Георги Георгиев – Гецата е от онези хора, които са избрали да не работят, защото са превърнали хобито си в професия. Обича да снима и така си изкарва хляба. Изминал е хиляди километри, направил е хиляди кадри, щастлив ще е, ако го запомнят поне с няколко от тях.
Гецата открива фотографията още в училище, когато бил 4-5 клас. Имало кръжоци по фотография, към които интересът бил най-голям. Тогава основно се занимавали с техническата част – бъркали разтвори, проявявали ленти.
“Магията на фотографията открих, когато си купих първия апарат “Смяна 8”. Бяха голям хит, напълно по джоба на всеки българин. През лятото имахме пионерски поръчения да събираме хартия, стъкло, билки. И от парите, които бях събрал, си го купих. С първия професионален фотоапарат се сдобих, когато продадох семейната ценност – москвича. Той беше голяма работа, но се разделих с него, взех около 4-5000 лева и с още 3000 лева от заем си купих един пентакс.
На третия ден жена ми видя, че колата я няма, и ме попита дали е на ремонт. Като разбра каква е истината, една седмица не ми говори. Беше през 1990 г.”, спомня си Гецата. После имал период, като при всеки фотограф, в който започнал да преследва техниката, а не кадъра. “Това е една детска болест, свързана със стремежа да имаш все по-нова техника и да бъдеш в крак с времето. Ако фотографията е такъв занаят, че ако днес закъснееш, утре е много трудно да наваксаш. Имаше период, в който всичко, което изкарах от снимки, го давах за техника. През 90-те години, когато прохождах, на всички ни се искаше да бъдем фотограф-худжници, за които бяхме чували, но те бяха малко в страната. Аз познавах един-двама – Александър Иванов от Казанлък, Златко Латев от Хасково. От тях научих много. Първо, че богат фотограф няма, но и беден фотограф също няма. И ако сутринта нямаш за баничка, ако си кадърен, до обяд ще изкараш за бял хляб и кюфтета. Научих още, че по-важно е човек да преследва кадъра, че фотографията е първо въпрос на мислене, а после на техника”, разказва увлекателно майсторът на фотоси.
Съгласен е, че не всеки човек става за фотограф. “Като се появи дигиталната фотография, беше решен един много важен проблем с качеството на техническите показатели. Всичко като технически параметри вече се свежда до блендата и скоростта. От там на сетне следват видът на филма, процесура, матрицата. От това какви са, зависи до каква степен те ще ти дадат възможност да издевателстваш върху кадъра, в добрия смисъл на думата.
Цветоусещането, композицията и културата на изображението техническите средства не могат да го постигнат. Убеден съм, че компютърните програми са абсолютно задължителни. Отровата не е в самата отрова, а в дозата. Всеки, който се е докоснал до фотошоп, има стремеж яко да го експлоатира. Факт е, че сериозната фотография изисква сериозна постобработка. Няма такова нещо като това да щракнеш и това да остане. Могат да се подсилят цветовете, сенките, щом това е в интерес на кадъра. Пак казвам, че фотографията е въпрос на мислене, защото всеки пипа толкова, доколкото може да мисли. Някои не могат да мислят и пипат много. Истината е тази, че от един кофти кадър с никаква обработка не можем да направим шедьовър”, разкрива Георгиев.
В началото, през 90-те години, той снимал много актова фотография, дори направил 4 изложби, включително и във Велико Търново. “При този вид снимане има едно огромно забавление, ако човек иска да му се получават нещата, задължително трябва да му е приятно и да се забавлява. Майсторството при актовата фотография, а и не само при нея, е в светлината. Единствено при репортажната не можеш да влияеш на светлината, но някои от най-хубавите ми снимки са точно такъв тип. Имам кадър от Йордановден, момче с кръст, което е с невероятен поглед. Самата фотография като техническо изпълнение има много недостатъци, но това ми е най-краденият кадър, което е показател колко е добър.
Навремето се шегувах и казвах: Като видите Гецата да снима пейзаж, значи е остарял. Явно вече съм остарял, защото от 10 години вече снимам основно пейзажи. Направихме с колегата Пенчо Чуков един много успешен сайт, който изцяло е насочен към културно-историческото наследство, пейзажи от България, обичаи, занаяти. Този сайт вече е номер едно, когато се потърсят снимки от България”, споделя още фотографът. От 2006-а до сега всяка година Гецата продуцира календар със свои снимки, само тази година пропуснал.
“При пейзажа майсторството, освен в осветлението, e и в голямото търпение и чакане, както и многократно връщане на едно и също място. Има едно място в Родопите, по пътя между Ардино и Кърджали, една махала след село Чубрика, където има композиция от три къщи. Там съм се връщал десетки пъти, за да направя само два кадъра през последните две години – един летен и един зимен. Те са от една и съща точка, но станаха перфектни”, разкрива фотографът, който изминава по около 5000 км на месец, за да обикаля по местата и в много случаи казва, че се връща недоволен.
Питам го Родопите ли са най-сниманото място у нас. “Те са една голяма фотографска лаборатория, богати са на форми, на растителен цвят. Хубаво е човек да улучи момента. Да знае кога е есента там. Понякога, както тази година, времето за снимане е много малко”, казва Гецата.
До скоро той не е обичал да снима зад граница, но вече не е така. Любимото му място е Париж. Срещата му с френската столица станала случайно. От Асоциация “Мисия България” го открили в интернет, после с него се свързала българка, която снима за тази асоциация. Оказало се, че тя преди около 20 години е била модел на Гецата. Двамата успели да организират съвместна изложба на оградата на българското посолство в Париж. Отпечатали 20 пана, които били много големи. Затова 10 от тях стояли шест месеца, след което били заменени с останалите. На тях имало пейзажи, обекти и фолклорни мотиви от България. Последните 10 все още стоят там, радва се Гецата. Георгиев помагал на “Мисия България” да издава списание, като го пълнел, както той се изразява, с картинки от България. Миналата година през април гостувал на мисията, когато отново имал малка изложба в българското посолство. Само след броени дни, на 7 ноември, ще бъде открита третата изложба на фотографа във Франция. В град Иер, който е близо до Париж, той ще покаже пейзажи и обичаи.
Споделя, че Париж е прекрасен и много лесен за снимане. Като отишъл да снима Айфеловата кула, бил голям късметлия, защото имало водни оръдия, които пускали много рядко, но в този момент те работели. “Изуми ме това, че точно на Великден влизам в Нотр дам, върви една огромна процесия, невероятна атмосфера. Аз съм си нагласил апарата, така че да снимам тайничко, защото в нашите църкви е голяма гонитба. Счупиха ми преди няколко години апарат в Бачковския манастир, въпреки че още не го бях извадил, а и имах разрешителни писма. А в Нотр дам охраната се приближи към мен и ми казва – господине, снимайте си спокойно. Това е красиво, покажете го. Единственото условие беше да не използвам светкавицата”, спомня си той.
Веднага прави още едно сравнение с отношението към фотографите у нас. “Имах поръчка за три сцени от “Рождество Христово” в Арбанаси и отидох в музея, пуснах молба, тя трябваше да бъде разгледана на заседание на общинския съвет, който трябваше да вземе решение каква такса да платя. Накрая ми казаха по 70 лева на сцена, общо 240 лева. На мен пазарлъкът ми беше по 50 лева на сцена”, заключва тъжно.
“В търсенето на пазари с моята колежка Вили Атанасова от Париж преди две години започнахме на шега един проект “Vijoli concept”, като правим разни изделия с наши фотографии, като чанти, шалове, хавлиени кърпи. Всичко е бутиково. Тези неща успяваме да ги продаваме успешно в различни магазинчета на Монмартър”, разкрива още Гецата.
Макар и да има толкова много кадри и успехи зад гърба си, Георги Георгиев с удоволствие би носил фотографската чанта на Александър Иванов от Казанлък, на Цончо Балканджиев от Павликени, дори и на Пенчо Чуков, който доста по-късно от него е започнал да се занимава с фотография. На Генчо Петков не би носил чантата, първо, защото е много тежка, а и той почти не излизал от студиото, но с удоволствие би му размествал стативите.
Разделяме се и той тръгва отново на лов за кадри. Убеден е, че късметът помага на по-подготвените.
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив