Историкът проф. Петко Ст. Петков, заместник-ректор на ВТУ: “Не е ясно точно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено 3 март”

Публикувано на пт, 27 февр. 2015
2469 четения

“Не е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено Трети март. Това твърди историкът проф. Петко Ст. Петков от Великотърновския университет и призовава за научна и обществена дискусия по темата. Той е категоричен, че в списъка на официалните български празници не всички са национални, т.е. всебългарски. За сметка на това обаче редица важни исторически дати и събития не се почитат достатъчно от българите.
“Едно от доказателствата за безпринципния подбор на трите “политически дати” в официалния ни празничен календар (3 март, 6 и 22 септември) е нееднотипното им отбелязване. Трети март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.), докато 6 септември и 22 септември – по стар стил”, обяснява професорът, който е и зам.-ректор на търновската алма матер.
Според него нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с 3 март става въпрос за един предварителен договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан.
“За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи “велики сили”, ще уточня, че тук не става дума за периодизация. Целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. “национални празници”, обяснява специалистът по нова и най-нова история на България.
В този смисъл той оспорва непреходното и исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г. “Както споменах, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза, която се открива дори в някои учебници по история, че с този договор “приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.” и той именно “донесъл освобождението на българите”, ще трябва да припомним, че военните действия приключват с Одринското примирие и основите на мира, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на Основите на мира категорично се заявява, че “България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира”. Следователно според постановленията на Одринското примирие и Основите на мира българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика, че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия”, посочва водещият историк.
Той е категоричен, че с договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. “В чл. 8 на договора се казва, че “руски войски ще заемат страната” и ще подпомагат императорския специален комисар; “тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години”. Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 137 г. руската окупация в България от 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като “временно руско управление”. Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанския договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо означава, че ние днес официално и “всенародно” почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България”, подчерта проф. Петков.
Той обясни, че не бива да се подлага на съмнение освободителният характер на Руско-турската война от 1877-1878 г. и да не се подценяват героизмът и заслугите на руските воини. “Но имаме твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на 3 март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор – Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се приема предимно положително (заради откъсването на значителни български територии, останали в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в паметен ден на Освобождението, ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден 3 март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях”, коментира историкът от ВТУ.
Проф. Петков не скри своята убеденост, че националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено да е 11/24 май. “Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий, с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник – на миналите поколения и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето”, не крие емоциите си професорът.
Той разви тезата, че достойно място в българския национален календар заслужава и 27 февруари – денят на учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Днес се навършват 145 г. от създаването на първата законно призната общобългарска институция. “Екзархията е резултат от общонационално движение – религиозно по форма и политическо по характер. Учредителното ѝ събрание и приетата от него екзархийска конституция са събития и актове, характеризиращи съпричастност към общобългарско национално-държавно бъдеще. Екзархията подготвя исторически новата българска държавност, тя е своеобразна българска протодържава, при това с модерно устройство и управление, независимо от религиозната си форма. Забележителен пример в това отношение е, че делегатите на Църковно-народния събор решават екзархът да не е пожизнен, каквато е практиката в православния свят, а да се избира за срок от 4 г., което е по-характерно за държавен глава на република”, обясни историкът.
Златина ДИМИТРОВА, сн. архив

loading...
Пътни строежи - Велико Търново