бижу – отблизо.