Страстната седмица обхваща последните дни от земния живот на Иисус Христос. Нарича се Страстна, от запазената форма в старобългарския език страсть, означаваща мъка, душевно и телесно страдание, мъчение. Наречена е още Велика седмица поради значимостта на събитията, защото всичко започва и свършва с Великата жертва на Голгота и подготвя пътя на вярващите към Възкресението.
Търновград през XII век се превръща в столица, пазеща и почитаща своите реликви. Според хрониката на Никита Хониат (аналогично и според други хронисти и пътешественици), през XIII век този град блести с мощни крепостни стени и високи кули, с гордо развети знамена чак до небесата. Столицата дава възможности за изяви на блестящи творци на словото и на зографи, възпяващи Христовите страдания. В много от малките столични параклиси и в големите църкви е имало икони със Страстите Христови и Възкресение Христово, център на богослуженията. Според изследвания на д-р Пламен Събев, цикълът Страдания Христови на българска територия не е само разказвателен, но и литургично-изобразителен, тоест сцените по стените се подреждат така, че да следват църковния ред на богослужение.
В църквата „Св. Апостоли Петър и Павел”, Асенова махала, е имало цялостен регистър със стенописи, илюстриращи Страстите Христови. Днес са останали само малки фрагменти. Върху един от тях се вижда купел, в който са били изписани нозете на св. Петър (част от сцената „Измиване нозете на апостолите“).
Доста по-късно, във всички църкви и манастири на Арбанаси се изписват Страстите Христови, те са като задължителна част от традиционните изисквания и духовни нагласи за съответните периоди. Запазени са (и днес могат да бъдат наблюдавани) интересни сцени като „Тайната вечеря“, „Предателството на Юда Искариотски“, „Поругаване Христово“, „Разпятие Христово“, „Оплакване Христово“.
В Регионален исторически музей – Велико Търново също така се пазят и реставрират икони със сцени от Страстната седмица. Има прекрасни образци в постоянната експозиция на първи етаж в музей „Възраждане и Учредително събрание“.
В църквите на В. Търново също могат да се видят икони на тази тематика, изписани от представители на различни школи и ателиета от XVIII и XIX в.
Настъпват дни, в които в старопрестолните храмове отново се разиграват тези драматични евангелски събития, това е период, в който наблюдавайки иконите и стенописите, неусетно изминаваме най-важния път до Възкресението.
Седмицата започва с Велики понеделник. На този ден Иисус Христос се разгневява и изгонва търговците от Йерусалимнския храм. После изрича проклятие над едно безплодно смокиново дърво, което е символ на иудейската общност.
Велики вторник е ден, в който чрез божествено слово отново се изобличават нечестивите дела на фарисеи, садукеи и книжници. Разказват се поучителни притчи за десетте девици, за талантите. След това се отправят последни нравствени наставления към апостоли и последователи, предупреждения за Страшния съд и края на света.
Велика сряда. Христос е в дома на Симон Прокажения. На вечерята пристъства и една жена, която измива със сълзи краката на Христос, а със скъпо миро помазва главата Му, като по този начин го приготвя за погребение.
Велики четвъртък е наситен с множество знаменити събития. По време на Тайната вечеря се установява тайнството Евхаристия (Причастие). Следват Христовите страсти късно през нощта с произнасяне на първосвещеническата молитва, заспиване на апостолите и залавянето на Великомъченика в Гетсиманската градина.
Разпети петък. Най-тъжният ден в църковния богослужебен кръг, най-драматичния, най-съкровен и величествен акт на жертва за всеобщо опрощаване на грехове. Преди това са описани в Евангелието (и съпреживявани в храмовете) множеството разпити, мъчения, подигравки, съд и издевателства над Богочовека. На Разпети петък се сливаме с цялата мъчителна процесия до Голготския хълм, където се изпълнява и самото разпятие. Всъщност, това е периода за изминаване на най-важният път до Възкресението, следвайки стъпките на Великомъченика.
Велика събота. Тялото Христово (още от предния ден) е снето от кръста, оплакано, повито и погребано от св. Дева Мария, Йосиф Ариматейски, Никодим и останалите жени последователки. Гробът е запечатан и подсигурен със стража. Спасителят слиза в ада за да изтръгне от първородния грях и смъртта Адам и Ева. Тогава християнският свят утихва в молитви и надежда за възкресение.
Още древните църковни отци са изказали мисълта, че ако не съпреживеем Страстите Христови, то и радостта от Възкресението няма да е реалност. С утвърждаване на Църквата Великото страдание на един Богочовек се превръща в знак, в емблема за спасение на всички съществуващи души. Богомолецът, виждайки Христос на кръста, осъзнава, че трябва да премине през всички мъки и да си отдъхне в отвъдния свят. Затова Страданията Христови се илюстрират и издигат във високите регистри на централните части в храмовете. Във Византия (както и на Балканите) през XIII – XIV в. се възприема идеята, че трябва да има самостоятелен регистър, в който да се рисуват само Страстите Христови. Целта е била хората колкото може повече да повдигат погледите си и да помнят тези епизоди. Другите традиции са свързани с изваждане на икони за всеобщо поклонение по време на молитвите на Велики четвъртък и Разпети петък. Мислено, чисто литургически и едновременно пространствено, посетителите не само да помнят, но и да съпреживяват, сякаш събитията се повтарят със същата сила в храмовете.
Д-р Пламен Събев, отдел „Християнско изкуство“ на РИМ-В. Търново
сн. личен архив
