Здравка Владова-Момчева, учител и писател: “Моята “Мисия Лондон” е да проповядвам България”

– Как се появи най-новата ви книга “Ало, България”, която преди броени дни представихте във Велико Търново?
– Идеята за “Ало, България” дойде от моите читатели от вестник “БГ БЕН”, в който от четири години водя рубриката “Очи в очи”. Това е вестникът на българската диаспора във Великобитания. Той е много четен и много търсен от нашите сънародници на острова. Получих покана да работя за него, след като написах разказа си “За една българска половинка, лютеницата, суджука и кирилската азбука”. Изпратих го в Чикаго, САЩ, където има огромна българска общност. Там беше публикуван във вестник “България сега”. Толкова много се хареса, че те поискаха да поместват на страниците си и други мои разкази, които са базирани на 13-годишнния ми опит от живота в Англия.Сегашният ми редактор Евгени Кайдъмов прочел този разказ и ми се обади с покана да работя за вестник “БГ БЕН”, но ми постави условие повече да не пиша за Щатите. Аз му отвърнах, че в такъв случай искам свое пространство във вестника, и той ми предостави половин страница, за да списвам моя рубрика. И се започна едно страхотно състезание със самата мен, защото исках да бъда все по-добра, а и усещам писането като мое призвание. По този начин създадох над 70 разказа, базирани на действителни случки, в които има съизмеряване на българския и английския манталитет, има го намигването, шеговитото, или пък отронената сълза към домашното. Това допадна много на българската читателска аудитория във Великобритания, тъй като винаги се старая хората да откриват и себе си, не само мен в тези разкази, и мисля, че те го правят, защото съдбата ни е обща и ни поднася идентични преживявания.
За четири години писане и след срещата с една невероятна българка – Вера Маринова, която от години живее на острова, излезе предложението тези разкази да излязат в книга. Вера ми каза, че е по-добре да ги издам, вместо тя да си ги изрязва и събира в папка. Публикувам разказите и в блога, но читателите ми казват, че трябва да излязат в книга. Така се роди “Ало, България”. Получи се едно много солидно издание и книгата действително се радва на голям успех, който започна от Англия.
– Кои са темите, които сте застъпила в разказите си? 
– Започвам от темата за ниското национално самочувствие, срещу което винаги ще се боря. Това ни е много голям проблем. Аз виждам ниско самочувствие и в успяващите хора, които имат отлични доходи, перфектна визия, добро социално положение. Семейството ми има много добър статут във Великобритания, на който много местни хора биха завиждали и го правят. Но ние сме го постигнали с българското си образование, с българската си земна натура, с българската си амбиция и мотивация, която е отхранена, отгледана и възпитана тук, в България, за мен лично във Велико Търново. Няма за какво да се притесняваме, нито сме по-лоши от другите, напротив, в някой отношения сме по-добри от тях. Но сме по-лоши в това, че когато пред нас започне да се разиграва една отиграна имперска нагласа, която се прилага към абсолютно всички чужденци, повечето хора изведнъж омекват и прекланят робски главите си. Защо? Та ние, първо, физически сме по-красиви от тях. Спомням си, когато полагахме клетва за британски граждани, един английски лорд ни попита към коя нация принадлежим. Обясни, че му е интересно, защото сме много красиви.
Аз виждам и хората тук, в България, са с ниско самочувствие, а тук има всичко, което го има в Европа, има невероятни цветове, такава уникална природа, каквато и на върха на Алпите в Швейцария не видях. Като изключим пътищата, от които съм отвратена, а съм пропътувала много километри в Европа. Тук е различно, сравнено с целия континент и острова. Има прекрасни хора. Имам приятели, с които съм благословена от Бога. Да, в Англия имам прекрасни познати, англичани, но до там. А тук мои съученици, с които не сме се виждали 30 години, се държат така, сякаш сме се разделили вчера. Тази сърдечност, топлота и страст, която носи народът ни, никъде не мога да я намеря. За мен лично най-голямото богатство на България е невероятният й народ, който тя не трябва да губи. Затова трябва да си пазим идентичността като най-голяма ценност, където и да отидем. Аз не казвам – останете в България, а по-скоро пренесете България, където и да отидете.
– Как го правите вие?
– Моята “Мисия Лондон” с положителен знак е свързана и с работата ми в българското училище към посолството, където водя горен курс и работя с млади души, които могат да ми бъдат деца. Не само им преподавам български език и литература, но непрекъснато проповядвам България. В първото английско училище, в което работех, има една стая, която нарекоха българската стая. Колегите ми не говореха нищо друго освен за времето и някои неутрални клюки и новини, не можеха да отворят душите си. Аз ги научих да сядаме на обяд и да си говорим за неща, които в един момент започват да ни сближават и да стопяват прословутите английски мъгли, за да можем да се виждаме по-ясно като хора. Научих ги, че като се виждаме, трябва да се целуваме, както ние в България се целуваме с приятелите си. Веднъж целунах две мои колежки, а те ме попитаха защо го правя. Обясних им, че в България така изразяваме радостта си от срещата с приятелите си, на следващия ден всички в стаята се целуваха. Има една мисъл, че прегръдката е по-силна от меча. Аз съм напълно съгласна с това твърдение. Така човек може да демонстрира превъзходство си и да накара другите да му подражават, а ние правим невероятно впечатление като българи. Те започват с това колко добре сме облечени, след това колко добре говорим английски език, колко сме чели. Ние не го правим по брутален начин, а по елегантен, английски начин, взаимствам от самите тях, така че с техните камъни по тяхната глава.
– Много българи тук си задават въпроса – къде сме ние?
– Ние сме навсякъде по света, както всички останали нации. България не може да бъде отделена от процесите на глобализация. Ние вече не сме в географските си граници, ние сме навсякъде и е крайно време да се успокоим, да престанем с тези хъшовски носталгични настроения. България за мен лично, а и за много свободомислещи хора, вече е територия на духа. Само от нас зависи до каква степен ще си извоюваме тази територия в чуждите пространства. Това е само наш проблем.
– Вие сте учител, каква е разликата между образователните системи у нас и в Англия?
– Аз нямам поглед върху образователната система в България сега, но това, което помня от преди 13 години, е, че ние имахме много високо ниво на академично образование още в средния курс на обучение. Това е нещо, което нося със себе си и го прилагам в Лондон. От личния си опит мога да кажа, че във Великобритания образованието е много окастрено. Урочните материали са кратки, написани, лично за мен, на елементарен език. Да ме извинят англичаните, но езикът им е много богат и много чужденци го владеят литературно много по-добре от тях. Не мога да си представя, че в едно цяло училище накрая се обърнаха към мен, след като само два месеца бях работила там, за да обяснявам Шекспир на няколко деца. Вярно е, че езикът му е архаичен и трябва да се обяснява, но и тук е така с Вазов и Ботев. Когато чух, че искат да ги изхвърлят от учебниците, щях да се самоубия. Това е грях, който е към предците ни и към бъдещите поколения. Грях, който пада върху нас, не трябва да се извършва. Все едно англичаните да премахнат Шекспир, макар че те почти са го направили. В някои училища той се преподава на комиксен тип, с карикатурно нарисувани картинки и от едни балони, които излизат от устата на нарисуваните фигури, има фрази от Шекспировото слово. Това е английската гледна точка, че така щяло по-добре да се разбере. Според мен така децата не могат да разберат кой е Шекспир и за какво става въпрос. В крайна сметка за това са учителите и те са учили толкова време в прословутите им университети, за да могат да придобият знанието, културата, похватите и методите, за да го обяснят на децата.
Има някои велики личности, велики автори както в българската, така и в английската култура и литература, които трябва да си вървят с всяко поколение и да намират диалог с него. България не може без Ботев и Вазов, без Алеко Константинов. Защо да изхвърлят “До Чикаго и назад”? Алеко, който някога като пионер открива Чикаго, нима би повредил с нещо детското съзнание? Напротив, би разширил хоризонтите. Трябват мислещи хора, хора с харизма да бъдат учители, защото това не е професия, а апостолска работа. Много е тежко, но това е, ако не искаме да си изгубим поколенията.
– Имаше идея за затварянето на Хуманитарна гимназия, където бяхте учител?
– Аз участвах в протеста по защитата й. Не мога да го допусна, дължа го и на паметта на моя директор Милко Донев. Как така това училище ще се даде с лека ръка?! То трябва да има национален статут като Априловската гимназия, за да привлича ученици. На държавно равнище казусът “Хуманитарна гимназия” може да бъде решен много лесно и бързо. За съжаление, репутацията на гимназията е била разбита от лош мениджмънт, за който не знам кого да виня. Това училище е национална съкровищница – с учители, с поколения интелектуалци, които е излъчило, и би могло да бъде, защото има пълния потенциал да продължава така. Сърцето ми се къса, когато видях това училище празно, ограбено, с изнесени архиви…
– Създадохте учебник по старобългарски език, защо?
– Той се нарича Методика на обучението по старобългарска литература и е в помощ на учителите и учениците от 9 клас на училищата зад граница. Съвременният български език, който е много богат и модерен, изцяло се крепи на тези корени. Старобългарският език е бил основата на създаването на кирилската азбука. Децата трябва да знаят от къде се е появил езикът ни. Аз правя и четения на старобългарски. Виждам как той поразява емоционално тези деца, които знаят отлично английски и испански, но не толкова добре български, и тази емоция те ще я носят до края на дните си.
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив