Трудово-производителна кооперация “Нов живот” в Самоводене е единствената оцеляла в Северна България, където все още се тъкат вълнени килими, родопски одеяла и жакардови завивки. Две жени и един мъж във великотърновското село са последните мохикани, съхранили традицията на промишленото тъкачество. “Тръгнем ли си ние, занаятът загива, няма кой да ни наследи. Тъкач не се става за седмица или месец. Това не е чист занаят, иска се да се изцапаш до лактите, понякога има сълзи”, обяснява ни “моторът” на “Нов живот” Иван Петров.
В златните години в текстилната кооперация в Самоводене са били почти 150 жени и мъже. Имали са пунктове в цялата страна – от Велико Търново до южната граница.
В цеха на петдесетина метра от селската автогара баби продължават да вземат прежда за елеци и терлици срещу предаването на прана и чепкана вълна. Жените плащат по 8 лева за 900 грама прежда. “Бабите обичат да им е шарено, а младите предпочитат естествените цветове – бяло, сиво и кафяво, каквато е и истинската вълна”, споделят наблюденията си тримата майстори. 68-годишният Иван Петров с двете си тъкачки Галя Пангелова и Мария Генова продължават да изработват 18 модела одеяла, пътеки, пъстри килими и губери от вълна. Най-старият стан, на който се правят, е на 48 години. “Машината е българска, произведена от завод “Ковач” в Сливен. От завода производител днес няма и едно болтче, затвориха го”, разказва Иван Петров. Той е тъкач, но и поддържа 11-те стана във фабриката.
Текстилецът е в занаята от 47 г. Учил е пет години в техникума по текстил в Габрово. “След свършване на военната служба, бях на 20 г., когато започнах работа в “Нов живот” и така до днес. В техникума учихме основно становете за гладката тъкан, а тук не са такива. Наложи се тъкачките да ме учат. Връщах се при учителите си в Габрово през почивните дни да си доучвам”, разказва Иван Петров. Когато дошъл в Самоводене, заварил три машини и постепенно започнали да се разширяват. Всяка година идвали по четири нови стана. “В Самоводене тъчахме, а в Търново бяха шивачите. Направи се бояджийският цех с два парни котела, започна разширението на тъкачницата с още машини в един момент в Самоводене бяхме ни повече, ни по-малко от 148 работника. Работеше се на две смени с 25 стана. Две газки постоянно пътуваха с вълна и в едната посока и с готова продукция – в другата. Много работа имахме. Сега положението е почти трагично”, казва Иван Петров. Той си обяснява трудното положение, в което е изпаднала фабриката, с безпаричието на хората.
“Цените ни са евтини, но хората си нямат парици. Ориентират се нещо да купят от магазина, дали ще е турско или китайско, или от Дубай, не държат толкова на качеството, да не говорим за родното. Както замират здравеопазването и образованието, така си заминават и българските традиции. Селата се обезлюдяват. Направихме фалшива икономика и изтеглихме хората от селата, после унищожихме икономиката. Младите хора избягаха. Всичко е свързано. Бяхме девет тъкачни фабрики в Северна България, ние бяхме най-малката, но само тук успяхме да оцелеем, но не е ясно до кога”, коментира пазарната обстановка текстилецът. “Българските одеяла са по-добри, те са от сто процента вълна. Едните от тях ги шардонираме, това прави одеялата да изглеждат бухкави и дебели, а същевременно са много леки и не тежат да се спи с тях. В Русаля на барата има специални дървени каци, в които одеялата се пускат и пет часа водата ги върти и блъска като центрофуга”, издава част от тънкостите Иван Петров.
Той обяснява и какви са разликите между родопското и жакардовото одеяло. Родопското се прави с четири нищелки, а жакардовото се изработва на по-специален стан, създаден от французина Жозеф Мири Жакард. На него има програмно устройство, в което се поставят специални перфорирани плаки. През тях минават канапи, по които вървят конците на совалките, и така се оформя шарката.
В цеха заварваме зад стана по поредния вълнен килим да работи Мария Генова. Имаме неблагоразумието да застанем от- страни на стана до предпазните мрежи и тъкачката мигновено спира работа и изключва машината. “Не стой там. Може да изхвръкне совалката. Тя се движи със скорост 180 км в час и тежи 750-800 грама”, намесва се веднага Иван Петров. Той ни разказва, че преди години е имало два-три случая на избити зъби на тъкачи от излетели совалки. Разбивани са прозорци и на десетки метри извън фабриката са търсили изхвръкналата совалка. Сега всичко е под контрол, инструктажът е на ниво, а предпазните мерки са строги.
Леля Мария е тъкачка в кооперацията от 23 г. Започнала случайно, самоводчанка е, била безработна и дълго време си търсила работа. “Работих в млекопреработването, нямах нищо общо с тъкачеството. Попаднах на хора, срещнах добри учителки тука и лека-полека се научих”, разказва Мария Генова. “Стандартен килим с размери 2,40 на 3 метра с три цвята, спокойно може да се изтъче за един ден, основата е памук, а вътъкът е вълна. Килограм и двеста грама вълна отива за изтъкаването на един метър килим или общо към девет килограма прежда за целия. Ако носят вълна, тя трябва да е не по-малко от девет и деветстотин”, обяснява ни майсторката. Любимите шарки на леля Мария са комбинацията от брик, сламено и кафе. Всички килими, пътеки и губери в къщата й, както и одеялата, са тъкани от нея в “Нов живот”. “Моите деца си ползват жакардовите и родопските одеяла, не са като другите млади да казват, че им боде. Плета им терлици, носим си ги през зимата”, засмива се Мария.
Втората тъкачка Галя Пангелова също е ветеранка. “И аз съм от 23 г. в “Нов живот”, с Мария започнахме почти едновременно. Самоводска снаха съм, дойдохме тук да живеем. Бях по майчинство и нямаше къде да отида после. Настъпи безработицата, а във фабриката имаше свободни места. Приеха ни, обучаваха ни, после ние обучавахме други колежки и така останах”, разказва Галя. Казва, че одеялата са любимите й, защото тях е работила основно. И в нейната къща всичко е тъкано в “Нов живот”. Предпочита съчетанието на самородните цветове за килимите, пътеките и губерите – бяло, сиво и кафяво. Когато двете са постъпвали на работа, са заварили поне 12 стари тъкачки, всички станове са работили, а от година са останали само двете, защото производството е взело да намалява. Притеснени са дали ще стигнат до пенсия в тази фабрика.
Галя и Мария разказват, че са получавали поръчки за изтъкаването на модели с много изкилиферчени по думите им съчетания на цветове, които лично на тях не са им харесвали, но с прецизност до последния конец и нюанс са изпълнявали. Болно им е, че няма кой да ги наследи зад стана. “При нас идват много занаятчии от цялата страна, на които им подготвяме основата от памук. Те обаче тъкат само пред туристите, показват им как се правят черги, промишлено производство вече почти няма”, обясняват Галя и Мария.
Миналото лято фабриката буквално била окупирана от софиянци с поръчки за килими. Чужденци масово търсят ръчно тъкани родопски одеяла. Преди време англичани дошли и купили големи количества постелки и завивки за къщи за гости. “Идваха и португалци да купуват. Преди години изнасяхме големи поръчки за бивша Югославия и за Съветския съюз, но не се споразумяхме за цените. Трудно е да се продава навън. Чужденец не е припарвал тука поне от 5 г.”, коментира Иван. Галя Пангелова си спомня, че идвал клиент, който искал да поръчка берберски килими. “Принципът ни на работа и възможността да съчетаваме само три цвята не ни позволиха да изтъчем този тип азиатски килим”, обяснява майсторката.
“Останахме без бояджийница и разчитаме на старите запаси от оцветена вълна, които, като свършат, ще работим само природните цветове. Окрадоха ни котелното в бояджийницата. Опоскват по малко, кражбите са все под 300 лева и за полицията са маловажен случай. Така по 300, по 300 лева и накрая останах без бояджийница. За да я възстановя, ще се наложи да вложа не по-малко от 5000 лева. До реката сме, наоколо няма кой да ни пази. Ако взема пушката и нощем стоя да пазя, имам две алтернативи – да вляза в затвора или в гробищата”, обяснява ни за безизходицата си текстилецът. На 68 г. той си мечтае само за едно – да запази тъкачницата.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
