Магията и красотата на индийския класически танц Бхаратанатям бяха представени във Велико Търново от Мая Жалова-Канвар. Той се е танцувал в Южна Индия и по-специално в щата Тамил Наду. Бхаратанатям е един от 8-те класически танца на Индия и сред всички тях той се счита за най-запазилия се, този, който най-стриктно спазва традицията и предписанията на древните трактати. Танцът има хилядолетна история, основан е върху един от водещите трактати, “Натяшастра”, писан между 2 в. пр.Хр. и 2 в. сл.Хр. Танцувал се е в южноиндийските храмове, тъй като по съществото си представлява свещен танц, чрез който танцьорките са възхвалявали божествата. Изпълнявали са го специална категория момичета, наречени девадаси, което ще рече “служителки на бога”. Те са били много ерудирани и начетени жени, които са умеели да свирят на музикални инструменти, познавали са литературата, били са изключителни танцьорки. Момичетата са били посвещавани в храмовете още в най-ранна детска възраст, и след това са били обучавани да служат на божеството посредством музика и танц. Чрез институцията на храмовите танцьорки стилът се е запазил векове наред. Днес девадаси вече не съществуват, защото по време на Британския Радж те са били преследвани, а дейността им – забранена със закон. Британците са ги считали за леки жени, каквито те в действителност не са били. В днешно време Бхаратанатям се е превърнал в сценичен танц.
“Занимавам се с този танц от 2004 г. Започнах да уча в София при една италианка, която живее в България. Избрах този стил, защото исках да се занимавам с индийски танци, но не с боливудските, които са техният естраден стил, а с тези, които се танцуват по храмовете. По това време в България нямаше информация и преподаватели, но аз попаднах на единствената жена, която имаше представа от този тип танци – моята учителка Вивиана Джентили, и това предопредели решението ми. Оказа се, че това е стилът, в който се чувствам изключително добре. Сега, ако ме попитат кой стил искам да избера, предполагам, че пак него бих избрала, защото много допада на моята натура. Танцувах две години при Вивиана, след това кандидатствах за стипендия и заминах да уча Бхаратанатям в Делхи. Моята учителка, д-р Сароджа Вайдянатан, произхожда от южната част на Индия, но школата и е базирана в Делхи. Тя е изключително ерудиран й уважаван педагог. Нейното училище е създадено преди почти 40 г., има около 150 ученички, които в момента го посещават и активно се занимават с танци. Аз учих при нея 5 години, дипломирах се през 2011 година”, разказва обаятелната Мая, която гостува в йога клуб “Практири”.
Специфичното за този танц е, че в него няма нито едно случайно движение или жест. Всичко е строго фиксирано предварително и не може да се импровизира. Учат се хореографии, които са съставени от много на брой, най-различни стъпки, комбинирани по определен начин в характерни комбинации, и само изключително добър танцьор може да си позволи да импровизира. Този танц неслучайно е наречен класически, защото той по нищо не отстъпва по сложност на западния класически балет. “Ние танцуваме в една много специфична поза, приклекнали, с разтворени настрани крака – позиция, която в класическия балет се нарича деми плие, а при нас е известна като арайманди. Този танц се характеризира с много красиви позиции на тялото, като стремежът на танцьорката е във всеки един момент да заеме позиция, която да е близка до перфектната. Това са пози, които могат да обозначават различни божества с техните атрибути; чрез тях се разказват цели истории, които са взаимствани от индийските епоси. Танцьорката разказва тези истории чрез жестове и мимики на лицето. Изглежда като пантомима, но в езика на жестовете има много сложна символика. На движенията на ръцете се обръща специално внимание, защото те могат да означат всичко – от конкретни предмети до абстрактни понятия като истина, красота, изящество, просветление и т.н.”, разкрива още от тайните на танца българката.
Танцът изисква перфектна координация на ръцете и краката. Първо се започва с движения на краката; когато те са овладени до съвършенство, учителят започва да обучава ученика на движения на ръцете, които се съчетават с тези на краката. Едва когато е овладяна координацията, тогава се преминава към подправката на танца – движенията на очите, емоцията.
Характерно за Бхаратанатям е, че всичко което се прави на дясно, се прави и на ляво, като в пространството се рисуват изключително правилни геометрични фигури.
“Моята цел е да покажа на българите, че индийския класически танц не е това, което сме свикнали да гледаме в боливудските филми, а има хилядолетна традиция, много духовен и красив е и най-вече изисква голямо постоянство, за да бъде овладян – на една танцьорка, за да го усъвършенства, са й необходими години”, разказва още Мая, която в Индия е открила и любовта. Омъжена е за индиец; Вишал е ди джей, фотограф, художник и музикант.
Всеки детайл от костюма символизира нещо. Той трябва да е ушит от копринено сари. “В Бхаратанатям сарито трябва да бъде произведено в южноиндийския град Канчипурам, такава е традицията. Тя повелява бижутата, които танцьорката поставя върху себе си, да са златни, с инкрустирани червени и зелени камъчета. Орнаментите по главата символизират слънцето и луната. Целта на всички тези блестящи елементи е да предадат на публиката усещането, че танцьорката е същество, което не е от този свят. Тя се явява като медиатор между божествата и хората”, не спира да разказва младата жена.
Боята, която се поставя върху дланите и стъпалата, освен декоративна стойност, е имала за цел да лекува и разхлажда. Очите на танцьорката са силно подчертани с черно, защото те изразяват емоциите и чувствата – и най-малкото движение на окото се забелязва и въздействието върху публиката е много по-голямо.
Преди векове танцът е представлявал молитва и за изпълнението му не е било нужно да има публика. Днес се правят групови хореографии, с много танцьори, за да може повече хора да се докоснат до него.
Весела КЪНЧЕВА