Велизар Соколов – Заки е възпитаник на Юридическия факултет при СУ, където се дипломира през 1989 г. През 1997 г. специализира интелектуална собственост в Международния институт по право във Вашингтон, САЩ. Като специалист с дългогодишен опит в областта на интелектуалната собственост, участва в работните групи по изготвянето на редица нормативни актове в тази област, като най-важните от тях са измененията в Закона за авторското право и сродните му права от 2000 г. насам. Съавтор е на Речника по медийно право. В момента е управител на юридическа кантора, специализирана в областта на интелектуалната собственост.
Освен като юрист, Заки е добре познат като музикант и продуцент. Той е част от създадения през 1989 г. дует “Авеню” и от “АвеНю Продакшънс”, където с дуетната си половинка Боби Иванчев подкрепят артисти като Белослава, “Анимационерите”, “Уикеда” и др. До преди два месеца Заки беше телевизионна звезда, защото стана част от журито на музикалния формат Х Фактор по Нова тв.
През почивните дни Велизар Соколов беше във Велико Търново за XIV национална среща – семинар на хореографите в България. Като експерт по интелектуална собственост, той представи пред участниците авторско-правния режим и възможностите за защита на произведения, свързани с народното творчество и танцовото изкуство.
– Заки, въпреки наличието на закон авторските права в България непрекъснато се погазват?
– Защитата на интелектуалната собственост в България има труден старт и може би затова не ни се отдава много добре. В САЩ например със създаването на страната, още преди Конгресът да приеме Конституцията, са гласувани два закона – за авторското право и за патентите. Това показва каква е ролята на интелектуалната собственост за икономическото развитие на обществото и за развитието на неговата култура и културна идентичност. В България първият закон за авторското право се появява през 1921 г., и то не защото нашият законодател е осъзнал необходимостта от това, а заради задължителните клаузи в Ньойския мирен договор. В този смисъл като че ли сме свикнали с отношението, че ползването на продуктите на интелектуалния труд е наше рождено право и зачитането на правата на хората, които са ги създали, не ни е много по вкуса. Независимо от това, бидейки държава от ЕС, през 2006 г. законодателството ни в тази област беше напълно съгласувано с европейските стандарти. Така че като нормативна база интелектуалната собственост в България има необходимата законова защита. По-сложно е положението с прилагането на законите, както е и във всяка друга област у нас.
– Какво място заема страната ни по отношение на зачитането на интелектуалната собственост?
– Такава официална статистика няма. Но има данни за отделни индустрии, които се базират на интелектуалната собственост, като музикална, филмова, софтуерна и т.н. Ръстът на софтуерното пиратство у нас е 64 %, при средно 35 на сто в ЕС и 26 % в Северна Америка, което показва, че сме близо два пъти по-зле от икономически развитите държави. От тази гледна точка мисля, че в областта на правоприлагането трябва да се положат още доста усилия. Но за мен най-важна роля в това отношение трябва да играе не законът, а културата на потребление. Това означава българинът да се научи да не посяга на продукт, създаден в резултат на творческия труд или чрез инвестицията на друго лице.
– Как се възпитава тази култура?
– Като всяка културна политика и тази трябва да бъде поведена от държавата. Добре е тя да има ясно изразена политическа воля и програма за защита на правата върху интелектуалната собственост. Самото име ни подсказва, че става дума за нещо чуждо и трябва да поискаме разрешение на собственика, за да го ползваме. Без медиите, които са сред най-потърпевшите от потъпкването на авторските права, и чрез въвличането на възможно по-голям брой последователи сред младите хора нещата няма да се получат. Образованието на хората, които създават интелектуален продукт, е първата крачка към възпитанието на тази култура.
– Кои творчески области са най-силно засегнати от т.нар. интелектуално пиратство?
– В тази категория попадат всички обекти на интелектуалната и индустриална собственост. Отидете на пазара в Димитровград и ще видите колко много фалшиви маркови дрехи има, а марката също е обект на интелектуална собственост. Така че в ежедневието марковите стоки са най-често атакувани. По отношение на културните продукти – музиката и филмите най-много страдат от интелектуалното пиратство.
– Имало ли е случаи вашите права на творец също да са били потъпквани и да сте търсил справедливост?
– (Смее се) Знаете поговорката, че обущарят ходи бос. Е, и на нас ни се е случвало да забравим да си обуем обувките. През последните месеци в YouToBe един пост на нашия клип “Бягство” има над 1,5 млн. гледания, а не сме получили нито стотинка. Така че дори когато човек знае много добре какви са му правата, ако не съществуват механизми, чрез които да ги защити, се случва те да бъдат накърнявани.
– А вие не сваляте ли филми и музика от интернет?
– Не, никога – нито музика, нито филми. Обикновено слушам парчета в YouToBe и ако нещо ми хареса, отивам в магазина и купувам албума. Вярвам, че е честно. И бих искал и другите да постъпват така с моята музика или записите, които съм продуцирал. Аз съм меломан и хайфист и не мога да правя компромис с ниското качество на компресираните формати. От няколко години имам страхотен грамофон и дори предпочитам винила пред оптичните носители. Нищо не може да се сравни с лекото припукване от допира на грамофонната игличка с гладката черна повърхност.
– Защо избрахте да се посветите на тази област на правото – авторските права?
– По щастливо стечение на обстоятелствата избрах да уча право. В началото на следването с Боби създадохме дует “Авеню”, започнахме да правим музика и да записваме песни. В този период се появи Петър Чернев, създател на първата частна музикална компания у нас. Покрай съвместната работа той разбра, че Боби е икономист, а аз юрист и ни покани на работа в неговата компания. Там за първи път се сблъсках с авторското право и си казах, че едва ли бих имал по-голямо щастие от това да съчетая правото с музиката, т.е. професията и моето хоби. Така през 1991 г. с Боби създадохме кантората, в която все още работя и съм управител. Вече 23 г. се опитвам да обогатявам себе си като специалист и да помагам на другите, които създават интелектуални продукти.
– Какво ви липсва най-много от времето на дует “Авеню”?
– Давам си сметка,че съм много щастлив човек, защото обстоятелствата в живота ми се подреждат така, че ми дават възможност винаги да бъда себе си. Когато бях на около 20, бях щурак, голям меломан и исках да създавам музика. С Боби направихме дует “Авеню”, песента “Бягство” и още няколко добри парчета, които се харесаха на българите. В един момент обаче изчерпахме себе си като автори и изпълнители, а няма нищо по-достойно за един артист да слезе от сцената, когато вече няма какво повече да каже и да даде на публиката. По това време с Боби вече бяхме създали компанията “Авеню продакшънс” и бяхме започнали да продуцираме други изпълнители. Работили сме с Белослава, с Мариус Куркински, с Гравити ко, Уикеда, Анимационерите. Усетихме удоволствието и вкуса от това да подпомагаме други автори. Това е вторият етап на моето проявление. През 2004-5 г. прецених, че не искам повече да се занимавам с музикален бизнес и ще се фокусирам върху авторското право и кантората. Тогава реших, че до там е приключило моето взаимодействие с музиката.
Може би причината да се чувствам щастлив се крие в това, че като артист съм правил всичко от любов към музиката, а не от желание за слава, обществено внимание и др. При нас с Боби това никога не е било приоритет или цел. Напротив ние обичахме да правим музика. В продължение на години прекарвахме по цели денонощия с китарата пред касетофона, за да правим песни. Този творчески процес ни доставяше огромно удоволствие.
– Как един от малкото специалисти по авторско право у нас реши да седне на съдийската скамейка на X Factor?
– Когато Нова тв и Глобъл филмс ме поканиха за член на журито на Х Фактор, започна третият етап от моята изява, т.е. възможността от извора да видиш младите таланти, да се опиташ да ги разпознаеш в качеството си на техен ментор, да им помогнеш да разцъфнат и разгърнат таланта. Най-голямата ми дилема, преди да приема предложението, беше искам ли да изляза от уюта на анонимността, която си бях създал след “Авеню”, и готов ли съм да платя цената, за да си доставя удоволствието на феномена Х Фактор. Взех правилното решение, защото нещата се случиха по най-добрия начин.
– Като част от шоуто в продължение на месеци живяхте с поколение млади музиканти. Какво е бъдещето на България в този бизнес?
– Аз съм притеснен, защото музикалният бизнес не само в България, но и в цял свят изживява сериозна стагнация. Тя се дължи до известна степен на Интернет като нова медия, в която се случва много, но в по-голямата си част – незаконно. Това до голяма степен ощетява творците и най-вече продуцентите, които са инвестирали парите си в даден продукт. Тази стагнация доведе до патово положение, в което, ако ти ще създаваш музикален продукт, си принуден да уцелиш десятката със 100 % комерсиален продукт. Ако не е така, няма да можеш да си върнеш инвестицията. Но всички се убеждаваме, че комерсиалното е хубаво, но не е особено стойностно. То е комерсиално за определен момент, а след това изчезва. Ако погледнем световната и българската музика от 90-те, ще си спомним много хитове, които се слушат и до ден днешен. В музиката от преди десетина година не можем да намерим поне пет такива парчета. Така че голямата драма на тези млади таланти е, че няма пазар за техния труд. Всеки един от тези 16, които стигнаха до големите таланти, в друго време би могъл да има великолепна музикална кариера. Сега обаче успех може да постигне един, максимум двама.
Втората не по-маловажна причина е, че не останаха качествени български автори. Тези 16 човека в Х Фактор пяха чужди песни и доказаха, че могат да ги изпълнят по-добре и от оригиналните им изпълнители. Хубава музика у нас като че ли не се пише. Мисля си дали да не се направи фондация, която да събира средства и да прави конкурси за български песни, не за изпълнители, защото ние риалити формати имаме много. Но нямаме конкурс, който да стимулира хората да пишат нови песни и те да са хубави. Трябва да се създаде стимул, който да кара младите композитори и текстописци да правят музика.
– А каква е вашата връзка с българския фолклор?
– Моята любовна афера с фолклора започна през 1981 г., когато заради една приятелка се записах в танцовия ансамбъл на гимназията. Повече от танците там ги поставяше Иван Тодоров и може би година по-късно се прехвърлих в Академичния фоклорен ансамбъл. Не смятам, че тази афера е приключила. Последно танцувах на 55-годишнината на ансамбъла през 2011 г., а първият юбилей, на който излязох на голямата сцена, беше за 25-годишнината. Така че с известни прекъсвания любовта ми към народните танци продължава повече от 30 г. Да съм жив и здрав, може пак да се върна в залата и докато ме държат краката, да танцувам.
Златина ДИМИТРОВА, сн. архив