Автор:
Елена Д. Койчева – правнучка

Произход

През 2023 година се навършват 175 години от рождението на нашия прадядо Христо. С този разказ ниеq потомците от рода, искаме да отдадем почит и да запазим спомена за миналото на един честен, достоен и корав българин, борец за Свободата на България. Христо Цанев Манолов е роден през 1848 година в дервентджийското селище Трявна в семейството на Велика и Цаню Манолови, които имали четири деца – Манол, Тотю, Христо и Мария. В Трявна родът Манолови (Манолар) е известен чрез комитата Манол Тревненчето, по-голям брат на Христо. Баща му Цаню и дядо му Манол са били известни майстори-строители. Сред нашия род има потомци, които смятат, че това е легендарният майстор Манол, участник в строителството на Селим джамия в Одрин. Логично не е възможно да е строител на въпросната джамия, тъй като тя е изградена в периода 1568-1574, т.е. 16 век, а дядото на нашия прадядо е роден през 18 век. Майстор Манол е легендарен персонаж от фолклора на Балканите, Анадола и Кавказкия регион, като в народното съзнание обобщава образа на твореца строител. Целият род Манолар се състоял от непокорни българи, които не можели да търпят османското иго.

Извън поробена България (1862-1877)

След разпра с турци през 1862 г. прадядо Христо със съдействието на таен комитет бива прехвърлен от Трявна през Свищов във Влашко (Галац) при своя брат Манол, който при сходни обстоятелства бил вече емигрирал там. Във Влашко Христо Цанев учи занаят дърводелство и строителство и работи в параходно-ремонтни работилници, където и станал майстор. Бил е грамотен, ходил е на училище в Трявна. Владеел е говоримо турски, гръцки, влашки, руски, малко френски и немски език. В емиграция той пребивава 15 години, главно в крайдунавските градове на Румъния и Русия (днешна Украйна). Като родолюбив българин, Христо Цанев е бил последовател на революционното дело на Георги Раковски и плановете за освобождение на България. По разказа на моята баба Елена, неговата най-малка дъщеря, той е присъствал на погребението на Г. С. Раковски през 1867 г. в Букурещ. Не е документирано да е участвал в Легиите на Раковски, но според документални източници е доброволец в Сръбско-турската война (1876). През юли 1876 година в Кладово, Сърбия, са сформирани чети на български емигранти от Сърбия, Русия, Румъния и Австро-Унгария. Организацията и снаряжението им са поети от Българското централно благотворително дружество в Букурещ и славянофилски комитети в Русия. Воеводи са Панайот Хитов и Филип Тотю. Христо Цанев е доброволец в четата на Филип Тотю – 1876 г., известна под името “Балкански лъв” със знаме в червено, бяло и зелено в хоризонтален низходящ ред, а в средата с коронован лъв и надпис “Свобода или Смърт”. Филип Тотю сам описва своята чета от “здрави, едри и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури”. Четата взема активно участие в Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. и води кръвопролитни боеве с турските войски. През месец август 1876 г. четата на Филип Тотю се разформирова и Христо Цанев се записва в 4-ти руско-български доброволчески батальон под командването на генерал Михаил Черняев, който изнася на плещите си най-тежките сражения и спасява Сърбия от пълен разгром.

Доброволец в Българското опълчение (1877-1878)

На 2 април 1877 г. Христо Цанев заминава от Кладово, Сърбия, за Плоещ, Румъния, където се включва в сформираното Българско опълчение за участие в Освободителната руско-турска война. Явява се при Николай Столетов – командир на Опълчението, последният го одобрява за свой боен преводач и свръзка. Поверяват му кон с офицерско седло и бойна амуниция. На 1 май 1877 г. е зачислен в Четвърта дружина, първа рота на Опълчението. С настъплението на руските войски към Търново опълченците с ген. Столетов попадат в засада в местността Дервент в пролома на река Янтра, в близост до Преображенския манастир. Конят на прадядо Христо и самият той били ранени. Лично Столетов помогнал да качат на друг кон ранения опълченец. Неговият другар, опълченецът Петър Рашков, го настанява в родната си къща на улица “Хаджи Димитър”, преди “Офицерска” в Търново, под грижите на брат си Димитър, сестра си Аница (17-годишна) и майка си Деша Рашкова. Двете по-големи дъщери на Деша Рашковица били вече омъжени: Елена Рашкова за Христо Кулелиев, родители на видния търновски учител, краевед и общественик Йордан Кулелиев, а Пина – за Лазар Кантарджиев. След около седмица, като позакрепнал заминал за Стара планина, където участвал в решителната битка за Шипченския проход и продължил до края на войната.Генерал Столетов го удостоява с Георгиевски кръст за храброст. В донесение до Главната квартира Столетов пише: “Опълченците доказаха, че многострадалният български народ е достоен за свобода. По-блестящо участие на Българското опълчение трудно можеше да се очаква”.

В свободна България

Раняването му край Търново и настаняването му за лечение в семейство Рашкови предопределя и по-нататъшната му съдба. Той заявява на баба Рашковица, че “ако остане жив след войната, ще ѝ стане зет”. След освобождението се установява в Търново, спазва обещанието си да се ожени за сестрата на другаря си, опълченеца Петър Рашков – Аница (моята прабаба). Венчавката им е била в църквата “Св. св. Константин и Елена”, извършена от енорийския свещеник поп Лефтер. Кумуват им семейството на Янко Хаджиянкови. Построява сам къща в “Турската махала” (дн. “Света гора”). Политиката на градската управа е била със заселване на опълченци в протежение на главната улица “Сливница” да се укрепи българското население. Семейство Аница и Христо Цаневи имат девет деца, четири момичета и пет момчета, по негови думи “за да има повече българи”. В свободна България Христо Цанев се утвърждава като майстор-строител дограмаджия. За големия му майсторлък е наричан “Уста Христо”. След пожара в Котел през 1894 година Уста Христо заедно с първите си калфи Марин Чоканов (баща на художника Деньо Чоканов), Михал Влахов и още десетина чираци били изпратени от правителството да строят отново града. По-късно прадядо Христо заминал с хората си да възстановява и Батак. Направил е много училища, дограмата на “Конака” в Търново след опожаряването му през 1904 г., цялата дървена част и на читалище “Надежда”. Държавата му отпуска поборническа пенсия, която той отказва с мотива, че “не се е борил за държавни пари, а за Свободата на България”. За Христо Цанев това е било позорно унижение, но по-късно тогавашният кмет на Търново Джорджо Момчев лично го склонява да я получава. Като отявлен русофил, по-късно той изпада в немилост от Стамболовата власт (събарят му къщата, която той изгражда наново, и му отнемат пенсията; получава я само две години). До края на живота си се издържа с честен труд, като занаята предава на трима от синовете си и на много чираци и калфи. Умира на 13 април 1922 г. в Търново, погребан е в гробището “Двете скали” (Еки канара).
Ние, потомците родственици свеждаме глави и отдаваме почит, чест и слава на революционера, опълченеца и майстора-строител прадядо Христо Цанев.
Поклон пред светлата памет на всички, борили се за Свободата на България!