Симеон Сакскобургготски: “Невинаги този, който най-много вика, има право”

В една демокрация има място за всички и свободата е основен принцип в нея. Но в демокрацията и затова именно се нарича демокрация – определяща е волята на мнозинството. Въпреки това има случаи, в които малцинствени социални групи или политически формации се опитват да наложат собствените си критерии и амбиции на обществото. Това се казва в позиция на Симеон Сакскобургготски, публикувана в неговия личен сайт. Наскоро имахме такъв пример с наш политически лидер, с чието асоциално поведение бе занимавана обществеността, принуждавана да обсъжда и разсъждава върху една неприемлива постъпка, за която всеки друг гражданин просто би си поел последиците. Може би
с агресия и много шум на улицата се търси онази електорална подкрепа, която не намира в урните. 
Това е класически пример за т.нар. “диктатура на малцинството” – политическа сила с незначителна подкрепа сред населението се опитва да налага своите критерии. В последно време наблюдаваме и други подобни политически субекти у нас – малка група хора създават партия с цел влизане в парламента и евентуално и в изпълнителната власт, и ползването на ресурси и влияние. Повече от ясно е, че за тях националните интереси нямат особено значение. Подобен е резултатът и когато отказваме да упражняваме правото да гласуваме. Именно тогава обществото само влиза в капана да бъде управлявано от партии с ниска подкрепа.
Разбира се, това не е единственият пример нито у нас, нито по света, когато малцинството се опитва да се “качва на главата” на мнозинството. Това явление е познато и другаде. Барикадирани зад принципа на толерантността и политическата коректност, много ексцентрични явления си проправят път и макар че се сблъскват с обществения “здрав разум”, налагат своята “диктатура”. Такъв е случаят, например, със създадената Партия на педофилите в Холандия, която дори получава държавно финансиране. Друг подобен пример, не толкова драстичен, разбира се, е предизвикалият реакции и в Европейския парламент проектозакон за забрана на аборта, представен в испанския парламент от управляващата Народна партия. Извън морално-етичната страна на въпроса, която не е обект на този коментар, примерът служи, за да илюстрира как една партия в желанието си да удовлетвори исканията, заложени още в предизборната й програма на по-консервативния сектор в нея, се опитва да наложи волята си на цялото население.
Когато едно правителство застава на страната на някое малцинство не изрично да защити техните права, а заради свои политически интереси или за да се накичи с етикета на модерността, заобикаляйки съществуващите правни и морални норми, то всъщност дискриминира мнозинството от гражданите.
Много пъти справедливи идеалистични каузи се израждат поради хиперчувствителност.
Често изисквайки толерантно отношение, техните защитници стават агресивни и налагат нормите си на всички. Толерантността не може да се въведе със закон, тя може само да бъде възпитавана в обществото с добри практики и модели.
Друг пример в това отношение е своеобразната мода на бунтовете. В глобалния свят, в който живеем и неговото медийно преекспониране, сме свидетели на протести за всичко. Тази мода много пъти не отразява реалните настроения на обществото. Невинаги този, който най-много вика, има право. Когато се копират модели на социално поведение, все ще се намери достатъчно благородна и справедлива кауза, която да бъде “защитавана” на улицата. Има и други начини, за да покажеш, че нещо не върви в дадена институция, не просто като нахлуеш в нея и наложиш собствените ти виждания на всички работещи там.
Опасението за обвинение в политическа некоректност, страхът да се конфронтираш с едно “шумно” малцинство, често превръща политиците в техни заложници. Така се стига до правене на “политика на деня” или на “момента”, която не е ясно в по-далечна перспектива как защитава интереса на цялото общество. Правилното би било да се търсят решения на проблемите чрез диалога и постигането на консенсус.
Една млада демокрация като нашата трябва да се предпази от залитания в модни явления, които изкривяват или дестабилизират обществените ценности. Нужно е самите ние смело да назоваваме с истинските им имена агресията, вандалщината, хулиганството, ксенофобията.
Не бива да се боим да отхвърляме политическия цинизъм, 
който често се предлага от мимолетни партийни субекти, които се обличат във високо морални и дори патриотични каузи. В основата си те са нетолерантни и дискриминиращи. Нека се ръководим от трайните етични норми, да търсим рационалното и полезното за доброто на мнозинството, въпреки че то е “тихо” и не вдига много шум. И най-вече – да гласуваме активно, за да не властват политически малцинства, които не представляват интересите на болшинството. Електоралната апатия или “тихото” безразличие едва ли може да се компенсира с много шум на улиците през останалото време, се казва в позицията на бившия премиер.