Йълдъз Ибрахимова е българска певица от турски произход, която от началото на 90-те години живее в Турция. Тя е един от най-популярните изпълнители на джаз в България, като пее също български, турски и цигански фолклорни песни, руски романси и др.
Гласът ѝ звучи в спектакъла на Нешка Робева “Два свята”, във филмите “АкаТаМус” и “Мера според мера” на режисьора Георги Дюлгеров, “Лабиринти” на режисьора Анри Кулев, както и в много анимационни и документални филми.
Първата ѝ голяма изява е като солистка на Биг бенда на БНР с диригент Вили Казасян, а дебютното ѝ участие на световен фестивал е през 1981 г. в Хюстън, САЩ. Участва в множество проекти със световноизвестни изпълнители и състави. През 1998 г. печели наградата на турското списание “Jazz” за вокалист на годината и приза “Баларт” на сдружение “Българска духовност” – за изключителен принос в приобщаването на балканската култура към световната. Йълдъз Ибрахимова е носител на “Кристална лира” – най-голямата награда на Съюза на музикалните и танцови дейци в България. На Световния форум за екология и социално развитие в Йоханесбург – Южна Африка през 2002 г. е специален посланик на ООН, където изнася концерт, представяйки България и Турция. Едно от последните признания е наградата за изключителен принос в развитието на джаза, както и за най-добра промоция на джаз за 2009 г. от Международния джаз-фестивал “Нишвил”.

– Здравейте и добре дошла във Велико Търново! Сигурно от много време не сте идвала тук?
– Да, много от отдавна и за мен е огромно удоволствие да бъда в този прекрасен град. Радвам се, че успях да споделя сцената с такива чудесни музиканти.
– Включихте се в един концерт спектакъл, който отведе публиката на пътешествие из балканската музика.
– Да, може би първо трябва да благодаря за поканата от великотърновския театър. Често казвам, че заради моите гласни струни, които са дълги по-малко от 2 см, аз съм обиколила повече от 50 държави по света, но Балканите за мен винаги са били нещо различно. Ние имаме много общи неща помежду си и мисля, че трябва да се поддържаме във всяка една посока.
– На Балканите ли е най-добрата публика, къде най-много Ви харесва да пеете?
– Това е много труден въпрос. На Балканите хората са емоционални, докато в останалата част от Европа публиката е по-студена. Но има и изключения. Ето например един интересен момент отпреди 15-ина години, когато ме поканиха за концерт във Френския културен център в София. Оказа се, че са поканили и известния пианист Антоан Ерве, с когото заедно се включихме в програмата. Той остана много впечатлен от моите изпълнения, излизащи извън класиката и преминаващи към джаза. Така впоследствие ме покани в Париж и имах голямото удоволствие и чест да пея като примадона в първата джаз опера в историята на Франция. Така представих и България. След това аз го поканих тук и направихме прекрасни концерти в цялата страна, после и в Турция. Затова мога да кажа, че музиката е универсално изразно средство и носи усещания за всеки един човек, независимо от коя страна е. Аз съм участвала в много проекти из цяла Европа и имаме такъв обмен помежду си, че това страхотно обогатява и добре, че го има.
– Успяват ли хората, които не живеят на Балканите, да усетят нашата балканска музика с цялата богата душевност и палитра от емоции, които носи?
– Да, усещат я точно заради нейната емоционалност. Аз съм имала голямо турне и в Япония, и мога да кажа, че много интересно реагират на балканската музика, защото я възприемат като близка по някакъв начин, което за мен беше много любопитно. Мисля, че чрез този музикален език на Балканите, където има голямо многоцветие, ние можем да запазим културата си, показвайки я по целия свят и гордеейки се с нея.
– Кога започнахте да се занимавате с музика?
– Още от дете. На 6-годишна възраст родителите ми ме заведоха в читалището да се уча да свиря на пиано, после бях в Софийското музикално училище с оперно пеене и в Консерваторията в столицата, пак с оперно пеене. Но реших, че няма да стана оперна певица. Една от причините е, че имам един по-нестандартен гласови диапазон, а учителката ми се опита да ме ограничи в някакви рамки и това не ми хареса.
– Може би защото джаза Ви дава свободата, от която имате нужда?
– Да, точно така. В джаза мога да импровизирам и то колкото си искам. Но все пак винаги благодаря на своите преподаватели и от гимназията, и от Консерваторията, за това, че ми дадоха една много здрава основа в пеенето, а това е много важно.
– Какво Ви даде музиката?
– Тя за мен е голям шанс и късмет, защото благодарение на нея видах тези 50 страни на 5 континента. Но видях и много тъжни картини, като например тези на Северния полюс. Имах концерт в бившия Съветски съюз и в свободния ден ме закараха дотам. Огромните ледени планини се топяха. Това е страшно, защото нивото на моретата се повишава, а 50 % от населението живее по крайбрежията. Затова трябва да пазим прекрасната си планета и да научим следващото поколение също да се грижи за нея. Но извинете, малко се отклоних от темата.
– Споделяте ли мнението, че българските певци са много талантливи?
– Да, разбира се. Като образец веднага мога да дам оперната музика, където едни от най-добрите певци са българи. Те представят страната ни по целия свят и това не са само тези от по-старото поколение, но и младите.
– След толкова години на сцената и извън нея, как успявате да съхраните великолепието на гласа си?
– Моите студенти също ми задават този въпрос. Никога не съм пушила, не пия алкохол и газирани напитки, сладолед ям чак като се разтопи, когато вече не е точно сладолед и затова всички ми се смеят. Аз навърших 71 години и не се притеснявам да ги кажа – не са малко, но не са и много и си пожелавам поне още половината от тях, за да стигна до 100 и да ги отпразнувам на сцената с концерт.
– На какво залагате в концертите си, които обикновено са като спектакли?
– Най-много обичам импровизацията и както казвам на моите студенти: “Най-важното е да си направиш кефа като си на сцената!”.
– Представяла ли сте си някога своя живот без музика или да се развива в друга насока?
– Не, никога.
– А има ли ден, в който да не пеете?
– Почти няма.
– Животът Ви коя песен е?
(замисля се… и запява “Очи черние” – отначало в класическия ѝ вид, а после импровизирайки по своя си начин и завършвайки отново в оригиналното ѝ звучене)
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът