Албена Кръстева: “Обичам този град, идещ от дълбините на вековете”

– Г-жо Кръстева, родена сте на място, дълбоко свързано с историята, живеете на друго такова…
– Да, но географията не стига за една обич. Селото, в което дъхавата пазва на планината е скрила войводата Бенковски и този спомен, ни е отчувал (отгледал – бел. на ред.) като деца. Там историята носи мирис на окосена трева по хлад, в която росата е скрила чудесата на времето, движи спящото време в човека, а коренът носи неописуема сила на духа! Балканът пее и разказва, а песента е неземна и влиза с огнени късове в душата. Там човешката вселена се сбира в кръглото на мегдана, като броеница от отколешни мъниста, вселената слуша, а в сърцето планината се обръща! През 1989 г. дойдох във В. Търново, за да уча. Този град ме повика – вълшебен и магичен, и аз му подарих себе си. Вече 30 г. работя тук с деца в неравностойно положение.
– Член сте на ВМРО и кандидат за общински съветник от листата на партията. Защо ВМРО?
– Ще Ви отговоря така – не приемам да бъда учена на патриотизъм, аз съм родолюбец по кръв!
– Кои са проблемите в системата, по които трябва да се работи?
– Защо интеграцията не се случва; защо настоящите модели не работят; защо Домът спря да е усещане за децата в тези структури; защо моделът не е семеен; защо качественият човешки ресурс вече не е ценност в системата и още много…. Имам ясна визия и опит как да преодолеем всичко това. За да облечем чистата си бяла риза, просто трябва да съблечем старата. А отношението към хората в неравностойно положение е сигурен признак за нивото на развитие на едно общество. Обичам този град, идещ от дълбините на вековете. От потъмнелите му страници се усмихват бездънните очи на историята. Той стана моя същност, тук и днес трептят езиците на велики огньове! Аз работя с деца и смятам, че така трябва да ги отчуваме (отглеждаме – бел. на ред.)! Обичам тази старовремска красива форма на думата! Същността ѝ е “чува” и тя носи скрития смисъл да чуеш корените си. За да не се страхуват децата ни от огньовете, защото като видиш на светло лицето човешко и да са горди, че във вените им фучи пулсът на неравноделния ритъм. Има още да расте тая земя!
– Работата Ви е отговорна, вероятно на моменти изтощителна. Имате ли хоби, което да Ви зарежда?
– Занимавам се с един неизчерпаем ресурс. Работя български фолклор с деца на терен. Разработила съм този формат и в него бесовете на съвремието не живеят. С ръце и въображение децата месят хляб, правят мълчана вода, пластят вълна, играят игрите на баба и дядо. Това е онази вратичка с отколешна дръжка, през която пристъпват за срещата със себе си. Гласът на миналото оживява, защото на историята ѝ трябва и днешен ден и в него от старината децата да съграждат. И нищо, че не могат да повторят времето. Човек тачи най-много това, което не може да бъде повторено! Ето това обичам да правя – рисувам с децата ехо!
– Какво очаквате да се промени?
– Човек трябва да остави нещо да го надживее – книга, черква, къща, рожба… И ако Бог е далече, то най-близо до човека е друг човек. Като на хоро, а то е свята молитва за българина. За да излезем от кръстопътя на залеза и да спре мълчанието на старото огнище. Нека сме в усета за времето! В него ще продължавам да отварям всеки ден своята малка творилница за човеци, за да се разлисти кръстът, да възкръсне земята ни, да изпеем словото и да ни има! Аз избрах да не спирам да вярвам в това!