За силната жена 
не се говори…
Пред силата й 
 просто се мълчи.
В живота си тя 
никого не моли,
със реверанс ти 
път й направи!
“Силната жена приема нещата такива, каквито са. Осъзнава ги и продължава напред. Може би силата е в това да можеш да плачеш, когато ти се плаче, да можеш да тъжиш, когато си много тъжен, и да можеш да се усмихваш, когато насреща си имаш прекрасни хора”, споделя Таня Мезева в началото на срещата ни. Седнали сме на чаша кафе и докато я слушам, си мисля, че животът е като кафето – в него има и сладост, и горчивина, има от всичко. Таня е крехка и нежна, излъчва една особена одухотвореност, която няма начин да не те обгърне. Животът я е дарил с чудната дарба да създава прочувствени стихове, да бъде майка на две прекрасни момчета, но и да изпита болката от загубата на едното от тях. Единият й син си отиде от този свят без време, убит беше преди около шест месеца в Горна Оряховица от свой приятел.
“По професия съм психолог, но не съм практикувала тази професия. Дълги години работех в социалните услуги и все съм била на ръководни длъжности, които са ми давали опита да мога да се справям с различни кризисни ситуации и да мога да реагирам адекватно в най-тежките моменти. Да осъзнавам, че всяко едно събитие не е случайно. Това е силата – да можеш да осъзнаеш себе си, каква ти е мисията и да можеш да продължиш напред”, разсъждава Таня.
Стиховете се появяват в живота й в тинейджърска възраст. Пишела ги тайно, скрито, почти никой не знаел за тях. След като се омъжила, дълго време ги била забравила. Около 2004 г. започнала да пише отново. “Бяха провокирани от най-различни теми, свързани най-вече с това каква съм аз, как се справям. Дори най-близките ми приятелки не знаеха, че пиша, докато, след като завърших психология, се запознах с една страхотна жена – Диана Апостолова, зам.-кмет на Поморие. Тя ми показа, че няма нищо страшно, ако тези стихове видят бял свят. Започнах да публикувам в различни сайтове за творчество в интернет”, разкрива дамата.
Говорим си още, че стиховете са сълзите на душата, чрез тях човек изразява истинската си същност. Стиховете за нея са начин да отвори клапана. Това са натрупани емоции, които трябва да излязат навън, иначе има опасност да експлодират в нея.
“Важно е в нещото, което е написано, да има музика и още преди да започна да пиша някой стих, аз усещам ритмиката му. Тази ритмика е музиката на душата и тя показва предварително емоцията, нагласата. Преди да започна да пиша, усещам, че нещо се събира около слънчевия ми сплит и то трябва да излезе. Много стихове съм писала като подарък за свои колеги и приятели, за децата ми. Вдъхновява ме и природата. До сега имам около 700 стиха, детските са най-малко. Само 30. Това са стихове, които сякаш детето в мен пише. Те са простички, с много положителна енергия и неподправеност, и винаги имат някаква поука. Откакто загубих Тихомир не съм написала нито един детски стих, защото за да ги пише човек трябва да е в абсолютна хармония със себе си”, разказва поетесата.
Най-силни са стиховете, които пише в последно време. Чрез тях Таня изплаква болката и огромното си напрежение. “Стихът е начин той да ме чуе, пиша ги вече и за такива майки, които са загубили децата си по една или друга причина. Много такива жени се свързват с мен, искат подкрeпа. Има майки, които са приели болката, други сега се сблъскват с нея. Направили сме затворена група във Фейсбук. Ще поканя всички тези жени на представянето на първата ми стихосбирка. Надявам се тя да излезе в средата на годината, когато ще се навърши една година от смъртта на Тихомир. В нея ще има един цикъл, който ще посветя на него.
Емоцията е лична, но сякаш като се сподели не е толкова тежко. Една от майките, загубили детето си, ми каза, че осем години не е била като жива. Била е през цялото време на медикаменти, лежала по болници и едва сега е осъзнала, че не това е трябвало да прави, защото детето й едва ли би искало да я види като развалина”, реди думите Таня, а сълзите капят от очите и на двете ни.
Опитваме се да си обясним откъде идва тази страшна агресия, която залива обществото ни. “Свързана е с времето, в което бяха възпитани нашите деца. Време, в което потъпкахме основните ценности. Дадохме им възможност да се учат от телевизията, игрите, филмите, които са изпълнени с убийства, катастрофи, насилие. На някой деца им е трудно да разграничат виртуалното от реалното, започват да смесват двете неща и сега берем плодовете. Тази агресия е като цвете, което разцъфтява в по лабилните хора, които поради някаква причина не са получили в семейната си среда най-важното нещо, което трябва да получава едно дете – любов и сигурност. Тези деца са с изкривена ценностна система и решават в един момент да въдворяват някаква си тяхна справедливост, колкото и жестока да е, защото смятат, че те са ощетени несправедливо. Мислят си, че притежават някакви качества и потенциал, но родителите и близките им не са им дали възможност да го разгърнат, натрупват озлобление, което се проявява в един момент. Опитвам се да си обясня тези тънки психологически особености в душевността на хората, но не мога да обобщя, защото всичко е много индивидуално.
Аз 14 години бях директор на дом за хора с умствена изостаналост и познавам изключително добре психиката на човека с такива увреждания и знам, че тези хора не биха направили такова нещо, защото ти, ако не носиш убиеца в себе си, няма как да извършиш такова престъпление. Желанието да отмъстиш и агресията са толкова силни, че си имунизиран от чувства и емоции. Това е характерно за психопатите и социопатите. Нещо се е бъгнало в програмата им в един определен момент. Те са готови на всичко само за да докажат нещо на някого. Когато се говори за предумишлено убийство, тогава се говори за планираност. Тези хора са най-страшни, защото те са готови да жертват себе си, за да въдворят някакъв свой ред. Обидени са на някого за нещо и тръгват да си отмъщават и се стига до това”, разсъждава майката, изгубила своя син.
Таня Мезева е убедена, че животът няма цена, но един смислен живот означава, след като си тръгнеш от него, да оставиш диря с това, което си бил и си направил. “Ние сме тук, за да се научим на нещо, което за всеки е различно и тежестта е различна. Кръстът за едни е много тежък, за други по-лек. Не искам никой да разбира какво е да изживееш тази страшна жестокост. Но щом Господ ти е казал да живееш, ти трябва да си изживееш живота с достойнство. Мен никога не ме е било страх от смъртта, сега още по-малко”, разказва Таня.
Най-големите й страхове били свързани с децата. “Тихчо като дете беше един палав чаровник и все се притеснявах да не му се случи нещо. Като завърши техникума и си намери работа, се успокоих. Бях един много щастлив човек с децата и работата си, семейството и приятелите си. И изведнъж животът ми се преобърна на 180 градуса и ме подложи на това жестоко изпитание… Сега Тихчо често идва в сънищата ми, но винаги го сънувам като дете. Трудно ми е да обясня защо. Може би защото тогава бяха най-големите ми страхове за него. Не спирам да му говоря чрез стиховете си. Наскоро във Фейсбук се появи една жена – Таня Цекова, с която не се познавам лично. Тя ми казва, че като чете моите стихове към Тихомир и нея нещо я кара да пише стихове от негово име към мен. Получава се нещо като разговор”, споделя Таня, а сълзите са пак в очите ни – и моите, и нейните.
Таня Мезева не търси възмездие, иска справедливост. “Тази справедливост трябва да е от съдебната система. Трябва да има някакъв коректив, защото не може такова нещо да остане безнаказано. Не може всеки, който реши, да може да извърши подобно деяние само защото някой му е виновен или не му харесва. В края на януари и февруари нещата ще се задействат и ще влезем в съдебната зала. Тогава ми предстоят най-тежките моменти и ще се види колко съм силна, все още не мога да преценя, защото не знам как ще реагирам в залата, когато се появи момчето, което ми отне сина”, разсъждава Таня.
Болката й е голяма. “Приемаш я, тя си стои в теб, и да се усмихваш, тя пак е в теб. Всеки човек си носи своя болка, но тази болка е толкова силна, че човек е склонен да я съприживява, което не е необходимо. Защо да натоварвам другите с моята, като си имаш някаква твоя. Всеки си върви по своя път със своите си обувки, ти не си в неговите, за да знаеш какво му е.” Това е Таня Мезева, една силна българка, която знае какво е болката и радостта, приема ги и двете. Кафето в чашата е свършило, но животът продължава…
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив