Търновката Снежи Боянова премина сама по пътя на инките

Пътуването до Перу е осъществената детска мечта на великотърновката Снежана Боянова. Преди броени дни пътешественичката, която е преподавател по английски език във ВТУ и инструктор по йога, се завърна от едномесечна обиколка из южноамериканската държава. Желанието да отиде там се появило у Снежи още в ученическите години, когато в часовете изучавали този край на света. Сега си изживявам детските мечти, свързани с географията, усмихва се тя. През последните 2-3 години търновката беше в Хималаите, покори Килиманджаро, обиколи Танзания и Занзибар.
Снежи разказва, че преди около година във фейсбук ѝ попаднала снимка на Цветната планина в Перу, която много я впечатлила. Решила, че е дошъл моментът да се отправи на най-далечното си пътуване. Отново, както и предишните пъти, тръгнала сама.
За да стигне до Перу ѝ трябвали почти 30 часа. Със самолет отишла до Рим, после до столицата на Чили – Сантяго де Чиле, която се намира в подножието на Андите, а от там до тази на Перу – Лима, където останала за три нощувки с два пълни дни. През първия отишла да се разходи по крайбрежната алея до океана, която е дълга няколко километра. Намира се в най-красивия квартал на Лима – Мирафлорес, който е притегателно място за хора от целия свят, пояснява Снежи.
На втория ден си направила еднодневна екскурзия, която включва пътуване с лодка до остров, известен с голямата популация на морски лъвове. “Те приличат на тюлените. Бях чела, че са десетки хиляди, можеш да влезеш във водата и да плуваш заедно с тях. Не можах да ги видя, защото океанът беше много бурен и този ден имаше забрана да се влиза в него”, споделя със съжаление тя. Пояснява, че била в Перу в сухия период, когато е тяхната зима и е студено. През деня температурите достигали до 17-20 градуса, а през нощта падали около нулата.
За да компенсират туристите, които не успели да видят морските лъвове, водачите на екскурзията решили да им покажат пустинята Паракас. “Тя се оказа много живописна. Пясъците не бяха жълти, а червеникави, имаше оранжеви и кафяви. Скалите бяха отвесни и с много интересни форми, а отдолу беше океанът. После ни заведоха в пустинята Хуакачина, където се намира единственият оазис в Южна Америка. Много е красив, но заради туристите мястото е започнало да става по-комерсиално. Интересното там беше, че ни качиха на бъгита и влязохме директно в пясъчните дюни. Адреналинът беше много силен, а пясъкът навсякъде по мен. Там ни дадоха сандбордове, дъски, като тези за сноуборд, но за пясък. Тези, които знаят как се управлява, се качиха, а другите направо легнахме върху тях и така се спуснахме”, разказва пътешественичката.
След Лима отишла в Куско, столицата на империята на инките. Снежи пояснява, че това е бил техният главен град до идването на испанците. Оказало се, че оттам се тръгва за повечето места, които си била набелязала да посети. Включително и двата трека, които си организирала още от България. Единият бил до Цветната планина, а другият до Мачу Пихчу. Харесвала си по-дългите преходи, защото хората, които се осмеляват да тръгнат на тях, са по-малко, а и се посещават места, които не са толкова туристически и можеш да усетиш живота на местните. Спътниците ѝ и по двата маршрута били само американци, а на ден минавали около 15 км.
Преди обаче да тръгне по планините, българката имала няколко дни, време достатъчно, за да отиде до езерото Титикака. Искала да го види, защото се намира в Андите на територията на две държави – Перу и Боливия. То е най-високо разположеното плавателно езеро на Земята – на 3812 м надморска височина. “Известно е с плаващите си острови. Те се изграждат от обитателите им от огромни кубове, в които има пръст и тръстика с корените. Местните слагат един до друг тези кубове и когато корените на тръстиката започнат да растат, ги свързват. Един остров е около 100 кв.м. На него живее един род, има няколко къщички, които се обитават от отделните семейства. Има и огромна пейка в полукръг, направена от тръстика, на която туристите да седнат и да им разкажат как се прави и как се живее на такъв остров. Показаха ни и вътрешността на къщичките, в които има само по едно легло. После отидохме на острова, където трябваше да пренощуваме. Обясниха ни, че там няма канализация, течаща вода и електричество. Дори ни казаха да пестим батериите на телефоните си, защото, ако ги изтощим, няма да има къде да ги заредим. Отиваме и гледам жените със смартфони. Оказа се, че си имат соларни панели и така ги зареждат. На острова ни чакаха местни жители, предимно жени. Фирмата, която организира екскурзията, имаше договорка да ни вземат в домовете си на квартира и да ни нахранят. Не ги избирахме ние, а те нас. Хареса ме една жена, която беше три години по-голяма от мен. Тя обаче не беше много подготвена и нямаше нищо за храна. Бяха ни обяснили, че на острова хората са вегетарианци и не ядат месо, от което аз, като веган, бях много доволна. Оказа се, че е така. Тя извади малко киноа, едни съсухрени картофи и моркови и малко пожълтяла целина, от които направихме супа. После се качихме на два хълма на острова. На единия имаше нещо като светилище. Те боготворят Пачамама – Майката Земя. Почитали са я още племената, които са населявали тези земи преди инките. И до днес, преди да пият нещо, тези хора винаги отливат по малко на земята в знак на преклонение”, продължава увлекателния си разказ великотърновката.
Направило ѝ впечатление още, че единственото дърво на този остров е евкалиптът. Обяснява, че навремето са го внасяли, защото бил много подходящ като дървесина за нуждите на хората. Впоследствие той е превзел и убил всички други дървета, защото е много по-висок от тях и те оставали в сянката му, освен това той използва много вода и пречи на земеделието.
След пътуването до Титикака Снежи Боянова се прибрала отново в Куско, където си била харесала хотелче, в което на закуска предлагали вегански ястия – авокадо и още много екзотични и вкусни плодове, които тя опитвала с нескрит интерес. След кратка почивка била готова за двата трека до Червената планина и Мачу Пихчу.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив