– Г-н Минчев, през годините Световната среща на българските медии по света се превърна в средище за дефиниране и търсене на решения по много от актуалните проблеми, пред които са изправени медиите. Каква е мисията на изданието сега? 
– Форумът, чието девето издание предстои, наистина се утвърди. Той се разраства и като количество участници и география, и като качество на дискусии и обсъждани теми. До момента участие са заявили 45 представители на медии от над 24 държави по света. Затова за първи път срещата ще продължи пет дена, а злободневните въпроси, по които искаме да се разрази истинска дискусия, са наистина много. Оказва се, че през последните години за нас, хората от журналистическата гилдия вече няма форуми, на които да се събираме и да дебатираме. Ние дори нямаме и работеща организация. Този вакуум в желанието на журналистите да общуват като че ли ги прави да са активни.
А по отношение на мисията, като медия ние нямаме нито законодателна, нито каквато и да е друга възможност за влияние. Нашата задача е да събираме медиите от цял свят и да им даваме трибуна за изява, а след това техните конкретни предложения и идеи да прехвърлим на различните отговорни институции. Като дойдат на форума, нашите колеги от цял свят постоянно негодуват срещу Агенцията за българите в чужбина, която за тях е неработеща институция. А тук за 2-3 дена имат възможност да се срещнат с много политици и колеги и да поставят директно своите проблеми. Освен това за 7-8 г. ние сме направили двупосочен трафик на информация. Поне 50-100 български медии имат кореспонденти по света благодарение на нашите срещи.
– Защо избрахте за водеща тема на форума “Медиите и националните каузи”?
– Темата за националната кауза много вълнува хората, а и в момента държавата вопиющо се нуждае от някакъв тип национално съгласие. Сега всичко се поляризира – като започнем от противопоставянето между основните политически сили в Парламента и водещите институции в държавата. Това продължаващо разделение на хората във всички аспекти – на бедни и богати, на образовани и необразовани, на работещи и безработни, не е от полза за България. Виждаме, че държава като Германия, която в момента е най-проспериращата в ЕС, също върви към някакъв тип широка коалиция. Мисля си, че това, което е написано на сградата на Парламента – “Съединението прави силата”, е нещо, което най-много ни липсва на нас, българите, в момента. Ние наистина трябва да намерим начин да се обединим, за да решим сложните проблеми, които имаме като общество и като държава. Защото всички виждаме, че нещата в страната ни не се случват така, както на всички нас ни се иска. По данните на различни учени и експерти за броя на емигриращите българи се увеличава с всяка година. Дори сложните изчисления показват, че на всеки час по един човек напуска страната ни.
– А кои са темите, които могат да ни обединят?
– Нима образованието не е достойна кауза. Не може една Финландия да отделя повече от 10 % от националния си бюджет за образование, а ние да продължаваме да бъдем на последно място в ЕС и по този показател. Сега виждам, че отново не са заложени промени в параметрите на бюджета. Но ако нямаме образование, накъде отиваме. Вече сме на дъното в редица световни класации. Нима здравеопазването също не е достойна кауза. Вече 10 години не можем да направим нормална здравна реформа. И ако приемем, че все пак образованието и здравеопазването априори са задължение на всяко управление, независимо от политическата окраска, значи трябва да помислим за кауза, която да може да обедини хората, цялото общество.
– А вярвате ли, че ние, българите, сме способни на компромиси в името на обединението?
– Ако не можем да бъдем обединени, ще се сбъднат и най-мрачните прогнози. Населението в страната ни драстично ще продължи да намалява, все повече ще се увеличава емиграцията, както и социалното неравенство. Мисля си, че каузата за обединение вече не е въпрос на желание от наша страна, а необходимост за нас като народ. Ако не се обединим, накъде отиваме? А къде ще отидат децата ни?
– От предишната световна среща в Букурещ родиха ли се нови български медии по света?
– Сигурно са повече от десет и техните представители ще се включат в нашата среща. Вече има Нова българска телевизия в Чикаго, а нейни представители ще дойдат във В. Търново. В Чикаго и щата Илинойс имаме много голяма българска диаспора – над 200 хил. души живеят официално там. В Чикаго има три вестника, още няколко телевизии и сайтове. Сега има две училища, два музея, както и две църкви, които, за съжаление, не могат да намерят съгласие помежду си. Там има много български дух, така че Чикаго е интересно място за българите извън граница.
През последната година се появи и ново българско радио в Китай, но най-парадоксалното е, че българската редакция в Пекин се води от китайка, която говори перфектен български. То излъчва всеки ден програми на български език. Нови медии се родиха в Хърватска, Словакия и в Португалия. Има два нови електронни вестника в Израел. Вече втора година правим опит да доведем и българските медии от Южна Африка, където живеят около 50 хил. наши сънародници, но без резултат.
– Кой е най-сериозният проблем, пред който са изправени българските издания зад граница?
– Хубавото е, че по-голямата част от старите печатни медии продължават да излизат, макар че някои от тях изпитват сериозни трудности. Тенденцията в световен мащаб е вестниците все повече да минават в електронен формат. Тя няма как да подмине и българските медии по света. През 2006-а вестник “Нова дума”, който излиза в Испания, беше четвъртото по тираж печатно издание на български език въобще. Не може при изтеглянето или при обедняването на сънародниците ни там този вестник да не е усетил сътресения, но знам, че сега той продължава да е с тираж 10 хил. бройки. В Чикаго през 2006 г., когато проведохме срещата си там, местните български вестници изживяваха бум. В Сърбия преди години вестниците ни се финансираха от държавата по програма за насърчаване на културната етническа идентичност. По-късно те започнаха да получават само част от субсидията, за да се стигне до редуцирането й в размер на около 75 на сто. В резултат част от изданията разредиха периодиката, а трети спряха в очакване да видят как ще се развият нещата. Печатните издания, включително и българските по света, все повече изчезват, все повече се залага на социалните мрежи и електронните варианти. Но това е както бъдещето, така и форма много от медиите да издържат на икономическите предизвикателства. Знам, че редица български печатни издания, излизащи в чужбина, срещат трудности с разпространението и приходите от реклама.
– В каква посока се променя медийната среда в България през последните години?
– Промените са в няколко посоки. От една страна, е влиянието на четвъртата власт върху останалите власти в държавата, а от друга, са промените в самите медии, които в никакъв случай не ги правят коректив на проблемите в обществото и източник на идеи за неговото развитие. Става дума за това, че в известна степен енергията на медиите се загуби, което в никакъв случай не е добре за страната. Медиите трябва да открият себе си отново и трябва да заемат полагащото им се място в обществените процеси. Иначе един от колосите, върху които се крепи демократичното общество, ще поддаде и ще повлече системата. Мисля, че на нас като хора от професията трябва да ни е обидно колко зле сме оценени. Мисля, че самите ние трябва да потърсим път за излизане от кризата. Тази криза може да не е само българска, тя може да е криза на медиите в световен мащаб. Това обаче не пречи всеки давещ се да потърси сам начина за своето оцеляване.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ