Иван Иванов е едно от най-утвърдените имена в “Етър”. Футболист № 1 на България за 2013 г., с 40 мача и 3 гола в националния отбор, преминал пред ред класни европейски отбори. Роден е на 25 февруари 1988 г. в Златица. Юноша е на “Пирин” (Благоевград), състезател на ЦСКА от зимата на 2004 г. Шампион на България за сезон 2004/2005 г. и носител на Купата на България за 2006 г. През сезон 2007-2008 г. играе в “Локомотив” (Пловдив), после отново в ЦСКА. Носител на Суперкупата на България за 2008 г. с ЦСКА. Кариерата му продължава в “Алания”, “Партизан” (Белград), “Базел” (Швейцария), “Панатинайкос”, “Арсенал” (Тула), “Берое”, “Алтай” (Турция), “Паланга” (Литва) и “Вихрен” (Сандански).
Иван Иванов дебютира за “виолетовите” в мача с “Берое”, спечелен с 2:1.
– Иване, може ли да се каже, че идването в “Етър” е ново начало на кариерата ти?
– Не бих го определил като ново начало. По-скоро е хубава възможност да изиграя последните си години във футбола на едно добро ниво.
– Ти спомена, че нещата във “Вихрен” (Сандански) са били добре, но все пък Първа лига е една добра възможност…
– Точно това беше причината да дойда в “Етър”. Г-н Динев е направил много добра организация във Вихрен, условията бяха супер, имаше хубав тренировъчен процес начело със Здравко Лазаров, възстановяване… Дори мога да кажа, че организацията бе почти на ниво Първа лига. Но възможността да играя с по-добри футболисти срещу по-силни отбори натежа и приех офертата на “Етър”.
– Как преценяваш първите си дни във В. Търново?
– Аз имам толкова опит, че нищо не може да ме изненада. Всичко е нормално, веднага се сприятелихме с момчетата, намерихме общ език. Първата седмица бе след разочарованието от глупаво загубения мач във Враца, но работихме усърдно с нагласата за победа и закономерно това се случи срещу силен отбор като “Берое”. Тази победа ще даде нужното самочувствие на футболистите да повярват повече в себе си. Вече се чувства стабилност и ще започнем да бием по-често. Най-важното сега е “Етър” да натрупа повече точки.
– Как оценяваш своята моментна форма?
– Чувствам се перфектно. Мисля даже, че от 2-3 години насам сега се чувствам физически най-добре. И това отново се дължи на подготовката с “Вихрен”, защото имаше шест месеца, в които тренирах по-слабо и не поддържах такава интензивност. Свалих и доста мазнини, сега съм под 88 кг, което отдавна не ми се беше случвало. Чувствам се по-лек и имам повече сила. Надявам се да задържа това ниво, защото заради контузията, която преживях, за мен тези неща са важни.
– На 31 години, с богата кариера вече, преосмисляш ли вече нещата?
– Аз съм ги преосмислил още преди 2-3 години, но продължавам. Всяка една ситуация те кара да мислиш, да видиш къде си сгрешил, какво можеш да направиш.
– Съвсем млад отиде в ЦСКА, стана шампион, предполагам, че това са много хубави години за теб?
– Да, това са първите ми стъпки в мъжкия футбол. Аз заиграх още в “Македонска слава”, но отговорностите в ЦСКА ме научиха да се развивам като футболист. Заварих много добри играчи като Гъргоров, Велизар Димитров, Валентин Илиев, Христо Янев, Тошко Янчев. Покрай тях напредвах с всяка една тренировка, макар че бях доста млад. Придобих самочувствие, което също ме дърпаше напред. Един много хубав период в моята кариера.
– Вероятно другият такъв е в “Партизан”?
– Имах и два хубави престоя в “Локомотив” (Пд) с Камбуров, Котев, Тунчев, отборът се представяше доста добре. Но в професионален план двете години в “Партизан” наистина бяха чудесни, играх силен футбол. После и в “Базел” до контузията. Това бяха най-силните ми години.
– Като се върнеш назад, положителното или негативното натежава за престоя ти в “Базел”?
– Негативното, заради контузията. Иначе, докато играех, всичко беше чудесно, клубът беше на топниво. Само близките ми хора знаят, че преди да се контузя, имаше разговори да заиграя във Висшата лига. Но после всичко се провали и повлия на кариерата ми. Проблемът не беше в самата контузия, тя е единствена в кариерата ми, но се случиха две-три неща, непълноценно възстановяване, които повлияха на психиката ми. Претърпях втора операция и това вече ме съсипа психически. Макар че никога не съм мислил за отказване от футбола. Просто в един момент пред мен бяха Англия и Италия, а после осъзнах, че вече не съм на това ниво, което направо ме убиваше.
– Ти си един от малкото защитници – Футболист № 1 на България?
– Колкото и нескромно да звучи, още предишната 2012 г. го заслужавах, но бях втори. Дори годината беше по-добра за мен. Това ме прави много горд и ако не бе тази контузия, вероятно щях да спечеля още един-два пъти наградата. Но по-важното – щях да помогна още на националния отбор, което е една от болните теми за мен и за всички българи. Защото след успехите на Пеневата чета после нещата не се получават.
– Дебютът ти е през 2008 г. срещу Италия, какво си спомняш?
– Всъщност дебютирах срещу Босна и Херцеговина в контрола месец преди това. Влязох в 60-ата минута, бихме ги с 2:0. С Италия и Грузия завършихме 0:0, емоциите бяха много. Като цяло съм изпитвал гордост и удовлетворение, представях се добре и това, че бях млад, не ме притесняваше.
– 40 мача никак не са малко…
– Не са, особено за тогавашната ми възраст. Имахме и хубави резултати, но в две-три квалификации все малко не ни достигаше да се класираме. Все трети, трети… за мен това е най-голямото разочарование.
– Какво би казал за сегашния национален отбор?
– Винаги съм твърдял, че националният отбор трябва да се подкрепя, а и доскоро съм бил там, но ще призная, че темпото, с което се развиваме, в сравнение с други по-малки страни – все едно, че стоим на едно място. Истината е, че трябва да се влагат средства в школите, в треньорите, в младите футболисти, защото сме футболна нация, а не можем да зарадваме хората. Трябва изцяло да се промени мисленето, да се направи една стратегия и да се следва постоянно, а не при най-малкото клатушкане да започва да се плюе…
– В тази връзка, не трябва ли да се дава повече време на треньорите?
– Аз съм за това. Голяма грешка на президентите е, че не дават време на треньорите. Но второто – това е мое лично мнение, че и самите треньори не са подготвени. Виждал съм го през годините – треньорите ни не са на нивото на съвременния футбол, на методите на работа… Не искам да обидя никого, но съм бил доста години в чужбина и виждам как се работи там. Там вкарват нови идеи, нови методи, модерен тренировъчен процес. Нашите треньори трябва да се развиват, но и трябва да им се дава време за това. Да попаднеш на свестен президент, който може да те чака, да те насърчава, да ти плати обучението… Трябва да запалим децата отново да тренират футбол, защото виждам, че нямат лична амбиция да се развиват.
– Докога се виждаш на терена? Имаш колеги на по 37-38 години, които още играят на високо ниво…
– Ще играя, докато мога. Ще се опитам колкото може да се задържа във футбола, защото той много ми липсваше през последните шест месеца. За да държа ниво, трябва да се боря и да тренирам усърдно. Това, което преследвам от тук нататък в кариерата си, е да защитавам името си, добри резултати, където и да съм, да предавам на по-младите момчета опита и знанията си. Отборът да върви, защото тогава и атмосферата е по-добра.
– Явно имаш афинитет и към треньорската професия…
– Определено. Готвя се за треньорството, взимам лицензи. Когато бях на 13-14 години, много си мечтаех да стана футболист, сега си мечтая, като приключа с кариерата си, да постигна хубави резултати и като треньор.
Страницата подготви
Анатоли ПЕТРОВ
