Кой е убиецът на поета революционер Христо Ботев разкрива в най-новата си книга великотърновският писател Николай Иванов. В нея той представя документи, съдържащи ценни свидетелства и спомени на очевидци, които дават важни детайли от трагичните събития във Врачанския балкан и същевременно оборват общоприетата теза за смъртта на воеводата. Така след близо век потулените архиви в БАН стават публично достояние в цялостен вид в книгата на писателя. В нея той разказва, че в периода 1934-1940 ч. няколко членна читалищна комисия със секретар Димитър Бучински издирва, разпитва и записва спомени от преки свидетели за обстоятелствата около гибелта на войводата. Те са събирани за книгата “Спомени за Христо Ботев”, подготвяна от Васил Атанасов – стар врачанин, уредник на музея във Видин. През лятото на 1940 г. той вече е събрал достатъчно доказателства по темата, като документи, материали и карти на местностите, и ръкописът е готов, за да се пристъпи към отпечатване на книгата. Сред най-ценните документи са признанията на Джамбаз Мустафет, който е организаторът на убийството на Христо Ботев. За съжаление материалът, който е събран за книгата, е унищожен по време на наводнението във Видин през 1942 г., а на следващата година Васил Атанасов умира.
На 24 януари 1944 г. след бомбардировките на американската авиация над град Враца една от бомбите поразява читалище “Развитие”. По чудо не експлоадира, но разрушава фасадата и стаите, в които се съхранява читалищният архив. В него се намирали и протоколите от разпитите на свидетели за смъртта на Ботев и други ценни документи. При разчистване на руините на читалището протоколите от разпитите на комисията се считали за унищожени, а според историка Иван Ангелов са изгубени и ценни документи, между които и разписките за подписаните кредити от Митко Цветков за въоръжението на Ботевата чета.
“След няколко години се оказва, че протоколите с тези спомени на свидетели за гибелта на Христо Ботев се намират при Димитър Бучински, който се разпорежда с тях и прави опити да ги издаде в самостоятелна книга. Започва упорито да ги предлага на различни издателства в продължение на десетилетия, но всички безуспешно, понеже не получава положителна рецензия от историците от БАН”, разказва Николай Иванов.
В крайна сметка на 15 март 1966 г., обезсърчен, Димитър Бучински със съпроводително писмо дарява оригиналите на безценните протоколи на историците от БАН с надеждата, че ще бъде включен като съавтор при издаването им в бъдеща книга. Именно там обаче документите потъват в забвение, обяснява писателят.
Спомените на очевидци се оказват решаващи за разкриване на истината за трагичните събития на младия воевода. Димитър Мазнов, по прякор Мазната, и неговият братовчед Петър били овчари, които отглеждали стадото в района на някогашното село Дърводелци, унищожено преди години от кърджалиите. То се е намирало на изток от Враца, в района, където е построен заводът “Химко”. Христо Ботев и още двама четници, минавайки оттам, се отклонили до кошарата, за да купят агнета, с които да се изхранват, а останалите бунтовници поемат нагоре към Балкана. От Мазната купуват 18 агнета, но след това едно от тях, любимо на по-младия Петър, било върнато обратно, тъй като Ботев проявил съчувствие, разказва Николай Иванов. От съседната кошара купуват още четири агнета.
На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. След това слизат в Лесков дол, за да си починат, и колят няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня. През това време по следите на четата вече е тръгнала потеря. Мазната праща братовчед си Петър да предупреди войводата за приближаващата опасност, а самият той успява да се укрие. След като ги известява за потерята, Петър тръгва да слиза от планината, но е заловен от двама черкези разузнавачи на коне. След кратък разпит е откаран в турския команден пункт в местността Царева ливада. Затворен е около 14,00 ч. в кошара, собственост на един турчин, заедно с други овчари. Постоянно докарвали нови арестувани, сред тях е и дядо Вълко Очиндолски, който разбирал турски и черкезки и разказвал на останалите какво си говорят турците, обяснява писателят.
Междувременно четниците водели сражение с потерята, съставена от черкези разузнавачи, предвождани от Джамбаз Мустафет от Враца, наричан Мустафето. През целия ден се чува грохотът на сражението. Бойните действия са прекратени около 19,00 ч. В кошарата, където е Петър Мазнов пристига Мустафето, а черкезите започват да си приготвят вечеря. Около 20,00 ч. пристига на бегом един черкезин разузнавач, който докладва на командира на отделението, че е успял да се приближи до група четници и да застреля войводата. Очевидецът Петър Мазнов казва следното: “Они наседаа, за да ядат млеко у кошарата и готвеха агнешки манджи. Помаяха се, каквото се помаяха доста време, а по едно време гледам къде назе тича един черкезин с пушка. Дойде при Мустафето и каза нещо. Всички се зарадваа и взеа нещо весело да си хортуват. Дедо Вълко ни каза, че тоя черкезин е бил пратен от Мустафето след боя да види накъде ще хванат комитите. Черкезинът разузнавач се бил приближил доста близо до една група комити, които били наседали. Скришом черкезинот се прицелил у един от комитите, по който имало разни работи, бамбашка от другите комити, по което черкезинот се досетил, че може това да е бимбашията – войводата на комитите. Прицелил се”. Писателят посочва, че този разказ има достатъчно убедителна доказателствена стойност и не би могъл да бъде плод на недобросъвестна или художествена измислица, тъй като носи белезите на правдоподобност и неподправеност. От достигналите до нас свидетелства, посочените обстоятелства не могат да създадат смущаващи противоречия или логически несъответствия с разказа на Петър Мазнов. Също така членовете на комисията, записала спомените му, са личности с доказан авторитет, посочва още Николай Иванов.
Ценни са и сведенията, които самият Джамбаз Мустафет дава пред комисията, търсеща истината за смъртта на Ботев. В свое писмо Васил Атанасов пише до Димитър Бучински – секретаря на комисията, следното “Ние го разпитвахме въ Вратца някога и той отрече това, дето се носи слухъ, че е убил Ботев. Пред мен Мустафето каза следното “Не съмъ го аз убил, а го уби другъ от моята група, която беше съ мен, кога се завръщахме вечерта след боя откъм мина “Плакалница”.”
В търсене на истината, писателят Николай Иванов създава колектив от различни специалисти – полк. от резерва Валери Младенов, проф. арх. Минчо Ненчев, инж. Тодор Топалов – специалист по огнестрелни оръжия, и Юксел Етем, занимаващ се със спортна стрелба. Заедно на терен проучват местата, през които преминава четата, както и лобното място на Ботев. “Успяхме да отстраним всички пропуски на многобройните комисии, които преди това са допуснати. Застъпваме тезата на историка проф. Пламен Павлов, че Ботев е убит от черкезин нишанджия”, посочва писателят.
За трагичните събития е имало и редица предпоставки. Според инж. Георги Топалов топлото време е способствало изключително много за точността на изстрела, а разстоянието, което разузнавачът е преодолял, е било около 1000-1200 метра. Същевременно е имал шанса да се озове на около 40-50 метра по-високо над падината, където се е намирал Ботев заедно с няколко четника. При анализиране на обстановката често се изпуска изключително важен факт, способствал за прецизното ориентиране на стрелеца по изправената фигура на Ботев. Това е бялото перо на шапката му, което се оказало фатален момент при допълнителното прицелване от страна на черкезина. Перото се е белеело в мрачината и подпомогнало като точка фиксирането на мерника от страна на нишанджията. Войводата се е бил извисил над канарата почти в цял ръст и се виждал от пояса нагоре, което го превърнало в удобна мишена за стрелеца, разказва Николай Иванов. Благодарение на усилията на писателя всички тези ценни документи и спомени са публично достояние и могат да бъдат прочетени в книгата му, която предстои да излезе на бял свят.
Весела БАЙЧЕВА
сн. Бранимир БОНЕВ