Професорите Филип Павлов и Ростислав Йовчев са сред най-добрите български музиканти и водещи преподаватели по класическа музика не само у нас, но и по света. Утвърдените изпълнители със световна кариера бяха сред членовете на журито на Международния конкурс за инструменталисти на класическа музика, който се проведе за първи път във В. Търново.
Проф. Филип Павлов е композитор, пианист и педагог, специализирал в Париж и участвал в международен конкурс по композиция в Амстердам. Изнасял е над 1000 концерта в страната и чужбина. Има записи като солист и камерен изпълнител в БНР, БНТ и за чуждестранни фирми. Работи като преподавател в НМА, а от 1998 г. е професор и в ЮЗУ “Н. Рилски”. Носител на награди от конкурсите “Св. Обретенов”, за камерна музика в Белград, клавирния конкурс “Синегалия” в Италия, конкурс за композиция “Валентино Буки” в Рим и др. Автор е на симфонична и камерна музика, хорови песни, мюзикъли, оратории, кантати и вокални цикли, театрална музика, детски песни и др.
Проф. Ростислав Йовчев е лауреат на много наши и международни конкурси. Той е единственият пианист от България, лауреат на награда от конкурса за най-добро изпълнение на испанска музика в Сантяго де Компостела. Специализирал е в Кралската консерватория в Брюксел и е осъществявал майсторски класове в България, Корея и Румъния. През 2002-2004 г. е преподавал пиано във Висшия музикален институт в Тунис. Бил е в клавирното жури на националните конкурси “Св. Обретенов”, “Класика и съвременност”, “Лист-Барток” и конкурса за акомпаниматори в Плевен. Професорът е завеждащ на катедрата по пиано в НМА.
– Как се вписва в културния живот на страната Международният конкурс за млади музиканти във Велико Търново?
Ростислав Йовчев: Всеки конкурс, който открива и мотивира млади таланти, е добре дошъл за българската културна действителност. Изявите за по-млади изпълнители във времето, когато се формират техните умения – технически и изпълнителски, заедно с дарованието да можеш да откриваш интересното в музиката са изключително полезни за тях. Те стимулират и преподаватели да подготвят такива деца, а самите педагози “сверяват часовника” помежду си. Огромен плюс на търновския конкурс е, че са включени всички музикални инструменти, като специално бих поощрил сериозното присъствие на духови инструменти. В тази възраст педагогиката на тези инструменти не е лесна, а това е огромен стимул за педагозите и техните ученици да продължат да се развиват. Като прибавим към това присъствието на В. Търново в българската история и световната култура, а сега и кандидатурата му за Европейска столица на културата, време беше такъв конкурс да се появи.
Филип Павлов: Да се направи музикален конкурс в България е много трудно. Това може да се случи едва когато в даден град съществува обществена нагласа. А Велико Търново с огромно закъснение стартира с организирането на този конкурс, защото през годините той с достойнство е устоявал мястото си на град с многовековни традиции в различните видове музика. Освен това тук всичко е изкуство – от архитектурата на града още от древни времена, изключителните художници, нивото на оркестрова музика, детски хорови колективи, военни оркестри. Всичко това е стабилна база от миналото и макар днес да не съществува в реалния си вид, е оставила отпечатък в мисленето на хората, които днес са ангажирани с културното развитие на града. Организацията на този конкурс е на изключително ниво. Това е нова възможност за световна консолидация, защото България винаги е имала какво да покаже на света в музикално изкуство, а благодарение на В. Търново у нас ще започнат да идват и деца от чужбина, които ще ни помогнат да научим повече за другите нации в музикално отношение.
– Какво е предизвикателството да откривате млади таланти?
Р.Й.: Това е огромна отговорност, защото трябва да се направи не само “моментна снимка” на малкото дете, но и да се прецени евентуалното му бъдещо развитие. Много често децата имат не лоши технически умения, свирят без грешка, но по-важно е каква музикалност носят и дали тези, които не са толкова добре в техническо отношение, не са по-перспективни. За разлика от спорта, където най-бързият или най-силният печелят, при нас нещата са строго субективни, почиват на професионални критерии, които са пречупени през изискванията на журито.
Ф.П.: Ние, като членове на журито, сме щастливите слушатели в залата. Ние не откриваме таланта, ние го получаваме наготово. Той свири пред нас и демонстрира на живо своите способности, а ние можем да транслираме неговия път към бъдещето, като го оценим подобаващо. По-важното е, че благодарение на такива конкурси децата се научават да оценяват честно постиженията на другите. Само по реакциите им в залата може да видите тяхната оценка за изпълнението на конкурентите. А най-странното и трудното в живота на музиканта е да може да оцени първо сам себе си, а след това да бъде честен и към другите.
– През последните 20 г. страната ни изгуби много от традициите в музикалното изкуство, което се отрази и на подготовката на малките музиканти. Какво място заема българската музикална школа в сравнение с тези в Европа и по света?
Р.Й.: Слава Богу, че България не унищожи музикалните школи, които откриват таланта. Те съществуват, а манталитетът на преподавателите в тях е почти възрожденски.
Не коментирам само смешните финансови стимули за тях, а това, че те винаги остават верни на своите ученици, отдават им се изцяло, стремят се да им предадат своя педагогически опит и да развият таланта им. Така че по отношение на деца до юношеска възраст България все още има стария потенциал. Проблемът възниква след това. От една страна, много от тях, виждайки липсата на реализация, се отказват и тръгват по друг професионален път, а тези, които продължават да рискуват в музикалното изкуство, отиват в чужбина, защото там наистина могат да оценят подобаващо техния труд. Така че българската музикална школа все още стои добре в световен мащаб, но светът е различен, сравнен с преди 20 г.
На преден план е настъплението на азиатската школа – китайци, японци, корейци, сингапурци “атакуват” Западна Европа.
Всички те са перфектни в професионално отношение, а зад тях стоят мощните финансови стимули на родните им страни, които виждат силата на своето развитие именно чрез класическата музика. Така че България в това отношение е изправена пред предизвикателство. От друга страна, Западна Европа има големите традиции на своето минало, но там нещата се развиват по друг път. В началото – до 16 г., децата имат музикална култура, но не развиват на ниво високи музикални умения. Във висшето си образование обаче, поради факта, че получават попълнение от други страни, които вече са развили техните кандидати, тяхната школа просперира. У нас, въпреки постоянните опити да се разрушат добрите традиции, инструменталните катедри във вузовете и школите продължават да са на добро ниво, но не знам докога.
Ф.П.: Нито една промяна на обществото не може да разруши традициите, защото деятелите на музикалното изкуство у нас винаги са били апостоли. От създаването на българската култура след Освобождението до ден днешен с изкуство се занимават само най-големите личности, а някои от тях днес ръководят музикалния живот в страната. За жалост, перспективите за развитие на музикалното изкуство са стеснени, и то по финансови причини. Никой не иска да разбере, че колкото по-малко се финансира обучението в най-ниското ниво – в школите, толкова повече ще намалява интересът на българите към музикалното изкуството. Вече има личности, като Орлин Горанов например, които безвъзмездно работят в името на българското студентство. Трябва да намерим такива дарители и за българските деца от музикалните училища. Държавата трябва да стимулира големия бизнес да помага на културата, защото това е инвестиция с бъдеще.
Има държави, като Швеция например, които печелят само от култура. Те имат държавен мениджмънт на културата, което означава мисъл за години напред.
– У нас реформите при сценичните изкуства като че ли се отразиха най-сериозно на формациите за класическа музика. В криза ли е музикалното изкуство у нас?
Р.Й.: Промени в сценичните изкуства бяха толкова абсурдни, а техните плодове продължаваме да берем до ден днешен.
В съседна Румъния обаче, на която ние гледахме с презрение само до преди 10 г., нещата по отношение на културата са несравними. Там във всеки град през 100 км има симфоничен оркестър.
Да не говорим за солидното финансиране от страна на държавата. Най-авторитетният международен фестивал за класическа музика “Джордже Енеску” в Букурещ има такова държавно финансиране, което ние дори не можем да си представим в България. Затова там идват най-добрите музиканти, а румънската общественост има възможност да се докосне до световните постижения в класическата музика. А престижът на класическия музикант у нас е силно занижен именно поради липсата на средства.
Често пъти някои от оркестрантите, особено в провинцията, са принудени в свободното си време да циклят паркет или да работят като бояджии, за да оцеляват.
Това е недопустимо в XXI век и то в страна, която претендира да е член на ЕС. Никой не си дава сметка, че липсата на инвестиции в културата и в частност в нашето високо елитарно изкуство ще доведе до опростачване на българите.
Мащабното снижаване на културното ниво на нацията ще се задълбочава все повече. Съвременните тийнейджъри например нямат понятие от класическата музика. За да може тази музика да се слуша, трябва да има необходимата култура и възпитание още в крехка детска възраст.
Ф.П.: А какво се случва у нас? Детската музикална школа приема детето още в най-ранна възраст, но когато порасне и влезе в училище, там започват да действат невъзможни системи за музикална грамотност. Много търпеливо и методично нашето образователно министерство направи така, че музиката да няма никакво значение за духовния свят на детето и неговото развитие. Преди във всяко училище имаше музикални състави, хорове, духови оркестри. Ние се състезавахме помежду си. Не се срамувам, че съм преминал през такава образователна дейност. Но сега ме е срам, че няма нито един български ученик от 3 до 10 клас, който да може да изпее повече от “Зайченцето бяло” или пък “Сънчо”, а това не са песни на българското училище. Те бяха унищожени под влияние на чужди интереси. Една държава с образовани личности е силна, а това беше един от страховете преди приемането ни в ЕС. Защото ние наистина сме дали твърде много на света, а той ни го върна тъпкано. В този смисъл съм абсолютен националист.
А това, че съкращаваме театри и оркестри, не е наша прищявка. Европа го прави, но тя има ресурс. Не може да сравним една 7-милионна България с Германия например, където живеят 90 млн. души. Трябва да стане ясно, че културата се нуждае от държавна субсидия, а тя не е скъпа. Как бихте тълкували факта, че
музикалната академия в София се ремонтира с американски субсидии, защото българската държава не разполага със средства да поддържа един от двата си престижни музикални вуза.
Академията не може да си позволи да купи дори един музикален инструмент, но японците са дарили хиляди. Защо чуждите държави ще развиват българската култура? Те ни помагат, защото разбират, че ние сме на изключително високо професионално ниво и че сме изоставени. Това е срам за българската държава.
Р.Й.: А какво се случва в съседна Румъния? В залата на филхармонията в град Яш, който е основен център на румънската култура, беше извършен луксозен ремонт със средства от тяхното министерство на образованието. Инструментите от най-висока класа също бяха заплатени от това министерство. Тъй като МК имало по-малко пари, те решили да прехвърлят залата на МОН. Средновековна Византия е държала по границите си с Изтока едни племена, наречени акрити. Тяхна единствена цел е била да защитават империята, затова не са оставали и никакви културни артефакти. Да не излезе един ден, че ние, българите, сме била акритите на ЕС.
Златина ДИМИТРОВА
сн. архив
